Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 26гласа)

Информация

Сканиране и допълнителна корекция
Диан Жон(2011)
Корекция и форматиране
taliezin(2011)
Допълнителна корекция
moosehead(2019)

Издание:

Цончо Родев. Изпитание

Исторически роман

Редактор: Георги Константинов

Контр. редактор: Петър Кръстев

Художник: Иван Кирков

Художествен редактор: Петър Кръстев

Техн. редактор: Тодор Попов

Коректор: Анастасия Андрова, Прогреса Тодорова

Държавно военно издателство, София, 1969

История

  1. —Добавяне
  2. —Корекция на правописни и граматически грешки

8

Олимпий Панов седна небрежно върху писалището и залюля крака.

— Имате ли някакви новини за нашия хаджия, Мартинов? — запита той. — Къде е сега? Какво прави?

— Последните новини са от Брюксел. От бюлетина на агенция „Хавас“ научихме, че Негово Височество е гостувал няколко дни на крал Леополд и продължил за Лондон.

— Е, в такъв случай можем скоро да го очакваме — каза Панов.

Мартин Мартинов инстинктивно разбра, че всички тези въпроси бяха само един далечен увод към същинската тема, довела Олимпий уж случайно при него в адютантската стая на двореца. Той нямаше никакви предположения за естеството на тази тема и затова се задоволяваше да отговаря търпеливо на въпросите. Към Олимпий Панов той винаги бе изпитвал особена симпатия. Капитанът го очароваше с ореола си на някогашен букурещки хъш, положил революционна клетва лично пред Дякона Левски, с участието си във войната, заради което бе зарязал следването си в Париж, с решителността и добросърдечността, които по неповторим начин се проявяваха във всичките му постъпки. Мартинов си казваше, че мнозина на мястото на Панов биха позирали с лошото си здраве, като биха изтъквали със и без повод, че са принесли себе си в жертва за свободата на отечеството, докато Панов само страдаше, крепеше се и… толкова.

— Надали — отвърна Мартинов. — Доколкото зная, на връщане князът ще се отбие в Париж, Берлин и Виена. Пък кой знае, може и до Копенхаген да прескочи. — В Копенхаген по това време се намираше руското Царско семейство. — Защо? Имате нужда от Негово Височество?

Но Олимпий Панов не отговори. Безхитростен по характер, той, изглежда, бе изчерпал запаса си от „неутрални“ приказки и сега, без дори да потърси някакъв благовиден преход, заговори направо:

— Слушайте, Мартинов, чувствувате ли ме достатъчно близък?

Въпросът беше изненадващ и същевременно подсказваше, че същинската тема на разговора щеше да има личен оттенък.

— Разбира се. Вие го знаете, Панов.

— Тогава кажете ми какво става с вас. Не говоря за това, че в последните месеци отслабнахте и се сбръчкахте като старец. Наблюдавах ви вчера на заседанието при княз Кантакузин. През цялото време вие блуждаехте някъде, не бяхте на себе си. Чухте ли поне една дума от рапорта на Бендерев? Не, нали? Ето, това ме накара по никое време да ви дойда на гости, Мартинов. Ако ме чувствувате така близък, както казвате, споделете с мене каквото ви мъчи. С радост ще направя всичко, което е по силите ми, за да ви помогна.

Мартинов се изненада. Не от странната постъпка на Олимпий Панов — тя напълно подхождаше на неговата сърдечна и отзивчива природа. Изненада се, че въпреки старанието му да се прикрива, да не издава състоянието си, Панов така добре бе прочел какво ставаше в душата му. А щом това го бе направил Панов, и то само в едночасовото заседание при министъра на войната, навярно и мнозина други го правеха.

Първото му желание беше да отрече наблюденията на капитана — никога не бе обичал да говори за себе си. Но после се разколеба. Добросърдечието на неговия приятел не заслужаваше да му се отговори с лъжа.

— Страхувам се, че правилно сте отгатнали. — Мартинов се усмихна горчиво. — Измъчва ме нерешителност, Панов. Може би е срамно да го призная, но е така. Измъчва ме нерешителност, в която аз се лутам безпомощно и не мога да намеря верния път.

— Ще ми кажете ли за какво се отнася? Нещо в службата?

— Не. В службата всичко е наред.

— Тогава имате право да мълчите. — Панов кимна с разбиране. — Не желаете ли да ми кажете вашите колебания само по принцип? Честно слово, ще ви дам напълно искрен съвет, все едно че сте ми брат.

— Задачата е всъщност много проста: уравнение без нито едно неизвестно — тихо отговори княжеският флигел адютант. — Предстои ми да претърпя едно поражение. Не, моля ви се! — Той вдигна предупредително ръка. — По тази линия не ме утешавайте. Поражението е така сигурно, както е сигурно, че сега седим един срещу друг. Аз се страхувам от него и го избягвам. Разбирате ли ме? Предпочитам неизвестността пред поражението. За съжаление тази неизвестност не ми носи утеха.

Замълчаха. Синкавият здрач на пролетната вечер пропълзя през отворения прозорец и изпълни стаята, като направи предметите в нея призрачни и недействителни. Пръв наруши мълчанието Олимпий Панов:

— Наскоро Стефан — той имаше предвид Стамболов, своя най-близък приятел — ми даде да прочета една книга на Ларошфуко. В нея срещнах такава мисъл: „Човек нищо не дава така щедро, както своите съвети“. Ще се сърдите ли, ако — верен на човешката природа — и аз ви дам един непоискан съвет?

— Познавам ви добре и предполагам какво ще ме посъветвате. Но все пак кажете.

— Вие и аз сме войници, Мартинов. За истинския войник поражението е нещастие, но не и позор. В света има много повече паметници на падналите воини, отколкото на победилите. И… — той се поколеба за миг — и нито един на избягалите от бойното поле. По-добре е да загинеш, отколкото да обърнеш гръб на опасността. Тази проста воинска мъдрост напълно намира приложение и в ежедневния ни живот. По-лесно е да преживееш една горчива истина, отколкото да я избягваш непрекъснато и да се самозалъгваш. — Той млъкна, но като видя, че поручикът не се готви да проговори, добави: — Знам какво мислите в този момент. Същият този Ларошфуко го е казал още преди двеста години: „Всички ние имаме достатъчно сили да понасяме страданията на другите.“ Така е, уви! Но аз ви уверявам, че по същия начин бих разсъждавал, ако проблемата стоеше не пред вас, а пред мене, и ако от нея зависеше дори животът ми.

— Вярвам ви — замислено потвърди Мартинов. После с внезапна решителност се изправи: — Благодаря ви, Панов. Ще послушам съвета ви. Зная, че ме чака поражение, но…

Той подаде ръка на приятеля си и капитанът я стисна сърдечно.

 

 

Половин час по-късно Мартинов прекоси двора на Хаджиспасови. Когато се готвеше да почука на вратата, пред него се изправи непознат мъж в нови шаячни дрехи.

— Що тражите, гос’ине? — попита непознатият. И се представи: — Я съм портиерин на гос’ин Стамат.

— Портиер? Не ви познавам. Трябва да сте отскоро.

Портиерът — това беше Радой, но в нов костюм, ушит му „за да не срами къщата“ — се поласка, че един внушителен офицер му говори на „вие“, и разцъфна в усмивка, която разкри всичките му зъби.

— Е па нито отскоро, ни отколе. Не сте прихождали, гос’ин поручик, та и я не ви знаем.

— Тука ли е госпожица Хаджиспасова? Кажете й, че я търси поручик Мартинов.

— Че й кажем — съгласи се Радой и хлопна вратата пред госта.

Вече нямаше място за отстъпление. Вместо да го уплаши, тази мисъл се понрави на Мартинов — най-сетне той щеше да узнае своя жребий и да се избави от неизвестност, която тровеше дните и превръщаше нощите му в кошмари.

Когато изминаха определените от Олга шест месеца, Мартинов умишлено отсрочи срещата си с нея. Тогава въпросът за железопътната концесия още не беше решен и младият мъж се страхуваше, че Стамат Хаджиспасов в безогледното преследване на комерческите си цели можеше да повлияе на дъщеря си. Да, Мартинов вярваше в праволинейността и чистотата на Олга, но все пак не изключваше бруталната намеса на нейния баща. Та нали сам Стамат Хаджиспасов му беше предлагал дъщеря си като възмездие за една услуга? Но търгът мина, Хаджиспасов и неговото дружество взеха концесията, а Мартин Мартинов, попаднал под инерцията на малодушното отстъпление, все още отлагаше срещата си с Олга. Залъгваше се сам, определяше си срокове, за които отнапред знаеше, че няма да спази, измъчваше се и понякога дори намираше някакво мрачно удовлетворение в това самоизтезание. И ако не беше днешната намеса на Олимпий Панов, той може би още дълго щеше да протака извървяването на последните крачки до развръзката.

Вратата се отвори повторно, но вместо недодялания портиер Радой в очертанията й застана самата Олга. Изненадан, едновременно очарован и смутен, Мартин Мартинов остана вдървен, сякаш безразличен към срещата. Като разбра, че той не ще предприеме нищо, Олга подхвана:

— Човек би казал, че не се радвате на срещата ни, господин Мартинов. — Тя му подаде ръка и той я пое благоговейно. — Не сме се виждали отдавна.

— Седем месеца и тринадесет дни — отговори той, като не снемаше очи от лицето й.

За тези седем месеца и тринадесет дни Олга се бе изменила силно. Веднъж някой бе говорил за нея пред Мартинов и я бе нарекъл „отслабнала, посърнала, преждевременно състарена“. Всъщност това не беше вярно. Напротив — Мартинов я намираше освежена, с разцъфтяла женственост, позакръглена; за тези седем месеца и тринадесет дни девойката се бе превърнала в млада жена. А спокойствието и сигурността, с които поде разговора, издаваха вътрешно равновесие, каквото преди не се забелязваше в нея.

— Вие искате да говорите с мене насаме, нали? — попита тя все тъй спокойно. — Ще се засегнете ли, ако вместо да ви поканя горе, предложа да се поразходим? — И обясни: — Цялото ми семейство е в къщи.

— Приемам с удоволствие — рече той и се усмихна тъжно.

Винаги бе мечтал да се разхожда с нея из заспалите улици на града, а сега съзнаваше, че тази мечтана първа разходка щеше да бъде и последна. — Предполагам, че няма да се забавите много.

Те излязоха на улицата и тръгнаха един до друг, но не нагоре, към „Стамбул джадеси“, а на другата посока, към Курубаглар, към

На връх Курубаглар засмяната могила,

обсипана с синчец и теменужка мила…

както наскоро бе писал Вазов. Когато изминаха безмълвно стотина крачки сред смълчания, дъхтящ на вишни въздух, Мартинов най-сетне заговори:

— Уви, трябва да оскверня тази прелестна вечер. — Мъчеше се гласът му да звучи спокойно и безгрижно, но той излизаше хриплив и дрезгав. — Преди седем месеца и тринадесет дни ние отложихме един разговор. Аз… аз всъщност зная… и все пак…

— Да, помня — отговори Олга тихо. — Тогава вие бяхте така благороден да ми дадете един последен шанс. Спомняте ли си тези думи?

— Помня всичко. Всяка ваша дума, изражението ви… Само да затворя очи и този последен разговор… — Той долови плачливия и умолителен тон на думите си и направи усилие да се съвземе. — Поискахте ми шест месеца. Минаха дори повече. Аз… аз не мога да живея по-дълго в тази гнетяща неизвестност, госпожице Хаджиспасова.

Тя не погледна към него. Беше вперила очи някъде напред и крачеше унесено.

— Да, тогава ви обещах, че след шест месеца или ще ви върна пръстена, или ще ви кажа, че го задържам завинаги.

— И пак както тогава аз ви моля: не ме щадете. Кажете ми истината и… и, за бога, не отлагайте отново…

Олга застана неподвижно. Той също спря срещу нея. Бяха толкова близо, че той усещаше аромата на косите й.

Тя потърси в джоба на жакетчето си, после протегна ръка към Мартинов. На отворената и длан лъщеше златният пръстен.

— Да, разбирам — не каза, а сякаш въздъхна той, докато вземаше със сковани пръсти златното украшение. — Разбирам — повтори глухо. — Аз… Да, благодаря ви…

Тръгнаха по обратния път. Както в началото на разходката им, те пак мълчаха. Сега вече наистина нямаха какво повече да си кажат. И пак остана само шумът от стъпките им.

Олга беше разстроена. Не съжаляваше за станалото — то рано или късно трябваше да се случи. Съжаляваше за този благороден мъж, който страдаше за нея и поради нея, а тя не можеше да му помогне. Не можеше ли? Ненадейно Олга си каза, че ако би му признала цялата истина, Мартинов ще се разочарова от нея, ще я свали от пиедестала, на който я беше издигнал, и по-лесно ще преживее окончателната им раздяла.

Тя забави крачките си и докосна с пръсти ръкава на мундира му:

— Аз ви казах най-важното и вие го приехте като рицар, какъвто сте в действителност. Но искам да ви обясня още нещо, за да разберете… да разберете, че аз съм недостойна да стана ваша съпруга.

— Недостойна? — Той произнесе тази дума през горчив смях. — Вие?

— Да, аз. Още ли се смятате мой най-добър приятел?

— Разбира се — отговори той веднага.

— Дори сега?

— Така ще бъде винаги.

— Тогава мога да ви кажа една истина, която никога и с никой друг не ще споделя. — Тя се поколеба за секунда. Колкото и да бяха благородни подбудите й, за нея не беше лесно да направи такова признание. После рече твърдо: — Аз принадлежа на друг, господин Мартинов.

Той не разбра съдържанието на думите й; то беше много далечно от образа, който Олга имаше в представите му, за да го разбере веднага.

— Какво значи „принадлежа на друг“?

— Значи, че принадлежа на друг така, както една жена може да принадлежи на мъж.

Той можеше да повярва или не; да се разгневи или да се разплаче от горест; да ругае или да стиска устни. Мартинов не направи нито едно от тези неща. Простил й в същата секунда, в която бе чул признанието й, той само изрече:

— Кой е той, Оле?

И двамата се изненадаха, когато той каза „Оле“. И двамата изпитаха умиление. Защото и двамата разбраха, че нейното признание ги бе сближило отново, вместо да ги раздели.

— Не го познавате — отговори Олга, загубила предишната си твърдост. — Един чужденец. Сърбин. — След това допълни заядливо: — Човек, за когото не съм омъжена и навярно никога няма да се омъжа.

Той не каза нищо повече и Олга не разбра дали признанието й в края на краищата бе постигнало целта си. Така извървяха последните петдесетина крачки до нейния дом. Пред вратата тя му подаде ръка:

— Ние се разделяме и този път завинаги. Но мога ли да ви помоля за една последна услуга, господин Мартинов? — Той потвърди мълчаливо. — Не ме карайте цял живот да чувствувам, че съм извършила престъпление към вас.

— Никога не съм го искал, защото никога не съм го мислил — с почуда изговори Мартинов.

— Тогава не избягвайте местата, където очаквате да ме срещнете. Не бива! Обещавате ли ми? Тогава сбогом, господин Мартинов.

Едва сега той забеляза подадената му ръка. Пое я, после се наведе и смирено я целуна. След секунда беше вече сам.

 

 

Отмина десетина крачки и едва тогава съзна онова, което се бе случило. Не, не мисълта за другия, за предпочетения, а за това, че е вече сам, напълно сам — без Олга и без надеждите си. Истината връхлетя върху него изведнъж, свирепо, безжалостно, като лавина. Почувствува, че му се завива свят, и се подпря на някаква ограда.

Не можа да прецени колко време е останал така. Има състояния, които не се измерват с обикновените ни понятия за време. После усети, че стиска нещо в дланта си. Разтвори вкочанелите си пръсти.

Беше пръстенът. Нейният пръстен.

Младият мъж втренчи поглед в него, като че ли за пръв път през живота си виждаше подобна вещ. После въздъхна глухо, захвърли пръстена настрана и отпуснато повлече крака нагоре по улицата.

Отиваше в „Двоумение“…