Цончо Родев
Изпитание (33)

7

Като чест гост в дома на Иван Катров, Христо Сумров не чака да му отворят, а промуши ръка между летвите на вратника, напипа в тъмнината мандалото и го вдигна. От мрака, който, бе прихлупил двора, изникна една слабичка момчешка фигура и се запъти към него.

— Цанко, ти ли си? — запита тихо Сумров.

— Аз съм, господин учителю — отвърна момчето. Цанко Катров, най-малкият брат на Иван, беше още ученик в горния клас на прогимназията и Христо Сумров му преподаваше.

— Тук ли са?

— Тук, господин учителю. Всички са тук. И господин Чардафон също. Да ви заведа ли?

— Няма нужда, Цанко. Сам ще се оправя. А ти? На пост ли те остави бате ти?

— На пост. — В гласа на момчето прозвуча гордост. То познаваше романтиката на революционните години от разказите на своя брат, та сега беше щастливо с тайнствената и необикновена задача, която му беше възложена. — Да следя кой влиза и кой се върти наоколо — така ми поръча бате Иван.

— Добре, добре, Цанко — каза учителят. И макар да знаеше, че в събирането им нямаше нищо толкова тайнствено и съзаклятническо, добави още едно изречение, за да създаде радост на момчето: — И утре в училище нито дума, нали?

— Нито дума, господин учителю — тържествено потвърди Цанко. — Да ме нарежат на парчета, пак няма дума да продумам.

Христо Сумров прекоси двора и пипнешком влезе в отвода на къщата. От към собата се чуваха разпалени мъжки гласове. Той спря и се заслуша.

— Чудни хора! — Сумров позна гласа на Никифор Симеонов. — Вчера се освободихме и наместо да оставим народа да се порадва на свободата си, ние го тикаме в ново премеждие… — Аз мисля, че с тези постъпки ние сърдим и нашата покровителка и избавителка Русия.

— Русия ли? — отвърна един гръмогласен като йерихонската тръба баритон. Учителят се усмихна в тъмнината — това беше гласът на Чардафон, живописния габровски хъш, с когото в Опълчението бяха служили в един взвод.

Нека да се отклоним за малко, и с няколко думи да разкажем за Чардафон, комуто бе отредено, три-четири месеца по-късно да играе ако не решителна, то поне важна роля в съдбоносни за България събития.

Дори и приятелите му от детинство не знаеха, че истинското му име беше Продан Тишков. Наречен като малък Чарда от приятелите си, той по-късно прибави към този прякор едно фон — за да подиграе полския немец на турска служба, началник на румелийската милиция генерал фон Дригалски паша — и стана Чардафон. Още по-късно Захари Стоянов му даде прозвището Велики и му посвети една книга, нещо средно между фейлетон и летопис, с която му запази място в историята.

Чардафон Велики беше роден в Габрово. Неуморен немирник и пакостник с неизтощимо въображение като дете, вдъхновител и главен изпълнител на всички злосторства и „джумбуши“, на четиринадесет години той вече имаше такава „слава“, че баща му, берберинът Тишко, предпочете да го изпрати да учи занаят в Русе. Чардафон тръгна за Русе, но се озова във Влашко, където още почти дете премина суровата школа на българските хъшове. На седемнадесет години той беше вече опълченец, а на двадесет и една — в 1881 година — емигрант в Източна Румелия, жертва на режима на пълномощията. Настанен от приятелите си Данаил Николаев и дядо Райчо, героя капитан Райчо Николов, за сержант-майор в Голямо Конаре, той пренесе в Областта своята хъшовска природа и неизчерпаемото си шегобийство. Службата сержант-майор, която не съществуваше в Княжеството, звучи някак си голямо, но не беше такава; сержант-майорът беше нещо като подофицер със своя военна околия, в която той отговаряше за запасните и водеше обучението им. Чардафон малко се интересуваше от службата си, а я използуваше предимно, за да псува лъжесъединистите от Народната партия на Гешовците, да пропагандира съединението и да създава тайни революционни комитети.

— Русия ли? — казваше сега Чардафон. — Че ти как мислиш за нейния народ? Той е триста пъти по̀ рая, отколкото ние бяхме на турците.

— Ех, царство голямо — обади се един глас, който Сумров не позна, — кабил ли е да няма и там сиромаси хора? Но работата е, господин Чарда, че в Русия царува християнски Цар, не беси и не запира, не праща на заточение в Диарбекир даскалите и учените хора, както правеха у нас турците.

— Господ ум и разум да ти дава! — Знаеш ли ти бе, глава Гергева, че ако султанът пращаше по пет-шест българи на годината в Диарбекир, то руският цар, изпраща по пет-шест хиляди в годината? Хем техният Диарбекир, който се казва Сибир, е десет пъти по-голям от турското царство. А пък бесене, бой — на скъсване.

Христо Сумров сметна, че моментът е подходящ, за да влезе.

Собата на Катрови беше така гъсто одимена, че въпреки двете газени лампи в нея почти не се виждаше. Десетина души бяха насядали по хасърите на земята, заобиколили една покрита с мезета и вино софра. Преди още Сумров да свикне с дима и полумрака, в дъното на собата се изправи Чардафон и тръгна с разперени ръце към него. Той беше висок и добре сложен момък с некрасиво, но приятно бръснато лице. Носеше полувоенни-полуцивилни дрехи, с шашка на бедрото и с подарените му от дядо Райчо ботуши на краката — същите, за които Захари Стоянов казваше, че „в тях свободно могат да влязат и излязат врабци“. Да отбележим мимоходом, че не само ботушите, но и цялото му облекло беше все подарено от приятели.

Те се прегърнаха и целунаха три пъти по устата, като междувременно Чардафон викаше възторжено:

— Ех, ти, Христо! Ех, ти, брате! Вижте го, момчета. Това е истински фараон!

За да разбере читателят по-нататъшния разговор, принудени сме тук да вмъкнем кратък Чардафоно-български речник. „Фараони“ Чардафон наричаше добрите елементи, истинските патриоти и посветените в делото хора; „козе месо“ — пловдивските лъжесъединисти и изобщо предателите; „черни души“ — консерваторите, лъжепатриотите и „чорбаджиите без фесове“.

— Сторете място, момчета, за моя приятел и брат Христо Сумров, който на Шипка ля кръвта си против турчина и черните души!

— Чух те, като говореше против Русия, Чардафоне — рече Сумров, след като седна до софрата и пийна глътка вино. — А забрави ли как руските братя се биха и мряха заедно с нас на Шипка?

— Ти за солдатите не говори, Христо. Те са добри хора, като нашего брата. Фараони! Против тях аз лоша дума не казвам. Баща им псувам аз, дето иска да ни прогони княза и да ни направи руска губерния.

Сумров трепна. Колкото пъти в последните месеци бе чувал да се говори срещу царя и Русия, той все бе изпитвал такова смущение, сякаш нападката жигосваше него или негов най-близък човек. Дори Желязов, в чиито думи той безрезервно вярваше, и той пишеше в „Съвременний показател“ против царя и руския царски режим. Постепенно се приучи да не дава външен израз на обидата, която тези думи предизвикваха у него, но вътрешно продължаваше да се възмущава и огорчава.

— Е, хайде, хайде — подвикна някой. — Не се увличай в хвалби по княза, Чардафоне. Нали ти поради него избяга в Румелия и тогава го попържаше и вместо Батенберг — Бати Герги го назоваваше!

Както винаги, когато някой го захлупваше с думи, Чардафон Велики помълча, преди да отговори неуверено:

— Все още има една тънка миризмица в него, чалдисва малко на козе, ама може да се измие.^[1]

Всички усетиха неудобството му и за минута в стаята се възцари неприятно мълчание. Впрочем всички събрани споделяха чувствата на Чардафон — те бяха простили на княза авантюрата с пълномощията и с режима на генералите, отново го обичаха, но и все още усещаха „тънката миризмица“, за която говореше Чардафон. За да излязат от напрегнатостта, Христо Сумров подхвърли:

— А ти, Чарда, какво тъй по нашия край? Къде е Голямо Конаре, къде е К.? Да не си решил да се връщаш?

Околните се изкискаха. — Без да предполага, Христо бе сложил пръст в най-прясната рана на Чардафона.

— Оставил си службата — обади се Никифор Симеонов, — за да придружи своя господ-бог Каравелов, а като стигнали до Търново, бай Петко му показал вратата.

Това беше вярно. Сам емигрант, по време на режима на пълномощията Чардафон бе виждал в лицето на другия емигрант, Каравелов, първия, който поведе открита кампания за съединението, нещо като нов месия, пророк или пратеник на провидението. Когато княз Александър възстанови конституцията и даде министър-председателския стол на Каравелов, Чардафон получи първия удар — вестниците писаха, че Каравелов бил целунал ръката на княза. Тогава все пак му прости. Но само преди няколко дни министър-председателят бе нанесъл жестока обида на своя фанатичен привърженик. Минал през Голямо Конаре на път за Търново, той бе приел в свитата си Чардафон, който по един негов знак бе зарязал и службата си, и фараоните си, и своята, станала чрез него прочута, хазяйка баба Исака и въоръжен с пушка, два револвера и няколко ками, бе тръгнал сляпо подир своя кумир. Каравелов нямаше нужда от охрана, но му беше приятно да се забавлява по пътя с чудащините на сержант-майора. Идилията обаче продължи само до Търново. Още вечерта след пристигането в старата българска столица, когато Чардафон поведе своите фараони да устрои акламация на министър-председателя, като им държеше такава реч: „Той не е нито Начович, нито пък Цанков, а Петко Каравелов, най-горещият либерал, защитник на конституцията и баща на сиромасите!“, бащата на сиромасите го наруга и го изпъди с думите: „Аз с пияници нямам работа! Вън, че ей сега ще проводя за полицията…“ Тогава Чардафон бе плакал горчиво и докато минаваше през Марно поле, бе размахвал юмрук в тъмнината: „Ах, дърт пезевенк с пезевенк! Аз ще ти изсуша тебе цървулите! Ти не си разбрал бача си Чарда, що за стока е той… Ти ме уби окончателно!“^[2]

Сега сълзите бяха пресъхнали, но болката още го пареше:

— Аз нямам работа при черни души — рече той сърдито. — Той, пезевенкинът, мислеше, че съм като другите му лакеи, да му целувам краката за кокал!… Той не знае, че дордето аз съм здрав, докато ми държат ръцете и краката, сто пъти съм по-богат от него… И ние си бяхме отворили устата подире му, като кажехме Каравелов, та Каравелов! А пък той — черна душа и в червата, господ го убил! — После си спомни сложността на своята мисия и завърши дипломатично: — Но нали сме блеели досега подире му — трябва да се мъчим и да го поддържаме, да не ни се смеят противниците, а на сърцето си да го знаем, че е козе месо^[3] Ама стига сме приказвали за него, бе. Той не заслужава, дето си търкаме зъбите с името му. — Чардафон разтърси глава и с това движение сякаш окончателно пропъди сянката на своя развенчан идол, която досега блуждаеше наоколо. — За друго съм дошъл аз, братя фараони. За съединението съм дошъл да ви говоря.

— Много ни говориха, Чарда — обади се учителят Христо Драганов. — Всеки говори за съединението, докато си оплете кошницата, пък сетне: „Не му е времето!…“

„Не му е времето“ беше лозунг на управляващата Областта Народна партия, която също бе дошла на власт с призиви за съединението. В настоящия момент, перефразиран, той се споделяше и от Каравелов.

— Остави го ти, козето месо — отвърна веднага Чардафон, попаднал най-после на твърда почва. — Сега цяла Румелия гъмжи от тайни революционни комитети и готови чети, както беше по времето на нашия светец Васил Левски. Начело е бае ви Захари. Знаете го, няма защо аз да ви го препоръчвам. И където има човек с юнашко сърце — с него е! Само в Конаре аз имам чета от осемстотин фараони. Знамето е вече готово и само чакаме знак да го развеем.

Макар че не му е мястото, ние искаме да опишем знамето на Конарската дружина. Изработено в Пловдив от Георги Данчов, то беше изцяло „изобретено“ от Чардафон и от него читателят ще научи повече за характера на нашия герой, отколкото от двадесет страници епитети.

От едната страна то имаше в средата разярения български лъв, под краката на който се четяха надписите: „Долу Румелия!“, „Да живей Съединението!“ и „Напред, юнаци!“. Това беше сравнително по-бедната страна. На другата Чардафон бе дал пълен израз на въображението си. Освен лъва тук, пак със златни букви, беше написано: „Съединение на България, да живей Александър І, княз на България!“. По-горе „Свобода или смърт!“ и отново „Напред, юнаци!“. Но това се е сторило недостатъчно за Чардафон, та той бе поръчал около шията на лъва да изпишат със ситни букви стиховете на Христо Ботев:

Вдъхни всекиму, о, боже,

любов жива за свобода.

Да се бори кой как може

с душманите на народа.

А пред устата на лъва стиховете на Любен Каравелов:

Не вярвам аз, че калугер

ще спаси раята —

свободата не ще екзарх,

иска Караджата…

— Нищо не са осемстотин души — замислено рече Христо Драганов, който помнеше тежките сражения при Шипка и Стара Загора.

— Туй са само моите фараони в Конаре — засегна се Чардафон. — А само те ли са? Панагюрище и Копривщица чакат знак. Дядо Иван Арабаджията в Царцово, който е крил Дякона, чест и слава на името му, едва удържа своята дружина. В Чирпан е Стою Пъдарина. В Сливен — старият войвода Панайот Хитов. Аджелето, дето открадна пушките със Стою Пъдарина, кръстосва нагоре-надолу като апостол. А сега, като дойдоха и Паница и Митрий Патапич, в Пловдив е сила — чудо работа! Само да кихнем в глас и Треперко паша ще изхвръкне из конака!

— А военните, военните как са? — продължи да пита Христо Драганов.

— И те са с нас, братя. Е, няма стадо без мърша. И между тях има козе месо. Някакви си там Тянков и Димитриев — ама това хора като света ли са? Важното е, че с нас са такива фараони като Арабито и дядо Райчо, пък и другите — Муткуров, Любомски, Филов, — и те са с нас до един.

Налага се отново да направим пауза, в която да уловим читателя за ръка и да го преведем през тресавището на прякорите, повечето от които бяха творби на хумористичния кръстник Захари Стоянов. Читателят може би си спомня, че Арабито или Араби паша беше майор Данаил Николаев, най-старшият от българските офицери в Източна Румелия; Митрий Патапич — Димитър Ризов, намерил в Пловдив укритие от съдебното дирене по „аферата с купоните“. Ето и указател за останалите: Стою Филипов, наречен Пъдарина, беше стар хъш, неук, безумно смел, патриот, пияница, дързък до безразсъдство и единствен човек от тази категория, комуто Чардафон признаваше предимство. Аджелето беше прозвище на Иван Стоянович, дясната ръка на Захари Стоянов, журналист, оратор и съавтор на обира на военния склад в Чирпан. Когато бяха уволнени от правителството (Захари Стоянов бе служил като съдебен следовател, а Стоянович — като секретар в Дирекцията на правосъдието), първият започна да издава вестник „Борба“, а вторият отвори едно писалище, над вратата на което постави чудатата фирма: „Тук се пишат прошения и се продават руски революционни книги“. Злъчният прякор Треперко паша принадлежеше на губернатора Гаврил Кръстевич, на когото ръцете трепереха от старост.

— А руснаците? Руснаците какво мислят?

— Само консулът Сорокин е черна душа, да пукне дано. Но офицерите са фараони — държат под козирог на Сорокин, а в душата си и в делата са като твоя Василий Денисич, Христо. — Чардафон изпразни на един дъх чашата си и веднага няколко ръце се протегнаха да му я напълнят отново. — Та такава е тя, братя. Няма да мине много и ще пропукат пушките оттатък Балкана. Сега пък аз да ви попитам: с нас ли сте или с черните души?

От всички страни се обадиха гласове и се събраха в невъобразима смесица:

— На живот и смърт сме с вас, Чарда!

— Да живей съединението!

— Долу Румелията!…

— Да живей княз Александър!

Христо Сумров усети как отдавна забравена топлина сгрява сърцето му и извика заедно с другите:

— Свобода или смърт! Да живей княз Александър!… Да живей велика България!…

Чардафон вдигна пълната си чаша и запя с цяло гърло. Към него се присъединиха и останалите и след малко от дълбоко конспиративното заседание над слисания град К. се разнесе старата опълченска песен:

Напред, напред за слава

на бойното поле…

Като изкараха също „Тих бял Дунав“ и „Шуми Марица“, Чардафон отново стана непривично сериозен:

— От вас, братя, се иска да се стегнете и да бъдете готови. Щом чуете пукотевицата, грабвайте пушките и тръгвайте. Ние с Треперко паша ще се оправим по домашному, но после ни чака турчинът.

— Знайте, че сме с вас — отговори за всички Христо Драганов. — Били сме турчина и пак ще го бием. Няма да се посрамим!

— И още нещо — добави Чардафон. — На осемнайсети юли всички фараони ще се съберем на Бузлуджа. Голям ден е това — годишнината от смъртта на Хаджи Димитра! Ще се съберем, ще се преброим, ще се огледаме да видим не понамирисва ли някой на козе месо и ще решим кога да запукат пушките. Тъй че…

Заседанието продължи до късно. Изпяха Каравеловата „Хубава си, моя горо“ и други стари песни, викаха „Долу“ и „Да живей!“, а когато най-сетне станаха да си ходят, Чардафон, който щеше да преспи у Иван Катров, рече на сбогуване:

— А че простете бей, фараони, ако съм изтървал да кажа някоя горчива дума. Хора сме!

Стиснаха му ръката, мнозина го разцелуваха и се разотидоха.

 

 

Христо Сумров вървеше към дома си и леко тътреше крак — беше влажно и старата рана се обаждаше. В одаята хаджи Спас отдавна спеше. Но в прозорците на вкъщито проблясваше светлинка. Гина го чакаше.

Учителят бутна вратата и влезе при жена си. Дали бе шетала досега или просто не си бе намирала място, но Гина не седеше, а стоеше права до студената пещ с ръце мушнати под престилката. Те се изгледаха продължително, после Христо смотолеви едно „Добър вечер“ и седна на обичното си трикрако столче. Гина, съсухрена и с издълбани дълбоки бръчки по лицето, седна срещу него и изрече предизвикателно:

— Е?

Тя се закашля. Христо изчака пристъпа да премине и отвърна тихо:

— Нищо. Събрахме се у Ивана. Хапнахме, пийнахме и поговорихме.

— Онзи хаймана за какво е дошъл?

Христо разбра: Гина се бе приготвила да се скарат и сега нарочно разчепкваше, за да има за какво да се улови. Въпреки това той обясни търпеливо:

— Ще прогласяват наскоро съединението. Всичко са подготвили и се стягат. Апостола Захари Стоянов помниш ли? Той им е начело. — И добави, като правеше гласа си безгрижен: — Искат и ние да сме готови…

— А ти?

— Какво аз?

— Какво отговори ти? — продължи все така заядливо да пита Гина.

За момент той изпита желание да я излъже, да спести на нея и на себе си кавгата, която бе надвиснала над главите им. Но Христо изобщо не умееше да лъже, пък и сега му се стори, че една лъжа би осквернила чистото патриотично чувство, което бе споделил със старите си другари в собата на Катрови. И затова изтърси направо:

— Където другите — там и аз!

— Ааа, така ли? — не каза, а изсъска Гина. После цялата мъка, която смъртта на децата и болестта й бяха натрупали в нея, се заизлива през устата й: — Където другите — там и ти! Е, какво, нали беше въстаник, опълченец? Промени ли се с нещо животът ти? Даскал беше преди, даскал си и сега. Какво спечели, като се трепа по въстанието и войната? Един сакат крак, ето какво спечели. Стисна ли ти някой ръката? Даде ли ти нещо? Една ракия барем почерпи ли те, дето си окуцял за тази пуста държава? Дойде ли някой да ти рече: „Слушай, ти си герой, кръв си лял за нас. А сега си хром, не те бива за ходене, за работа. Ако имаш някое парче земя — дай, аз ще го изора вместо тебе.“? Кажи де, рече ли ти някой? Вятър, никой не те и поглежда. Подритват те като куче. Къщата си опропасти по пустите въстания — скоро ще стане тъй, че с трън да се завъртиш, нищо няма да закачиш. Ето, туй ти е печалбата от твоето „Свобода или смърт юнашка“.

Христо беше очаквал бурята и сега, когато тя се разрази, не правеше нищо, за да я прекъсне. Но се учудваше — Гина ли беше, от която излизаха тези злъчни приказки? Оправдаваше я: не беше тя такава; животът и тежката съдба я преобразиха. Оправдаваше я, но колкото повече я слушаше, толкова повече гняв се надигаше в него. Че тя хулеше въстанието и войната, а за тях Христо никому не даваше да казва лоша дума.

— Кой спечели от свободата? — продължаваше Гина. — Вие, дето се бихте ли? Дето си оставихте кокалите по чукарите или се върнахте получовеци? Кой от вас прокопса? Никой. Нито един. Прокопсаха пак ония, които и в Турско си живееха и рахатуваха. Смениха фесовете с калпаци, тупат се в гърдите и се назовават родолюбци, пък ако преди по една, сега по три кожи съдират от такива като вас. Туй е то кярът от вашата свобода.

Погледни бай си Стамат. Мръдна ли си той пръста, когато вие беряхте душа по Балкана? Даде ли един грош за делото ви? А сега същият този бай Стамат — и на онзи свят мир да не намери! — тъне в охолство и има повече наполеони, отколкото ние с тебе имаме косми на главите си. Ето кой спечели. Пък когато протегна към него ръка за помощ — чуваш ли, не за милостиня, а за помощ, — той не си рече: „Христо беше опълченец, на такива като него дължа свободата и богатството си“, а ти обърна гръб и се направи, че не те познава. С всяка дума Гина все повече се ожесточаваше. Гласът й, равен и глух в началото, сега бе станал писклив и рязък.

— Ама ние… — понечи да каже Христо, но тя го прекъсна припряно:

— Така е, няма какво да го увърташ. Ако бай Стамат ти беше помогнал… Забрави ли Росето? Забрави ли как издъхна, горкичкото, в ръцете ти? За тях, за тези, дето й взеха душичката, ще тръгнеш сега. Където другите — там и ти! Велика и целокупна България ще правиш? И за кого? За такива като бай ти Стамат и Стефана Стамболов, които…

Тя не довърши. Случи се нещо, което никога досега — от женитбата им до днес — не беше се случвало: Христо Сумров се пресегна и със сила я плесна през лицето. Изненадани, смаяни от станалото, те се изправиха машинално и една минута се гледаха очи в очи. Гина бе оглушена от плесницата и в тази секунда повече учудена, отколкото огорчена; смутен, Христо се колебаеше между две чувства — срам и гняв. После гневът надделя в него и той извика заплашително:

— Да не съм те чул да кажеш дума повече! Не за Стамат Хаджиспасов и не за Стефан Стамболов ще грабна пушката. За България! Чуваш ли? За България! Десет живота да имам, и десетте ги даввам за нея…

Сетне излезе и тръшна вратата след себе си.

До вечерта на другия ден не се прибра у дома.