Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 26гласа)

Информация

Сканиране и допълнителна корекция
Диан Жон(2011)
Корекция и форматиране
taliezin(2011)
Допълнителна корекция
moosehead(2019)

Издание:

Цончо Родев. Изпитание

Исторически роман

Редактор: Георги Константинов

Контр. редактор: Петър Кръстев

Художник: Иван Кирков

Художествен редактор: Петър Кръстев

Техн. редактор: Тодор Попов

Коректор: Анастасия Андрова, Прогреса Тодорова

Държавно военно издателство, София, 1969

История

  1. —Добавяне
  2. —Корекция на правописни и граматически грешки

3

Когато официалностите свършиха, Анастас Бендерев забеляза, че приятелите му го бяха изоставили и тръгнали из салоните да наобиколят познатите си. Какво бяха баловете, ако не място за клюки, за флиртове и за показване на тоалети и пищни мундири? Ето, дори и такива здрави мъже като Паприков и Зафиров не оставаха безучастни към общата зараза. „Пустомели несчастные!“[1] — помисли с негодувание Бендерев, като хвърли презрителен поглед към жужащата тълпа в залата. За силните изрази той винаги предпочиташе руския език. Ако не беше в този лъснат като огледало салон, а на казармения плац, той би подкрепил израза си с една звучна и многозначителна храчка. Но тук храченето беше невъзможно и затова той се задоволи да изсумти пренебрежително.

Ротмистър Бендерев беше безспорно един представителен офицер. С напетостта на своите двадесет и пет години, с белия кавалерийски кител, високите ботуши и юнашки засуканите мустаци той би могъл да има успех във всеки салон. Но другарят на военния министър[2] не търсеше и не желаеше салонни успехи. Той мечтаеше за подвизи на бойното поле, за лудешки кавалерийски набези, за сеч, за сложни стратегически действия, в които да покаже истинската си стойност. Той вярваше в думите на Наполеон, че „всеки войник носи в раницата си маршалски жезъл“, и беше дълбоко убеден, че със своята храброст, с ума си и с отличната подготовка, която получи в Петербургската военна академия, щеше да съумее да извади от раницата си своя маршалски жезъл. Но за това бяха нужни бран и воински подвизи, а не салонни геройства. Както често се случва с буйните и припрени хора, Бендерев виждаше всичко в черно и бяло и бе неспособен да различи многобройните нюанси на сивия цвят.

Той изсумтя повторно и като облегна ръка на сабята си, отправи се към вестибюла, където непрекъснато сервираха чай. Беше се пристрастил към чая — навик, който му остана от прекараните в Русия години.

Докато вземаше чашата и чинийката със сухи сладки, до него изведнъж се озова Кояндер. Бендерев не разбра дали това беше просто съвпадение или дипломатическа „случайност“. Впрочем офицерът не се и замисли над тази проблем. Той никога не се измъчваше да се рови в скритата същност на нещата.

— Ах, това сте вие, ротмистър Бендерев — с пресилена сърдечност възкликна Кояндер. Разговорът естествено се водеше на руски. — За мене е истинско удоволствие да ви срещна.

— Благодаря ви, господин агенте — поклони се Бендерев. — Никога не съм крил, че обичам руския народ и че разговорът с който и да е негов представител ми доставя истинско блаженство.

Думите „който и да е негов представител“ засегнаха Кояндер. Той съвсем не се смяташе „който и да е“, нито пък допущаше в тази категория да бъде поставян дипломатическият агент на всерусийския император. Но беше достатъчно умен и ловък, за да остави тези думи да се хлъзнат покрай ушите му. При това от един кавалерийски офицер, дори когато е следвал академия в Петербург, надали можеше да се очаква думите да са предхождани от особена умствена дейност.

— Напълно сте прав — съгласи се той и си придаде такова изражение, като че бе чул някакво изключително съждение. — Историята не познава други два народа, които да са свързани с такава взаимна любов, както руският и българският. „Кровь вода…“ Как беше тази ваша поговорка?

— „Кръвта вода не става“ — каза Бендерев на български.

Кояндер също взе чаша чай и поведе събеседника си към един ъгъл.

— Да, „кръвта вода не става“ — повтори той на руски. И след кратко замълчаване добави със сдържан патос: — Особено пролятата кръв!… — Потърси и срещна погледа на офицера. — Тази кръв трябва да стане връзка — връзка за всички времена — между нашите…

— За всичко е виновен немецът! — без заобикалки отсече Бендерев.

Дипломатът се смая. Той не очакваше нито тази благодатна почва, нито толкова бързия успех на подетия разговор.

— Трябва да бъдем снизходителни към него — рече той предпазливо, като остави едва напитата си чаша на една съседна масичка. — Един немец не може да разбере славянската душа.

— Но един княз трябва да разбира душата и чувствата на народа си. Иначе той… не е никакъв княз.

Преди да дойде в София да замести предшественика си Йонин, Кояндер от Цетина бе отишъл първо в Петербург за инструкции. Там той бе можал да се увери, че в отношението към българския народ, пък дори и към княз Александър, съществуваше голяма разлика между руския народ и царя и неговото правителство. Сам канцлерът фон Гирс не бе скрил от него, че политиката на цар Александър ІІІ към Българското княжество се посреща с раздразнение не само от простолюдието и интелигенцията, но и от болшинството дворяни. Значеше ли това (според максимата на Бендерев), че и Царят не е никакъв цар, щом не се ръководи от чувствата на народа си? Кояндер се усмихна на своите разсъждения. В края на краищата дори и царят да не беше цар или поне такъв цар, какъвто изискваше Бендерев, трябваше ли той, дипломатът, да го признае?

— Не е ли странно — каза той замислено, — само пет години, след като руските щикове донесоха българската свобода, тук да вее явно противоруски вятър? Не, не ми възразявайте. Този вятър аз усещам навсякъде — в Народното събрание, в колоните на вестниците, в шушукането из салоните… Уви, тук има само един истински предан на Русия човек, господин Драган Цанков, и той… Знаете сам — той е в немилост.

— Не е вярно, господин агенте — отговори буйно офицерът и Кояндер се уплаши, че гласът му ще бъде чут и на улицата. — Дядо Цанков не е изключение. Напротив! Ако някакво изключение съществува, то е само немецът. Българинът, всеки българин, носи в сърцето си Русия.

Кояндер се поколеба. Наистина Драган Цанков гарантираше с главата си за Бендерев. Но ако се беше излъгал? Ако зад тази твърде прекалена, за да бъде истинска, буйност се криеше ловък провокатор? Нямаше ли да стане така, че паякът да се улови в мрежата на жертвата си? Комарджия по природа, Кояндер реши да рискува:

— Не мога да ви разбера добре, господин Бендерев. — Той се престори на учуден. — Познавам българите като свободолюбив народ, който не спира пред нищо, за да осъществи въжделенията си. Вашето Априлско въстание например… A propos, вие също сте въстаник, ако не се лъжа?

Въпросът бе поставен твърде преднамерено. Като напомняше за революционната му дейност, Кояндер поставяше офицера между българите, които „не спират пред нищо, за да осъществят въжделенията си“.

Бендерев се задоволи да потвърди с кимване на глава. Той бе участвувал във въстанието в четата на Георги Измирлиев.

— Та, мисля си, как е възможно народ, дръзнал да се вдигне с черешови топчета срещу Османската империя, да не може да отстрани една далеч-далеч по-малка пречка по пътя на въжделенията му…

Ротмистър Бендерев трепна. Дали беше чул вярно? Той отдавна бе прозрял, че Батенберг е пречка, по-скоро — преграда между двата братски народа. Но да бъде тази коронована преграда премахната? Тази дръзка мисъл Бендерев винаги бе отминавал като абсурдна. А сега тя беше изказана недвусмислено, и то не от друг, а от официалния представител на царя в България!

— Извинявайте, господин агенте, но сега пък аз не ви разбирам добре. Не допущам да не знаете, че Батенберг ни бе даден от царя.

— От Александър втори, нали? Но сега на трона на руските императори е Александър трети. Не забравяйте това…

— Но, моля ви се — упорствуваше офицерът, — нима искате да кажете, че онова, което е било добро за Александър втори, може да бъде лошо за Александър трети? Че синът може да смята едно бащино решение за глупаво или погрешно?

Ето, вечната българска сантименталност! Още с идването си в България Кояндер се беше сблъскал с нея. Лошо — добро, бащино решение… В целия свят само българинът разсъждаваше по този начин, отъждествявайки политиката с патриархалния ред в собственото си семейство. С подобни „политици“ човек трябва да разговаря като с деца.

— Вие знаете, че канцлерът княз Горчаков бе сменен с фон Гирс. Защо? Защото царете, за разлика от папите, не са безгрешни. Пък и толкова е лесно да се сгреши в избора на човек за някой пост! Едва когато получат властта в ръцете си хората показват истинския си образ: дарбите или бездарността, ума или глупостта, таланта или посредствеността. Но като правят грешки, царете умеят и да ги поправят.

— Искате да кажете, че и Батенберг е такава грешка?

— Не аз. Вие го казахте. Не говорехте ли преди малко, че „за всичко е виновен немецът“?

Бендерев се обърка. Безхитростен воин, той обичаше да разговаря направо, без заобикалки, без недомлъвки, по войнишки. Във всичките им срещи досега, а те се познаваха от самото пристигане на агента, Кояндер също му бе говорил по този начин. Но днес Кояндер бе друг. Изразяваше се някак отвлечено, двусмислено, неопределено; в думите му имаше привидна яснота, но и толкова резервираност, че истината оставаше забулена и недоловима.

— Ако ви разбирам добре, господин агенте — подхвана пак офицерът, — вие ме съветвате…

— Ах, не — прекъсна го бързо Кояндер, който си спомни своя страх от мрежата на жертвата. — Не ви съветвам нищо. Абсолютно нищо! — После придаде на гласа си нотки на интимна доверчивост, на дружелюбна закачливост, сякаш зад всяка дума звучеше: „Е, хайде, приятелю, не се правете, че не ме разбирате! Познавам ви твърде добре, за да се усъмня във вашия разум и схватливост.“ — Ние само се поразговорихме като две частни лица, руснак и българин, за неща, от които не може да не ни боли. Само толкова! — Но за всеки случай добави: — Разбира се, всеки от нас двамата навярно ще поразмисли върху думите на другия…

И като махна приветливо с ръка, той полека се отдалечи по посока на големия салон.

 

 

Първото, което Бендерев забеляза, когато най-сетне се опомни, беше, че във вдървената си ръка продължаваше да държи пълната чаша чай. Той я поднесе механично към устните си, но веднага я отдръпна — чаят беше изстинал. Докато оставяше чашата си до тая на Кояндер, офицерът направи още едно откритие. Закрити зад широките нарязани листа на филодендрона до масичката, двама мъже разговаряха оживено, но със сподавени гласове. Бендерев не беше любопитен човек, но сега неволно се заслуша.

— Вие гледате на това като на театър, а не на търговия — говореше единият. — Търговията не търпи сантименталности и романтика. Тя иска спокойствие, здрави нерви и точно разбиране на обстановката.

— Обстановката ли? — възрази другият. В гласа му имаше нещо умолително, раболепно. — Та нали именно за обстановката ви говорих досега? Вие сте прекарали много години далеч от България и много неща сте забравили. И друго. Тук сега владеят настроения, с които дори и търговецът трябва да се съобразява.

— Не, драги приятелю. Търговията е пари и сметка. Аз имам парите и умея да си направя сметката. Нали знаете, че вече съм строил железници в Румъния и Франция? — Изглежда, че другият бе потвърдил мълчаливо, защото същият глас продължи: — Сега мога да ви кажа точно как ще се развият нещата. Гюнцбург вече капитулира. Това сте разбрали и вие. Следващият, който ще се откаже, ще бъде Хирш. Той никога не се залавя със сделка, в която ще спечели по-малко от тридесет на сто; а да се измъкнат тридесет на сто при тази конкуренция е направо невъзможно. Това ви го казвам аз. И тъй, отпадат двама. Чифутинът Утин няма шансове. Той толкова много възлагаше на русофилите, че сега, когато те паднаха, ще повлекат и него. Ето че останахме само двама — дружеството на Бонту и аз. Бонту, пфу! Фукара, който иска да лови риба в мътна вода. Веднъж вече го катурнах в един търг, и то в самата Франция… Като го бия и тука, няма да му е нещо ново.

— Но Делагур разправя навсякъде…

— Реклама, драги. Само реклама и бабаитлък. Делагур няма да слезе под осемнадесет милиона и половина, защото иначе татко Бонту ще му откъсне ушите. Аз обаче ще сляза на осемнадесет, дори на седемнадесет и половина. Риск? Нищо подобно. При седемнадесет и половина аз пак ще спечеля чисто милион и половина, ако не и два милиона.

Цифрите направиха поразително впечатление на Бендерев, а повече от тях — спокойният тон, с който бяха произнесени. Като другар на военния министър той получаваше добра заплата, но по някакъв неразбираем и за самия него начин парите му винаги се стопяваха до средата на месеца. Да преживява от заеми, да се промъква скришом в някоя бедна ахчийница из покрайнините, където за един гологан[3] човек може да си залъже стомаха, или да кара „на рабош“ в „Червен рак“ — това беше нормалното състояние на Бендерев. А на две крачки от него се говореше за милионите със същата лекота, с която той споменаваше петачетата…

Бендерев се премести малко и надникна през листата на филодендрона. Самоувереният глас принадлежеше на Иван Адженов; другият, раболепният — на народния представител Стамат Хаджиспасов.

— Торгаши[4] — изсумтя той, като в тази дума вложи цялото си презрение към цивилните изобщо и към търговците в частност.

А разговорът от другата страна на филодендрона продължаваше.

— Всичко това е вярно, господин Адженов — обади се пак Хаджиспасов. — Но аз ви говоря за съвсем друго. Споменът за чорбаджиите е още твърде пресен в главата на българина. Не, не се смейте! Сега ще намерите много българи, които говорят, че и между турците имало добри хора. Но, честно слово, нито един не ще каже добра дума за чорбаджиите.

— И после? Какво общо има строежът на железния път с чорбаджиите?

— Ако строежът се поеме само от един човек, той веднага ще си спечели име на „нов чорбаджия“ и с него — неприязънта на хората. Виж, съвсем друго би било, ако линията се поеме от едно дружество. Българско дружество. Сега, господин Адженов, самата дума „българско“ действува тук като магия. Едно българско дружество ще бъде предпочетено даже ако барон Хирш или Бонту рекат да слязат и на седемнадесет.

— И как си представяте това дружество? — Иронията в гласа на Адженов беше убийствена. — Разбира се, в него ще участвувате и вие, нали?

Хаджиспасов не забеляза подигравката. Той, изглежда, не спадаше към твърде чувствителните хора.

— Можем да привлечем и Иван Грозев, калофереца. От само себе си се разбира обаче, че по-голямата част от дяловете ще бъдат за вас.

— Съжалявам, искрено съжалявам, господин Хаджиспасов — каза Адженов, но гласът му не изрази никакво съжаление. — Предложението ви е интересно, но не мога да се възползувам от него.

Бендерев чу Стамат Хаджиспасов да се залива в нова вълна̀ от раболепни излияния, но нямаше желание да слуша повече. Изведнъж си спомни разговора с Кояндер. И съзнанието, че той, ротмистър Анастас Бендерев, трябваше да мисли над такива важни неща, като подсказаните лично от дипломатическия агент на руския цар, докато за тези нищожни твари тука светът започваше и свършваше до бакалските им сметки, го изпълни едновременно с възторг и възмущение. Възторг към самия себе си и към своята мисия и възмущение и презрение към двамата търговци, които в подобен тържествен и съдбоносен (да, именно съдбоносен!) час можеха да говорят за пари и сделки. Но ако беше искрен, Бендерев щеше да си признае, че възмущението му се дължеше най-много на милионите, който двамата имаха и се канеха да спечелят, докато той трябваше да преживее осемте дни до следващата заплата с една двулевка и три гологана — всичкото, което беше останало от последния заем.

— Презренные торгаши! — изруга той отново и за втори път днес почувствува нужда да се изплюе.

Изпъчи се, с привичен жест оправи китела си и бавно тръгна към големия салон, откъдето се носеха игриви звуци на мазурка. Към „презрените търгаши“ дори и не погледна.

Първо налетя на някаква шумна и развълнувана групичка. Приближи и веднага разбра — Стамболов, за когото двама души на едно място винаги означаваха аудитория за някоя от неизбежните му речи, бе събрал около себе си неколцина либерали и сега с ръкомахане и апломб им говореше нещо. Бендерев долови няколко отделни думи: „Англия не може…“, „Калноки и неговият антураж…“, „Националните ни идеали…“, „Кой, Гирс ли?“. Воден от настроението си, офицерът изпита нужда да се намеси в разговора и да противоречи на този дърдорко независимо за какво става дума. Но се въздържа, отказа се. Чувството на превъзходство, което владеенето на една тайна дава на хората, го накара само да се усмихне презрително и да промълви:

— Ах, пустозвоны[5], ако знаехте онова, което зная аз!…

Всъщност Бендерев не знаеше нищо. Кояндер бе подхвърлил само една далечна, смътна, надали осъществима идея, но за кавалерийското въображение на офицера тя вече се бе превърнала в напълно свършен факт. И чрез този именно миражен факт, Бендерев бе получил превъзходството си над Стамболов и неговите либерали.

— Бендерев, можеш да ме поздравиш — обади се един глас до него.

Ротмистърът се обърна. До него стоеше капитан Рачо Петров и пумпалската му физиономия сияеше чак до края на пътя, който разделяше косите му.

— Можеш да ме поздравиш — повтори Рачо Петров. — Госпожица Султана Хаджиминчевич и аз се сгодихме.

— О, честито! — Бендерев с искрено чувство разтърси ръката на приятеля си. Но после подхвърли с малко заядливост: — Е, какво, минаваш в лагера на паралиите, а?

Зестрата на Султана не беше второстепенно основание в годежа на Рачо Петров и може би именно за това подмятането на Бендерев го уязви. Той се поколеба дали да избухне или да се престори, че не е разбрал закачката, но се задоволи с нещо по средата:

— Ако е така, ти печелиш. Ще има от кого да правиш заеми…

— Добре, добре, ще се възползувам — разсмя се другият. — Обещавам тържествено. А кога ще бъде сватбата?

— След една година, така решихме. Догодина през октомври.

Капитан Петров не вдъхваше особено доверие на Бендерев. Омразата на амбициозния Рачо Петров към руските офицери и инструктори, които той смяташе пречка за кариерата си, бе прераснала в някаква мнителност към руснаците изобщо и в смътни фантазии, че „можем спокойно да преживеем и без тях“. Но все пак Бендерев беше дотолкова под впечатление на разговора с Кояндер, че реши да опита:

— Догодина през октомври? Много вода има да изтече дотогава и не се знае кого ще завлече. — Той кимна по посока на княза, който в това време разговаряше с Шефер и Салдерн, дипломатическите агенти на Франция и Германия.

— Какво искаш да кажеш? — повдигна вежди Рачо Петров.

— Знаеш какво искам да кажа. — Бендерев имаше желание да бъде ловък и хитър в приказките като Кояндер, да не казва нищо, а то да значи много, но въпреки волята си изведнъж изтърси: — Руският цар ни го даде и може да си го прибере, щом е недоволен от него…

Целият досегашен възторг изчезна от лицето на капитана. Той се навъси и прецеди през зъби:

— Нека само се опитат! — „Опитат“, а не „опита“. Дори и във възмущението си Рачо Петров не можеше да говори пряко срещу царя.

— Хайде, хайде — засмя се пресилено Бендерев. — Зъбиш се така, сякаш имаш под знамената петстотин хиляди щика!

— Нека само се опитат! — повтори мрачно другият и отмина нататък.

Този разговор развали настроението на ротмистъра. От него той изведнъж разбра, че пътят от идеята до свършения факт нямаше да бъде нито кратък, нито лесен, че може би него самия го чакаше не Аустерлиц, а Ватерло. Разочарованието беше така голямо, както може да бъде само при края на една хубава илюзия. Бендерев забрави, че всъщност не беше очаквал да срещне съчувствие в приятеля си, и се почувствува обиден и като че ли окраден.

— Хвастун[6]! — рече той презрително подир отдалечаващия се капитан, макар че Рачо Петров с нищо не се беше похвалил. Но тази единствена дума му помогна да се почувствува отмъстен.

Той продължи разходката си и попадна на друг свой приятел, капитан Узунов, командира на инженерната дружина, който стоеше прав до един прозорец, облягаше се на сабята си и се прозяваше от скука. Ето, този човек му беше нужен. Отчаяното русофилство на Узунов (някои го приписваха на жена му, рускинята) беше пословично между офицерите.

— Слушай, Узунов — започна ротмистърът направо. — Какво мислиш, че ще стане, ако руският цар поиска Батенберг да си отиде?

Въпросът беше, както се казва, „гръм от ясно небе“ дори и за Атанас Узунов. Скуката му веднага изчезна. Той се огледа предпазливо.

— Тук ли намери да ме питаш?

— Отговори ми все пак. Бъди спокоен, никой няма да те чуе. Какво ще стане, ако руският цар поиска Батенберг да си отиде?

Узунов замислено прекара пръсти през брадата си.

— Това не може да се случи — каза той провлечено.

— Но да речем, че все пак се случи.

— Откъде да зная? — след ново замълчаване отговори Узунов. — Това е политика, а аз от нея и хабер нямам.

— Ами ти? — продължи с въпросите си Бендерев. — Какво ще правиш ти, ако това се случи?

— Ще правя онова, което е добро за България.

— Нима мислиш, че царят може да иска злото на България?

Капитан Узунов се обърка: въпросите на приятеля му го бяха сварили съвсем неподготвен. Какво ли го беше прихванало, този Бендерев? Да речем това, да речем онова… Узунов беше българин до мозъка на костите си и същевременно вярваше на освободителката Русия. С това се изчерпваше цялата му философия.

— Слушай, Бендерев — рече той, — тук май е прекалено задушно за тебе. Аз също умирам от скука. Хайде да си вдигнем чуковете и да се измъкнем. Може да прескочим до Паница. Там винаги е весело, а тази вечер при него е и Херуц…

Тази несръчна промяна на темата задоволи Бендерев. Щом Узунов не беше така рязък, както Рачо Петров, значи се колебаеше; а щом се колебаеше, значи можеше да бъде спечелен за идеята.

За идеята ли? За коя идея?

Бендерев едва сега си даде сметка, че всъщност Кояндер нищо не беше казал ясно и прямо. Беше ли говорил той настина от името на царя? Такава ли беше истинската воля на Русия? Не, тези неща не бяха по силите на Бендерев. Той трябваше да потърси съвет от дядо Цанков, а ако не го получи от него — да принуди Кояндер да говори направо.

— Е, да отидем ли у Паница? — попита повторно Узунов, помислил, че приятелят му се колебае.

— Да, да отидем — разсеяно отговори Бендерев. Но после си спомни за двулевката и трите гологана в кесията си и добави: — Но все пак да почакаме още малко. Неудобно е, знаеш…

В единадесет часа щяха да сервират вечеря.

Бележки

[1] Дърдорковци нещастни! (рус.).

[2] По онова време длъжността „товарищ (другар) на военния министър“ съществуваше по щата; отговаря на сегашната „заместник-министър на отбраната“.

[3] Монета от 10 стотинки.

[4] Търгаши (рус.).

[5] Бъбривци (рус.).

[6] Хвалипръцко (рус.).