Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- 1969 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,8 (× 26гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране и допълнителна корекция
- Диан Жон(2011)
- Корекция и форматиране
- taliezin(2011)
- Допълнителна корекция
- moosehead(2019)
Издание:
Цончо Родев. Изпитание
Исторически роман
Редактор: Георги Константинов
Контр. редактор: Петър Кръстев
Художник: Иван Кирков
Художествен редактор: Петър Кръстев
Техн. редактор: Тодор Попов
Коректор: Анастасия Андрова, Прогреса Тодорова
Държавно военно издателство, София, 1969
История
- —Добавяне
- —Корекция на правописни и граматически грешки
7
Когато се опомни, зимната нощ отдавна бе прихлупила столицата и над главата му трептяха хиляди студени звезди. Мартин Мартинов се огледа. Беше се озовал далеч навътре в Пепиниерата, до наскоро построеното изкуствено езеро отвъд гората, което по онова време софиянци наричаха „Жабите“. Той извади часовника си и го доближи до очите. Стрелките сочеха девет часа. Бяха изминали четири часа, откак напусна дома на Хаджиспасови — четири дълги часа, за които той нямаше никакъв спомен…
Едва сега забеляза, че е премръзнал. Краката му бяха вкочанени почти до колената, гърбът го болеше от непрекъснатото свиване. „Може би това е бялата смърт — каза си младият човек. — Отпуснеш се, забравиш всичко и… the rest is silence[1]“.
Изведнъж думите на Хамлет му припомниха една отдавна забравена случка от колежа. По повод на Хамлетовата смърт мистър Уошбърн, техният преподавател по литература, им бе задал домашно на тема: „Смисълът на смъртта.“ Тогава повечето от съучениците му бяха писали, че единствената достойна смърт е тази на бойното поле, в защита на отечеството. Някои по изключение бяха намерили смисъла на смъртта в религиозната саможертва, във вечното кръговратно обновление на природата, в изпълнената мисия, възложена на човека от провидението. За мото на своето съчинение Мартинов бе взел прелестните стихове на Ронсар:
Je te salue, heureuse et profitable Mort,
des extrêmes douleurs médecin et confort[2]
и в изложението си се бе помъчил да докаже, че животът е едно непрекъснато страдание, безкрайна поредица от изпитания, за които смъртта се явява естествено и най-благоприятно избавление. Тогава мистър Уошбърн го бе повикал в кабинета си и дълго бе разговарял с него, а накрая завърши:
„In your character there are a number of morbid traits, mister Martinoff. If they don’t make you a saint or an actor I… I shall feel very much afraid for you…“[3]
Докато се връщаше към града и слушаше скриптенето на снега под краката си, Мартинов премисляше този разговор, състоял се преди десет години. Старият добряк Уошбърн бе познал само едно — Мартинов не стана нито светец, нито артист. А за смисъла на смъртта? Какво би написал Мартинов, ако сега, днес, тази вечер трябваше да прави съчинение за смисъла на смъртта? Годините въобще и днешният ден в частност не потвърдиха ли онова негово гледище, което някога бе уплашило мистър Уошбърн? Тази смазваща пустота, която се ширеше днес в сърцето му, не беше ли тя безмерно по-тягостна и по-страшна от смъртта?
Не, той не мислеше за самоубийство. Тази идея изобщо не се мяркаше в главата му. Всъщност в тази минута той и не страдаше. Мартинов се усещаше само вътрешно опустошен, лишен от поривите си; в гърдите си чувствуваше някаква необятна празнота, безнадеждно сива и мрачна, в която не съзираше никаква искрица.
Пред погледа му се мярнаха потоци светлина и Мартинов отново разбра, че улисан в мислите си, бе пропуснал да забележи изминатия път. Срещу него, примамно осветени, блестяха прозорците на „Червен рак“. Усети жажда, не, усети желание да погълне алкохол и чрез него да изпадне в онова сладко опиянение на границата между действителността и забравата. Бутна вратата и влезе. Кръгъл и топчест, виенчанинът Мориц Рат, собственикът на заведението, сякаш не изтича, а се претърколи към него.
— Es ist für mich eine grosse Ehre Sie hier begrüssen zu dürfen, Herr Martinoff. Sind Sie allein order erwarten Sie noch jemanden? Ich hätte für Sie einen schönen Tisch…[4]
Мартинов сякаш не го забеляза. Той мина като сомнамбул покрай него, отпусна се тежко на една празна маса и каза само:
— Вино.
— Mosel? Muskateller? Portwein? Riesling?[5] Französische Weine?[6]
— Вино! — повтори късо Мартинов и опитният Мориц Рат разбра, че в този момент най-доброто, което един обигран гостилничар може да предложи, беше мълчанието.
След минута на масата пред Мартинов се появиха бутилка вино, чаша и чиния с примамни мезета, специалитет на Мориц Рат и „Червен рак“. Мартинов изобщо не погледна мезетата. Една след друга изпи две чаши вино, напълни и третата, но я остави на масата. Устните му прошепнаха: „Какво са речите надгробни пред сринати мечти?“ Извика високо: „Келнер!“ — но вместо келнера притича самият Мориц Рат.
— Бихте ли ми услужили с един молив?
— Bitte schön. — Австриецът пак даде воля на вродената си словоохотливост. — Es ist für mich ein Vergnügen Ihnen dienen zu könen.[7]
Мартин Мартинов взе молива, но не се поддаде на потока от думи, в който Рат искаше да го увлече, а сякаш мигновено забрави за присъствието на гостилничаря. Както често правеха по онова време, той записа върху колосания маншет на ризата си:
Душа ми тегне в тръпки кобни.
Недей изрича дума ти!
Какво са речите надгробни
пред сринати мечти?
Да, какво са речите надгробни пред сринатите мечти? Олга толкова храбро се бе мъчила да намери думи, много думи, с които като с целебен балсам да облекчи раната, която му нанасяше. „Не, Оле. Тази безкрайна тъмнина не може да бъде запълнена с думи. Не те обвинявам. Ти постъпи честно, достойно за тебе самата. Но мълчи! Не казвай думи, в които не вярваш. Не се оправдавай, защото аз не те обвинявам. За мене просто угасна денят…“
Моливът отново заскърца по маншета:
И в миг тъмнее всичко в мене.
Не спя. Не мисля. Не виня…
Но в болка тихичко кат’стене
угасва и деня.
„Казваш: шест месеца… Ще чакам шест месеца, и шест столетия. Но всичко е напразно, знам. Ти ме пощади и не каза истината, цялата истина. Добре, нека бъде след шест месеца. Нека стане онова, което е писано в книгата на съдбата!…“
Мартинов изпи на един дъх чашата с вино, грабна пак молива и продължи да пише:
Не искам нищо да гадая
О, нек’ме гибел връхлети!
И знам… Неказаното зная:
не ме обичаш ти!…
Той беше толкова погълнат от римувания си разговор с Олга, че не забеляза как в ресторанта влезе Кронислав Херуц, как премина между масите и надникна през рамото му.
— Лошо, Мартинов. Много лошо. — Макар и непоканен, журналистът се настани на стола до младия офицер. — Виното весели душата, но ражда тъжни стихове.
Мартинов не отговори, само придърпа ръкава на сюртука си върху маншета с написаните стихове. Един келнер донесе чаша за хърватина и наля вино. Мартинов пак пресуши своята.
— Любовна мъка, нали? — запита Херуц, но не дочака отговора: — Не, не ми отговаряйте. Такива неща не се споделят. Узнае ли ги втори човек, те загубват своята красота. Не се чудете — именно красота, Мартинов. Вие сега виждате само раната в гърдите си и дори не подозирате красотата на вашето изживяване. Боже мой, бих дал на драго сърце остатъка от живота, си, за да изпитам онова, което преживявате в момента. Уви, моето сърце е прекалено изхабено за такива чувства.
Той взе една хапка с аншоа и полека я сдъвка. Мартинов с тъп поглед гледаше в празната си чаша.
— Вие мислите за смъртта, нали? — каза хърватинът и Мартинов трепна: беше потресен от това, че приятелят му бе прочел неговите мисли. — Да, вие мислите за смъртта и наред с днешните ви страдания тя ви се струва нещо като приятна отмора, все едно щастлив week-end[8] след пълна с неприятности седмица. Глупост, драги. Безкрайна глупост! Смъртта не е избавление, а печален завършек на онази весела и пълна с приятни изненади игра, която се нарича живот. Но ще кажете — всяка игра завършва. Така е, зная. И слава богу, че е така. Ако не завършваше, играта щеше да престане да бъде игра и да се превърне в тегоба. Но важното е не дали завършва, а как завършва. Какво ще кажете за играчи на карти, които приключват карето с кавга, псувни и юмруци? Глупост, нали? Същото е и със смъртта — смъртта на страданието, — която тайно призовавате. Не, приятелю. Щом е неизбежна, ние трябва да направим поне така, че смъртта да ни завари сред благоуханието на рози и искрометно вино, както я посрещна Петроний, или в леглото, между две прелестни любовници, както спря сърцето на стария хитрец Мирабо. Само така човек може да се отплати за милостта на провидението, което му е вдъхнало живот и му е казало: „Весели се!“
Мартинов продължаваше да мълчи. Херуц отпи глътка вино, цъкна доволно с език и погледна етикета на бутилката.
— Бога ми, Мартинов, винаги съм ви смятал любимец на съдбата, но сега виждам, че сте фаворит и на Мориц Рат, краля на всички гостилничари. Анжуйско от петдесет и осма година! По-добро вино Herr Рат не би сервирал и на своя християнски император Франц-Йосиф! — Той погълна съдържанието на своята чаша и като видя, че не може да увлече приятеля си във весел и безгрижен разговор, се върна на предишната тема. — Някои — това са предимно кралете, най-заинтересуваните — възхваляват смъртта на воина герой. Глупост и безсмислена суета, Мартинов. Войната е най-голямата отстъпка, която Сатаната е успял да измъкне в пазарлъка с дядо Господ. Представете си само: млад човек, когото чакат хиляда бъчви неизпито вино и един полк нелюбени жени, комуто сам всевишният е заповядал: „Живей, весели се, люби!…“ Но в един нещастен ден неговият земен господар му казва: „Ето ти тази пушка. В името на тези и тези идеали, които ти не разбираш, иди и превземи онзи връх. Не се страхувай! Ако паднеш, ти ще си извоюваш безсмъртие и името ти ще остане в пантеона на героите!“ И младият човек се подчинява. Той откъсва поглед от виното и жените, тръгва към върха и… остава завинаги в подножието му. И какво става с обещаното безсмъртие? Превръща се в мираж. А реалността — тя се нарича червей, пепел, забрава.
Други се блазнят от театралната поза в часа на смъртта — продължи хърватинът, — от добре произнесената отдавна подготвена novissima verba[9]. „Qualis artifex pereo!“[10], „Acta est fabula“[11], „Licht, mer Licht!“[12] Боже мой, каква суета! Кълна се в избата на Herr Рат, пиянските песенчици и всичките глупости, които си бъбрят влюбените, са неизмеримо по-мъдри и от най-бомбастичната novissima verba. — Херуц напълни чашите и грижливо изцеди и последните капки от бутилката. — Наздраве, Мартинов! Да пием за победата на живота над смъртта, на веселието над скръбта, на виното над водата!
Те пиха, после офицерът повика с жест келнера и му посочи празната бутилка. Но Херуц се възпротиви:
— Не, достатъчно е!
— Донесете още! — заповяда Мартинов. Това бяха първите му думи, откакто Херуц седна при него.
— Почакайте — настоя журналистът. — Първо искам да поговоря с моя приятел. — И когато келнерът се отстрани, заговори: — Слушайте, Мартинов. Да се наливате с вино, пък макар и анжуйско, е безсмислено. Ще пиете, докато се свлечете под масата, но не ще избягате от мислите си.
— Трябва да забравя, Херуц. За една нощ, за един час, но трябва да забравя!
— Разбирам ви, приятелю. Но така ще си спечелите главоболие, не и забрава. — През масата той улови ръката на офицера. — Имате ли доверие в мене? Вярвате ли в приятелството ми? Да? Тогава послушайте ме — на вас може да помогне само Сузи.
— Кой?
— Сузи от „Двоумение“. Не се мръщете, Мартинов. Нямаше да ви го предложа, ако не бях сигурен, че имате нужда именно от това. Ще дойдете ли с мене?
Една цяла минута Мартин Мартинов остана неподвижен, скован, с невиждащ поглед, реещ се по бялата покривка на масата.
— Какво пък — въздъхна той, — сега всичко ми е безразлично.
Те оставиха шепа монети на масата, излязоха от „Червен рак“ и тръгнаха по заснежените улици на София. Не говореха. Кронислав Херуц бе промушил ръка под лакътя на приятеля си и го водеше.
Спуснаха се надолу по стръмния баир на улица „Раковски“, пресякоха другата улица, която отскоро бе наречена на името на княз Дондуков, и скоро достигнаха целта на разходката си. Погледната отвън, това беше обикновена стара къща с малко издаден над улицата горен етаж, която никога не би направила впечатление на минувача, ако пред вратата й не мъждееше един червен фенер, а до него не се мъдреше табела с една единствена, но будеща любопитство дума: „Двоумение“.
— Тук, Мартинов — каза Херуц и свойски прекрачи прага на къщата.
Двамата се озоваха в един сравнително просторен хол, малко палячовски осветен с разноцветни книжни фенери — жълти, червени, сини, оранжеви… В малка остъклена кабинка вляво седеше дебела, обилно гримирана жена с каносани коси и неопределена възраст. Като видя посетителите, по-точно като позна журналиста, тя плесна дебелите си ръце, отрупани с фалшиви скъпоценности.
— Ах, та това Кронислав Херуц! — Тя говореше завалено, с подчертано меко произношение. — Lieber Gott![13] Къде се загубил, Mensch?[14]
— Не е ли по-важно, че пак съм при тебе, майко Хермина? — отговори шумно хърватинът, като звучно млясна ръката на жената.
— Започнала безпокои за тебе, човече. Какво хванал — пнеумония или жена от общество?
— Нима правиш разлика между двете, майко Хермина? — уклончиво отвърна Херуц. И побърза да смени темата: — Трябва да ти се карам, майко. Защо не махна тези просташки шарени фенери, които дразнят очите и разстройват стомаха?
— Какво да правя! — завайка се тя. — Geschmackssache![15] Колкото по-голяма е шарения, толкова повече нрави се на българи…
След това неизбежно встъпление хърватинът се наведе дискретно към старата си познайница:
— Свободни ли са Сузи и Калиопа, майко Хермина?
— Как да не свободни, Mensch! В това вълчо време момичета само скучаят и гризат свои нокти.
— Тогава и червеният салон горе е свободен?
— Aber natürlich.[16] И печка нажежена до червено. Както ти обича.
— Чудесно, майко. Кажи на момичетата да дойдат горе и нареди да се сервира шампанско. — Той погледна през рамо, за да се увери, че Мартинов не го чува. — И поръчай на Сузана да бъде любезна с моя приятел. Преживял е разочарование и има нужда от забрава…
— Sei ganz ruhing[17] Сузи ще излекува него. Като лекар на страдущи души Сузи незаменима!
Херуц поведе приятеля си нагоре по стълбите и го въведе в салона, в който всичко беше червено — тапетите, тапицерията на мебелите, натруфеният балдахин над леглото в ъгъла, абажурът на лампата. Хермина не беше излъгала — тук беше толкова топло, че двамата трябваше веднага да се съблекат по ризи. Мартинов се смущаваше (той за пръв път посещаваше подобно заведение), но се стараеше да подражава на хърватина и да не издава смущението си. Той се страхуваше, че изведнъж при тях ще нахлуят полуголи вакханки, разбеснели се блудници, които ще го увлекат в някаква грозна оргия. Но той пропущаше едно: опитният в този род изживявания Херуц не случайно бе направил избора на момичетата. И противно на очакванията му след малко в стаята влязоха две жени между двадесет и пет и тридесет години, хубавички, стройни, облечени в изискани вечерни тоалети и с държане, на което биха могли да завидят много госпожици от софийския „хайлайф“. Херуц ги представи. Сузана беше тъмноруса семитка с мечтателни и малко тъжни очи; Мартинов лесно отгатна, че другата, Калиопа, беше гъркиня — това личеше от смолисточерните й коси, приличните на маслини очи и правия нос.
Четиримата седнаха около масата и поведоха напълно приличен разговор, тон на който даваше, разбира се, Херуц. Объркан и смутен, Мартинов отначало странеше от разговора, но Сузана съвсем учтиво му зададе няколко въпроса, на които той отговори, и така постепенно излезе от принуденото си мълчание. Сервираха шампанско и сухи сладки и разговорът неусетно се оживи. Мартинов беше искрено смаян — двете млади жени имаха светски маниери и познания, каквито той никога не би очаквал от тях. С еднаква лекота те говореха за театър, музика, за последната стихосбирка на господин Иван Вазов, за архитектура. При втората бутилка той започна да забелязва също алената уста и белоснежните рамене на Сузи и прие поканата й да си говорят на „ти“. Третата бутилка го докара до състояние на шеметно опиянение — всичко около него се завъртя в някакъв вихрен червен танц, усети лекота, подем, желание да направи нещо, което сам не знаеше какво е.
Когато сервираха четвъртата бутилка, Херуц я грабна, махна телчето, но преди да освободи тапата, стъпи на стола и рецитира своя любим Омар Хайям.
— Слушайте, момчета и момичета, какво казва мъдрецът:
Обещават ни рай и хурии с очи като ахат;
обещават ни вино и медовина.
Ако ние сме си избрали тук, долу, виното и любимките,
имаме право, защото такъв е краят, що ни е обещан горе.
Прочие да пием и се веселим. — Тапата шумно отхвръкна към тавана, а от гърлото на бутилката потече пяна, която в светлината на лампата изглеждаше червена. — Всеки час на скръб, прекаран на земята, се заплаща с век в катрана на пъкъла!
Разсипаха шампанското в кристалните чаши — гордостта на майка Хермина — и пиха. Мартинов усети как едно обло коляно се докосва до крака му. Преодолял стеснителността си, той се наведе и под масата помилва това коляно. Други пръсти погалиха неговите и офицерът почувствува, че цялата кръв се изкачва в главата му.
Гъркинята се засмя, тихо и възбуждащо. Херуц й отговори с някаква закачка. После двамата станаха, уловиха се ръка за ръка и изтичаха навън от стаята.
Това беше последното, което Мартинов видя и запомни. Всичко останало сякаш загуби своите форми и очертания и потъна в някакъв пурпурен хаос…
… Изглежда, беше заспал, защото когато отвори очи, през прозореца нахлуваше дрезгавата светлина на пробуждащия се ден. До него спеше Сузана; спеше като дете — с длани под бузата и с кротка уморена усмивка на устните. Като се пазеше да не я събуди, Мартинов стана и се облече безшумно. Гърлото му беше пресъхнало. В бутилката имаше още няколко глътки изветряло шампанско. Той ги изпи, но, кой знае защо, сладникавата течност му причини болка, сякаш в нея имаше ситно счукани стъкълца, които раздраха гърлото му. Няколко минути безмълвно погледа спящата жена. Изтрезнял, той имаше чувството, че я вижда за пръв път в живота си. Въздъхна тихо и на пръсти се отправи към вратата.
Изведнъж си спомни, че трябваше да плати. Да плати — но колко? Той никога не беше се интересувал от цената на преживяванията от този род. Защо ли не попита Херуц, своя Ментор? Той извади портфейла си, дълго мисли, после с края на пръстите си (в този момент Мартинов се гнусеше от банкнотите) взе три „овчарки“[18] и ги остави на ръба на масата. Поколеба се, помисли още минута и прибави и четвърта „овчарка“ към първите три. Вярваше, че е платил достатъчно. Но когато стигна до вратата, отново се усъмни. Върна се до масата, прибра и натика по джобовете си документите от портфейла, а всичките си пари заедно с кожения портфейл остави на масата.
Измъкна се на пръсти от стаята и полека притвори вратата. От една съседна стая се чуваше приглушен говор; стори му се, че долавя гласа на Кронислав Херуц, но не полюбопитствува да провери.
Слезе по стълбата и се отправи към изхода. В остъклената кабинка някаква руса, лошо сресана жена с посърнало от безсъние лице бе сменила „майка“ Хермина. Мартинов смяташе да мине с леко кимване покрай нея, но жената го заговори:
— Господине?
Той спря изненадан — в гласа на жената имаше въпрос, който той не, разбираше.
— Моля?
— Вие като че ли си отивате? — Тя направи едно характерно движение с пръстите си.
— Аха — каза Мартинов и се изчерви. — Аз… горе…
— Да, разбирам. — Жената беше недоволна: според правилата на заведението въведени от желязната ръка на „майка“ Хермина, госпожиците не можеха да приемат пари от клиентите, освен подаръците извън таксата. — Извинявайте за безпокойството, господине… И пак заповядайте…
Мартинов почти изтича навън, но когато се намери на улицата, измина още само три-четири крачки и спря внезапно, сякаш си бе припомнил нещо. После се подпря на едно дърво и повърна.
Същия следобед Кронислав Херуц го намери в адютантската стая на двореца и ухилен до уши, постави портфейла му на масата.
— Винаги съм знаел, драги приятелю, че не сте роден за военен — започна той. — Но, честно слово, никога не съм предполагал, че истинското ви призвание е да бъдете любовник.
— Аз? — трепна Мартинов и отмести поглед.
— Вие. С малко усилие и повече романтични думи всеки може да завоюва сърцето на една ученичка. Но да спечели любовта на една проститутка е способен само любовник от най-висша категория. — Херуц замълча, като очакваше нова реплика на приятеля си, но Мартинов не се възползува от тази възможност. — Прегледайте съдържанието на портфейла си — каза хърватинът.
Офицерът машинално изпълни подканата му. От портфейла не липсваше нито една стотинка. Този път еврейката Сузана не бе приела възнаграждение за любовта си…