Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 26гласа)

Информация

Сканиране и допълнителна корекция
Диан Жон(2011)
Корекция и форматиране
taliezin(2011)
Допълнителна корекция
moosehead(2019)

Издание:

Цончо Родев. Изпитание

Исторически роман

Редактор: Георги Константинов

Контр. редактор: Петър Кръстев

Художник: Иван Кирков

Художествен редактор: Петър Кръстев

Техн. редактор: Тодор Попов

Коректор: Анастасия Андрова, Прогреса Тодорова

Държавно военно издателство, София, 1969

История

  1. —Добавяне
  2. —Корекция на правописни и граматически грешки

2

— Сега вече аз ще те изпровождам за школото — каза хаджи Спас, когато Христо тръгна сутринта. Пренесъл се от вчера, той бе закусил рано-рано и сега седеше на триного скемле на пруста и палеше първия си чибук за деня.

— Щом не е било писано да ме изпраща дете…

Учителят излезе от дома, премина Хаджиспасовия мост и забърза към училище. Отдалече го посрещна песента на вече строените за влизане в клас ученици — онази тяхна любима песен по гласа на „Пръскайте се мъгли тъмни…“, която не всички разбираха, но която всички пееха с увлечение; песента за руския цар:

Руский цар е на земята

най-велик, от всички пръв.

Русите са наши братя,

наша плът и наша кръв.

 

Немци, френци, англичани

наши са враждебници.

Дружни с нашите тирани

наши са изедници…

„Наша плът и наша кръв. — Христо повтори в мисълта си думите на песента. — А онези глупаци в София… Мигар може да се намери у нас човек, който да не чувствува русите като рождени братя?“

Той влезе в двора на училището, когато учениците двама по двама вече изчезваха във входа на сградата. Децата извърнаха глави към него и зашепнаха: „Ето го, ето го. Учителят Сумров си е дошъл…“ Тъй като и двамата учители бяха Христовци, по негласно споразумение учениците казваха за него „учителя Сумров“, а за другия, за Христо Драганов, „учителя Христо“. Сумров обичаше децата, обичаше техните лудории, шушукането им, училищните им хитрости, любовта им към учението и учителя. До входа го пресрещна Христо Драганов.

— Е, как е, адаш? Хайде, добре дошъл. — Той го потупа дружески по рамото. — Как беше в столицата? На добро ли беше пътуването?

— Добре заварил, адаш — стисна ръката му Христо. — Пътуване като пътуване, нали знаеш…

Драганов го разбра — не искаше да говори пред децата.

— Хубаво — кимна той. — На обед ще си поприказваме.

„На обед“, защото по онова време малките ученици, които Христо Драганов учеше, нямаха междучасия, а като влезеха в клас сутрин, излизаха едва на обед.

Сумров се отби в учителската стая да вземе каталога — така наричаха тогава училищния дневник — и влезе в клас. Учениците го посрещнаха прави до чиновете си, а погледите им питаха: „Намери ли пари за Росето?…“ Един прочете молитвата и децата насядаха. От височината на катедрата Христо ги обходи с поглед. Как ги обичаше той, тези рошави хлапаци, които сега гадаеха по лицето му съдбата на онова малко момиче, което лежеше под губера в собата!

— Е, кажете, ученици, как изкарахте тези две седмици. — Христо обичаше свободните, „неслужебни“ разговори с децата, които им помагаха да се освободят от смущението си. — Строг ли беше учителят Драганов? Имаше ли много дърпане на уши?

— Не-е-е — отговори му нестроен хор.

— Значи аз повече дърпам уши, така ли? — засмя се учителят.

— Не-е-е — последва нов, малко сърдит отговор.

— А какво научихте от учителя Драганов? — Сега, когато не можеше да се отговори с едносрична дума, класът мълчеше. — Кажи ти, Груйо.

От втория чин до прозорците се изправи едно чипоносо момче. Цялото му лице бе покрито с лунички.

— Ам’чиии… стихотворение, учителю.

— Стихотворение? Чудесно! Как му е заглавието?

— „Топът заехтя!“, от господина Ивана Вазов.

— Чудесно! — повтори Христо Сумров. — Кой иска да каже стихотворението? — Думата „декламирам“ беше още непозната в българските училища. Няколко ръце се вдигнаха нагоре. — Кажи го ти, Евтиме.

Евтим Попличов излезе пред чиновете, прибра ръце до тялото и занарежда:

Мрачни планините,

мрачен е светът.

Ужас по горите,

по полята смърт.

Майка вика „Боже!“,

синът вика „Вай!“ —

мъките ни лоши

ще ли имат край?

Братя! — Туй страдан’е

ще да се скрати:

скоро ще захване

топът да ехти!

„Помнят! — помисли учителят. — Помнят и страданието, и жалбите, и надеждата. Помнят и трясъка на топовете. Затова джамовете треперят, когато Евтим произнася «топът да ехти!». Как умее Вазов да говори направо на сърцата…“

А Евтим Попличов вече завършваше:

В миг по воля божа

север затрещя.

Робът грабва ножа,

сичко закипя.

И сгарий се люшна,

радостно умря,

като си пришушна:

„Топът заехтя!“

— Много добре си научил стихотворението, Евтиме — похвали го Христо. — Но не го казваш хубаво. Така, на един глас от край до край го караш. А трябва да позапреш по-дълго, където има точка, по-кратко — при запетая, където трябва да повишиш глас, другаде — да го понижиш. — Той повтори част от стихотворението. — А сега излез ти, Анастасе. Напиши на дъската първите два стиха: „Мрачни планините, мрачен е светът.“ А вие всички пишете по плочите. — Анастас Ваклинов започна да дращи по дъската, като движеше устни. Пригласяше му скриптенето на калемите по плочите. — Така ли се пише „светът“, Анастасе? — запита учителят, когато стиховете бяха написани. — С „е“ ли се пише или…

— С е двойно — обади се някой и Анастас побърза да поправи.

— А „планините“? — Христо посочи с пръчката последната буква на думата. — С „е“ ли е накрая?

— Пак е двойно? — подсказаха от чиновете.

Анастас Ваклинов поправи и тази грешка, изчерви се и протегна отворените си длани. Той знаеше неписания закон — за такива грешки следваше пръчка през ръцете. Знаеше закона и Христо Сумров и вдигна пръчката. Но за миг пред погледа му се мярна Росица. Той спря замаха на ръката си и се задоволи да каже:

— Друг път да внимаваш!

Ако го беше ударил, Анастас Ваклинов — все според неписания закон — щеше да изписка престорено, а тайно да подмигне на другите ученици. Но сега, когато наказанието неочаквано му се размина, той се разплака не на шега. Децата от целия клас също смутено наведоха глави — какво ли преживяваше техният учител, че отмени наказанието?

Христо Сумров усети смущението на децата и побърза да каже:

— Извадете сега дивитите. Ще правим диктовка!

… Така се заредиха часовете: граматика, земеописание, свещена история, гимнастика… От време на време Христо загубваше нишката на уроците, забравяше къде се намира, очите му ставаха разсеяни, лицето му се сгърчваше от болка и униние. В такива минути класът утихваше, замираше. Възцаряваше се тягостна тишина, в която не можеше да се долови нито глас, нито шумолене на хартия, нито скрибуцане на калем. Безмълвието стресваше Христо. Той се връщаше от далечните друмища на мислите си, опомняше се и пак подемаше урока. Така измина този първи ден в школото.

Когато бе прочетена заключителната молитва и децата си тръгнаха, Христо Сумров влезе в учителската стая. Там го чакаше другият Христо.

— Е, седни сега, адаш. Седни и разкажи. Много път премина, много неща видя, с много хора се срещна. — Зад привидната разговорливост на Драганов се забелязваше и някакво особено стеснение, като че ли чрез многото думи се опитваше да скрие истинските си мисли. — Хайде, разказвай! От игла до конец.

Сумров остави каталога на полицата и тежко се отпусна на стола срещу приятеля си.

— Какво да разказвам! Хора като нас, всеки улисан в дертовете си…

— А ти?

— Какво аз, адаш? Отидох, позяпах, върнах се.

— Така, позяпа и се върна. — В гласа на Христо Драганов прозвуча леко раздразнение. — Е, много хубаво, ще разказваш на децата по земеописание… Нали за това би пътя до София! Слушай, брат, стига сме увъртали. Не се знаем от вчера. Разбираш за какво те питам. — Той замълча, но като видя, че Сумров не се кани да заговори, продължи сам: — Научих, че не си намерил пари…

„Откъде е могъл да научи? — запита се Христо Сумров. — Аз говорих само с хаджи Спас, а той целия ден беше все около мене!“

Другият Христо, изглежда, прочете мислите му, защото обясни: — Не се чуди. Такива неща се разчуват… Няма да отречеш, нали?

— Няма, адаш — тихо призна Сумров. — Отидох да моля само бай Стамат, а се случи така, че и със Стефан Стамболов се срещнах. И двамата ми отказаха.

— И Стефан ли? — вдигна вежди Драганов. Той беше либерал, много по-запален либерал от адаша си, знаеше какво бе направил Сумров за либералите и по-специално за Стамат Хаджиспасов и Стефан Стамболов, и сега не можеше да проумее как са могли тези хора да откажат помощ на нещастния баща.

— И Стефан — кимна Сумров. — Имало там някакви фондове тъкмо като за моя случай, но Стефан не поиска нищо да направи.

— Защо?

— Не знам. Партизански подбуди.

— А Стамат Хаджиспасов?

— Остави го — махна ръка Сумров. — Станал е долнопробен търгаш. Загубил е всичко човешко и живее само с мисъл как да натрупа повече злато. От човек, дето ламти за пари, каква човещина можеш да очакваш?

Една сива гугутка кацна на перваза пред прозореца на учителската стая и чукна с клюнчето си по стъклото. Двамата приятели погледнаха към нея, но не я забелязаха — така бяха погълнати от мислите си.

— Не се сърди за това, което ще ти кажа, адаш — заговори пак Драганов. — Снощи бяхме с Иван и Никифор и от дума на дума — стана реч и за тебе… — Той се смути и млъкна, но Сумров го подкани:

— Е?

— Виж, брат. Горд си, зная. Но от нас тримата не можеш се обиди. Голямо тегло сме патили заедно, без хапка хляб и глътка вода сме карали. — Той напомняше за Опълчението. Христо Драганов, Никифор Симеонов и Иван Катров бяха опълченци и през цялата война не бяха се делили от съгражданина си Сумров. — Помниш ли онзи единайсети август на Шипка? А матерката на Иван? Признай — от нас не можеш се обиди.

— За какво да се обиждам? — сви рамене Христо Сумров. — Какво сте ми сторили, че да се обиждам?

Драганов извади от джоба една свита на възел кърпа и я постави на масата пред приятеля си. От кърпата иззвъняха монети.

— Знаем, че си в нужда, брат. В такава нужда, дето всеки, кой с каквото може, трябва да се притече на помощ. Тримата събрахме всичко спестено. — Драганов протегна ръка над масата и я сложи върху ръката на приятеля си. — Не ни отказвай, брат. Деветдесет и осем лева има в кърпата. Това са всичките ни спестявания. Не ни отказвай! Събери оттук-оттам каквото може да се събере и заминавай. Пиши ни оттам, съобщи ни къде си се настанил. Ние пак ще ти пратим…

Сълзи, топли благодарствени сълзи изпълниха очите на Сумров.

Деветдесет и осем лева! Христо си представи как тримата му приятели са ги събирали по ракли и джобове, как са искали да ги дотъкмят до сто и са ровили за забравени рупчета и гологани, как накрая са се примирили и са ги вързали в кърпата. Деветдесет и осем лева!

— Приемаш ги, нали? — настоя Драганов. — Кажи, че ги приемаш!

Да ги вземе — беше безсмислено. Да ги откаже — щеше да наскърби тези чудесни хора, които всъщност бяха вързали в кърпата не деветдесет и осем лева, а сърцата си.

Христо се извърна и скришом избърса очите си.

— Да, приемам ги — каза той и другият въздъхна облекчено. — Приемам ги, но с едно условие: да ги задържите при себе си, докато събера и другите.

— Колко ти трябват още?

— На връщане от София се отбих пак в Плевен при руския доктор. Той е ходил в Швейцария, познава я. Дори ако там се хвана на работа, дорде Росица е в болницата, пак трябва да имам оттука… две хиляди…

— Две хиляди! — извика Драганов, стъписан от размера на сумата.

— Две хиляди, адаш — потвърди отпаднало Сумров. — Човекът няма защо да ме лъже… Сега прибери парите, адаш. Сам виждаш: надали ще намеря скоро останалите хиляда и деветстотин. — Той направи горчива гримаса. — Единствената възможност беше да ги взема от някого, който може да чака да му ги връщам дълго, години…

Той побутна кърпата към другия край на масата. Христо Драганов не възрази, но и не я прибра. Изглеждаше притеснен, сякаш гузен, че не е намерил толкова пари, колкото бяха нужни за далечното пътуване.

Отново се умълчаха и кой знае защо, отбягваха да срещнат погледите си.

— Разбирам огорчението ти от нашите хора — заговори най-сетне Драганов. — Можели са да направят нещо, а не са го направили…

— Не огорчение, а разочарование, адаш — поклати глава Сумров. — Да беше само огорчение — е, хора сме, не светци. Всички грешим. Но години наред да виждаш човека по един начин и като ти се отворят изведнъж очите, да го видиш, че е съвсем друг — това вече е тежко.

— Да не би да говориш така, защото…

— Не — изпревари го Сумров. — Сега не говоря за отказаната помощ, адаш. За друго ми е думата. Видях ги, тези „наши хора“, но не така, както са по изборите, а истинските, както са си там, в София. — Той се наведе над масата и заговори бързо, оживено. — Защо влязохме в либералната партия, Христо? Защо се борихме в изборите? Защото вярвахме, че тя е народна, че водачите не са разни чорбаджии и богаташи, а хора като нас, като тебе и мене, които виждат болките на народа и ще се мъчат да ги оправят. Пак ти повтарям, не говоря за себе си и за отказаната помощ и като казвам „болките на народа“, не мисля за моето тегло. Не! Говоря за нищетата, за бедността изобщо, за неволята, която се шири из цяло Българско. Освободихме се, вярно е. Ала какво се получи? Който е бил добре, сега пак си е добре; който е теглил, пак тегли; трябва да отидеш да видиш нашите либерали, от които уж чакаме доброто. Забравили са и думи, и обещания, и живеят така, както народът не е и сънувал. Да видиш одаята на Стамат Хаджиспасов — ще се сбъркаш. Сякаш не одая, а царски палат! И мислиш, че е доволен? Че си е казал: „Е, дотук беше за мене, сега — за другите.“ Вятър! Ламти за още, дори мен канеше да напусна учителството и да му помагам в обирническите търговии. А Стефан Стамболов? Стефан, дето преди пет години нямаше риза на гърба си да тури и по изборите обещаваше мед и масло да потече от чешмите? Сега живее в разкош, храни се в парижка гостилница, дето един обед струва колкото половин наша месечна плата, перчи се като петел на бунище и е по-далеч от народа, отколкото на времето цариградският султан. Ето, това са „нашите хора“, за които приказваш. Цялата им борба срещу консерваторите и чорбаджиите е била само „стани аз да седна“. Всичко, което осмиваха у „старите“, сега сами го вършат, и то двойно. Ето, това е разочарованието ми, дето ме кара да се проклинам и за либералството, и за изборите, за всичко. Лъгали сме ние хората, адаш. Неволно, ама сме лъгали!

— Не съдиш ли малко прибързано? — замислено запита Драганов. — Ядели хубаво, живеели в удобство… Е, че какво от това? Така и трябва да бъде. Ние сме им поверили съдбините на Княжеството. Ако мислят утре с какво ще се изхранят, могат ли държа кормилото както трябва?

— Съдбините на Княжеството, казваш — рече Сумров. — Кормилото. Хубави думи, ама само думи. Бях в Народното събрание. Мислех: „Тук е храмът на българската свобода!“ И ми идеше да се прекръстя и така да прекрача. А то какво мислиш? Крясъци, гюрултии, псувни, юмруци — да потънеш в земята от срам. И приказки, приказки, наглед от честни по-честни, а заслушаш ли се — всеки тегли чергата към себе си. Народна празноговорителница, както ми рече един непознат човек. Ето, това е кормилото, това са съдбините на Княжеството. Да имаше колай да ги туря всичките празноговорители в една бохча, та — бух! — в морето.

— Какво, да не си решил консерватор да ставаш? — подозрително запита Драганов.

— Не, адаш. Консерватор аз няма да стана. Но и на тези лицемери повече не желая да служа.

— Така по средата не може. Или с едните, или — с другите.

— Може, не може — това е! Докато не намеря партия, в която да няма разлика между думите и делата, партия на хора като Раковски и Дякона — така, настрана ще стоя, като вълк единак. И не казвай, че ей тъй, отведнъж ми е дошло на акъла да късам с либералите. Много нощи пролежах с отворени очи, много неща прехвърлих през главата си. Пък ако не ми вярваш, ей я София: иди и сам ще се увериш…

Той се извърна бавно и като махна прощално с ръка, тръгна към къщи. Христо Драганов обаче дълго остана неподвижен, замислен над чутите думи, които още трептяха над масата.