Цончо Родев
Изпитание (14)

14

В тази софийска вечер почти едновременно се състояха три срещи, всяка по своему забележителна за участвуващите в нея.

По това време Драган Цанков беше едва на петдесет и шест години, но дали поради белите, подстригани „а ла брос“ остри коси или заради дългото му политическо минало — той беше известен в политическия живот още от възникването на борбите по църковния въпрос — този буен, запазил младежкия си жар свищовлия бе наричан от всички само „дядо Цанков“. Тази вечер той седеше по чорапи на миндера с кръстосани, по турски крака, отвиваше и навиваше на пръст дългия ланец на часовника си и се мъчеше да говори спокойно и разумно с по-буйния от него, достигащ до безразсъдство ротмистър Бендерев.

— Щом и вие съзнавате историческата повеля да вървим рамо до рамо с великия руски народ — каза той — и съдбоносната пречка, която тази повеля среща в лицето на немския принц Батенберг, не виждам какво още ви смущава. Да се премахне такава пречка е мисия, която историята ще постави наравно с делата на стария Брут, на Катон, на нашите великани Раковски и Левски, на най-великите мъченици за вярата. — Опитният стар политик, мерил сили с гръцки фанариоти и турски паши, бе успял да напипа слабите места на събеседника си. — Нима не искате вашето име да остане редом с техните?

— Всичко, каквото казахте, е мое отдавнашно убеждение, господин Цанков. Само безрезервната преданост към Русия ще възвърне на България онова величие, което имаме в завет от Симеона и Иван Асеня.

— Или да вземем за пример съединението… — започна Драган Цанков, но Бендерев не го остави да продължи:

— Точно така, съединението. Мислите ли, че царят и руският народ не го желаят колкото и ние? Махне ли се Батенберг, те на часа ще ни помогнат, за да го превърнем в живо дело.

— Тогава? Какво ви смущава тогава?

— Смущавате ме вие — каза неочаквано Бендерев.

— Аз? — Дядо Цанков трепна изумено.

— Говоря ви съвършено откровено, господин Цанков. И не се сърдете, ако не умея да извъртам думите си така, че да звучат по-сладко. Господин Кояндер ви нарече „единствения истински предан на Русия човек“. Но само преди три години, през юни осемдесет и първа, вие бяхте първият българин, който се осмели да изрече дума против нашите освободители. Когато прочетох в „Независимост“ вашето „Не ви щем нито меда, нито жилото“, аз бях във военната академия в Петербург. Четох и не вярвах на очите си — три години след като ни дариха свободата, вие запратихте хули срещу онези, които проляха кръвта си за нас. А сега пак вие говорите за историческата повеля да вървим рамо до рамо с руския народ. На кого да вярвам? На дядо Цанков от осемдесет и първа или на дядо Цанков от осемдесет и четвърта година?

Цанков гузно отмести поглед. Той не обичаше да си спомня за дядо Цанков от осемдесет и първа година и още по-малко за онова проклето отворено писмо до г-н Хитрово, в което той бе писал за меда и жилото. Такива са тези буйни млади хора — говорят каквото им е на сърцето и съвсем не подбират думите…

— Вие не оценявате обстановката, господин ротмистър — отговори той. — Тогава немецът бе успял да заблуди Царя Освободител да получи благословията му за пълномощията, чиято цел в края на краищата беше да се хвърли България в прегръдките на Австро-Унгария. — Истината не беше точно такава, но „целта оправдава средствата“, както казват французите. — И видяхте какво последва: щом закрепи диктатурата си, Батенберг изгони руските генерали. — Искаше се доста смелост, за да се каже тази по-голяма неистина, още повече, че генералите бяха наследени от правителство, начело на което беше не друг, а Драган Цанков. — Сега обаче е друго. Императорът Александър трети видя хитрата игра на Батенберг и призовава всички нас, истинските родолюбци, да попречим на пъклените намерения да се издълбае пропаст между двата братски народа.

Той погледна крадешком към гостенина си, любопитен да узнае дали обяснението беше подействувало. В следващия момент въздъхна облекчено — задоволен от думите му, Бендерев твърде лесно се бе простил с колебанията си.

— Делото не е така просто, както звучи на думи — каза офицерът. През изтеклите двадесет и четири часа първоначалният му ентусиазъм беше поизстинал и отстъпил място на по-трезви мисли. — Да се махне швабата е лесно; трудностите произлизат от онези, които са му предани. Говорили ли сте с господин Кояндер как може да се извърши делото?

— Силата е в ръцете на войската — отговори веднага дядо Цанков. Той не бе мислил по въпроса, но сега бързаше да избегне хлъзгавата тема за „жилото и меда“. След две години заговорниците щяха да заплатят скъпо тази прибързаност и лекомисленото подценяване ролята на народа. — Войската може да свърши всичко бързо и безболезнено.

Получи се странен обрат: безразсъдният план на иначе далновидния политик не задоволи далновидността на иначе безразсъдния кавалерист.

— А партиите? — запита Бендерев. — Как ще реагират партиите? Да не стане така, че правото дело да ни въвлече в една междуособна война?

— Не се страхувайте — отговори лекомислено Цанков. — Говорил съм по принцип с митрополит Климента, Бурмова, Радославова и с Балабанов.

— Хм, не е много — недоволно изсумтя офицерът. — А либералите?

— Има белези, че и онзи, лудият, не ще остане настрана. — В сляпата си омраза, към Каравелов дядо Цанков отбягваше да произнесе името му. — А вие? Какво ще кажете вие за възможността да се спечелят офицерите за нашия план?

— С политиците е по-лесно. Свикнали са: кажат днес едно, пък утре — друго. Не е тъй с офицерите. Клетва за вярност са давали те. Ще бъде мъчно с тях. Засега мога горе-долу да разчитам само на майор Груев, началника на Военното училище, на капитан Атанас Узунов и на подпоручик Михаил Вазов. — Офицерът порови из паметта си. — Евентуално и на капитан Олимпий Панов.

За малко и двамата замълчаха.

— Имам още един въпрос, господин Цанков. Говорили ли сте с господин Кояндер как трябва да се постъпи с княза?

— Не. Не е ставало дума.

— А вашето мнение?

Пауза, която не продължи повече от десет секунди.

— Да се убие — отчетливо произнесе Драган Цанков. — Когато се прави революция против държавен глава, трябва да му се отнеме всяко средство, за да се върне на престола и да отмъщава, а досега по-сигурно средство от смъртта няма. Да се убие, това е моето мнение.^[1]

 

 

Далеч по-изкусен беше разговорът, който се водеше по същото време в английското дипломатическо агентство. Около застланата със зелено сукно маса седяха домакинът Ласелс, Кояндер, Бигелебен и Салдерн и играеха покер. Но макар че върху масата имаше много злато, всъщност играта бе значително по-сложна от покера и залозите — по-високи от златото.

— Вашата игра е прекалено открита, господин Кояндер — каза Ласелс на своя носов френски, докато прибираше печалбата от сполучливия си удар. — При вашия реланс^[2] не е трудно да се открият истинските ви намерения…

— Пазете се от англичанина — намеси се и Салдерн, дипломатическият агент на Германия. — Английският покер е като политиката им — не прощава и най-малката грешка и нанася удар точно тогава, когато най-малко се очаква!

Кояндер извади от джоба си още няколко златни монети и ги прибави към твърде намалялата купчинка пред себе си. После прекара пръсти през русите си коси и отговори:

— Английската игра е силна, но не и всесилна. Всичко зависи от терена. Аз, на всеки случай, тук се чувствувам като у дома си. — Той си даде сметка, че прекалено много се отклони от покера, привидната тема на разговора, и побърза да се поправи: — Това се дължи на любезността на нашия домакин!

Тънка усмивка се хлъзна по безкръвните устни на Ласелс.

— Много бързо сменяте симпатиите си към отделните карти, господине — подхвърли той. — Докато виждахте във валето каро — той намекваше за княз Александър — едно послушно вале, вие залагахте на него като на цар.^[3] Но щом се разочаровахте от него, вие като че ли започнахте да залагате повече на асото каро.^[4] Не се ли боите, че сега други ще фаворизират валето каро и пак ще попречат на играта ви?

Кояндер се намръщи. Той не бе подозирал, че англичаните са надушили опитите на руската дипломация да противопостави офицерството на княза. Откъде са го разбрали? Да не би зад буйното русофилство на Бендерев да се криеше двойна игра? Или може би Ласелс само подмяташе едно свое предположение с надежда, че руският дипломат ще се издаде?

Изглежда, последното беше и мнение на Бигелебен, защото — докато раздаваше отново картите — той каза на руснака:

— Внимавайте. Блъфът е любимото оръжие на англичаните!

— Грешите, господа. — С тънките си чувствителни пръсти Ласелс събра своите карти и ги разгледа. — Аз не блъфирам. Ето, ще играя открито. — Той свали една карта на масата. — Валето каро е у мене и аз ще построя играта си върху него. Ще направя онова, което доскоро вършеше господин руснакът: ще му гласувам толкова доверие, сякаш е цар. Може би за да ме биете, вие ще заложите на асата, господин Кояндер?

Предизвикателството беше твърде открито, за да остане без отговор. Едва сега Кояндер разбра защо беше тази покана за покер у Ласелс, покер, който целеше да събере на една маса дипломатическите представители на четирите главни европейски сили: Русия, Англия, Германия и Австро-Унгария. Той отговори:

— Не зная още какво ще противопоставя на вашето вале, господине. Но ние, руснаците, сме упорити играчи. Ще се боря с всички средства, за да го бия. И, надявам се, ще успея…

— Защо наричате валето каро мое? Аз само залагам на него, а иначе то е руско и австроунгарско творение.

— Картите са като жените, господин Ласелс — засмя се Кояндер. — Изменят на всички, дори и на творците…

Англичанинът направи неопределена гримаса.

— Може би валето каро има по-голямо основание да се оплаква от ваша изневяра, отколкото вие — от негова. — Той се обърна към другите двама играчи: — А вие, господа? Ще подкрепите ли валето или ще подпомогнете господин Кояндер в осъществяването на неговите закани?

— Нито едното, нито другото — обади се Бигелебен. — В покера, както и в любовта, всеки мисли за себе си. В борбата за и против валето, която се води между господин Кояндер и вас, аз мисля за собствените си интереси.

— Значи пасувате?

— Напротив! — Австриецът постави една монета в средата на масата. — Участвувам в играта, но не се вълнувам особено от това вале. За мене то не е силна карта. И нямам нищо против да запази тази своя второстепенна роля. Но ако господин Кояндер успее да го бие, тогава той ще спечели прекалено и аз ще се опитам да компенсирам неговата печалба от друго място.

— Rabouilleur^[5] — засмя се беззвучно англичанинът. — Да се лови риба в мътна вода е повече специалност на княз Бисмарк, отколкото на граф Калноки. Може би и вие, господин Салдерн, като ученик и представител на княз Бисмарк ще вземете ролята на rabouilleur?

— Ах, нищо подобно — отговори немецът, като също постави залог на масата. — Не търся нито компенсации, нито да ловя риба в мътна вода. И ако участвувам в играта, то не е от някаква особена жажда за печалби. Единствената ми цел е да ви предпазя от излишна разгорещеност. Играта трябва да носи удоволствие и да заздравява приятелството, а ние, немците, нищо не мразим повече от развихрянето на страстите и недружелюбността.

— Ако тук присъствуваше и господин Шефер, той положително щеше да подкрепи вашето мнение — шеговито вметна Ласелс. Намекът беше за Френско-пруската война от 1871 година, в която французите претърпяха тежко поражение, лишиха се от Елзас и Лотарингия и сега, тринадесет години по-късно, още продължаваха да плащат на Германия баснословни репарации. Но Салдерн предпочете да се престори, че не е чул тези думи:

— Важното е да запазим приятелството си — вдигна рамене той. — Пък и защо толкова шум около валето? В края на краищата то не заслужава да се жертвува за него и един померански гренадир.

Всички се разсмяха — Салдерн напомняше прочутите думи на Бисмарк, казани преди няколко години в Райхстага: „Източният въпрос не заслужава костите на един померански гренадир.“

Страстен комарджия, покрай разговорите за бъдещето на Александър Батенберг Ласелс не изпущаше от внимание и играта. Освен сваленото на масата вале каро той имаше в картите си още две валета.

— За да повярвате, господа, че аз наистина ценя и подкрепям валето каро, покачвам вноската тройно.

Останалите приеха реланса и влязоха в играта. Ласелс изчисти две карти и получи две осмици. Останалите играчи взеха по три карти.

— Изяснихме позициите си — каза пак Ласелс. — Борбата може да започне.

— Тогава говорете, господин Ласелс — покани го Бигелебен. — Ваш ред е, а при това още в стари времена един капитан е казал: „Господа англичани, стреляйте първи!“^[6]

— Приемам предизвикателството. Първият залп за моето вале е един наполеон. — Със своя фул англичанинът имаше основание да очаква печалба. — Надявам се, че няма да избягате от първия изстрел, господин Кояндер?

— Напротив, господине. И за да разберете твърдата ми решимост в борбата, покачвам наполеоните на три.

Салдерн отпи глътка портвайн от чашата си и каза апатично:

— Обещах да участвувам докрай, за да ви предпазвам от прекалени страсти. Ето моите три наполеона.

— Пас, господа — обяви Бигелебен и сложи картите си на масата. — Казах ви, че ще търся другаде моите компенсации.

Ласелс утрои вноската, след него Кояндер повиши залога на двадесет и седем. Германският агент отново плати. В средата на масата се образува внушителна купчина злато. Разкриха картите си. Англичанинът показа своя фул на валета. Кояндер обаче имаше фул-макс — три попа и два аса. Но най-силни бяха картите на Салдерн — и петте бяха купи.

— Не намирате ли, че в играта имаше нещо символично, господин Кояндер? — запита флегматично Ласелс, примирил се със загубата с истинско английско хладнокръвие. — Докато вие и аз, т.е. представителите на Русия и Англия, се борехме с всички сили за и против валето, немецът миротворец прибра печалбата…

 

 

Точно в седем часа вечерта Христо Сумров влезе в хотел „България“ и веднага бе поразен от великолепието, което цареше вътре. Стените на просторната приемна бяха покрити с огледала, които многократно отразиха скромната му фигура; три пръста дебел килим покриваше пода; служителят зад джамлъка вдясно бе облечен във фрак и приличаше повече на един от онези важни господа, които снощи отиваха на прием в двореца, отколкото на хотелиер. Христо със страхопочитание избиколи около килима и приближи до джамлъка. Едва сега забеляза, че освен човека във фрак в малката стаичка имаше и едно момче в някаква чудновата униформа със сребърни ширити. Един бърз поглед бе достатъчен на двамата да разберат, че новодошлият не е клиент. Затова те спокойно довършиха разговора си, преди да дръпнат стъклената преграда.

— Търся господин Стамболов — каза Сумров с такъв глас, сякаш се извиняваше за дързостта си да обезпокои тези важни господа.

— Господин Стамболов го няма — нехайно отговори човекът с фрака.

— Но той… Аз знаех…

— Излезе, господине — каза пак другият, като вече буташе стъклото. — Излезе и каза, че ще се върне много късно през нощта.

Изминалите двадесет и четири часа бяха примирили учителя с хорското незачитане. Какво от туй, че и Стамболов го бе излъгал? И че този надут служител му показва вратата? Той избъбра някакво извинение и си тръгна. Но тогава се обади момчето с ширитите:

— Абе, бай Сандо, нали господин Стамболов чакаше някакъв господин от К.? Да не би?…

— Един момент, господине — подвикна човекът с фрака подир отдалечаващия се Сумров. — Как е вашето име?

— Христо Сумров.

— Да, така беше. Почакайте малко. Господин Стамболов сега ще дойде. Хайде, Гого — той се обърна към момчето, — иди горе да съобщиш за господина.

Момчето стана, протегна се, излезе от стаичката с джамлъците и без особено старание затътра крака нагоре по стълбите. „Значи ме излъгаха — помисли учителят. — Не са свикнали при Стамболов да идват смачканаци като мене…“

След малко младият служител в униформата слезе и без да благоволи да каже дума на учителя, влезе направо в стаичката. Христо продължи да чака, разхождайки се нагоре-надолу покрай килима. Минаха още десетина минути, когато двамата зад джамлъка скочиха на крака — на стълбите се появи Стамболов, придружен от един красив, висок и едър, но с болнав вид офицер с пагони на капитан.

— Много се радвам, много се радвам — разсеяно се разбъбра Стефан Стамболов, като стисна ръката на учителя. — Познавате ли се с Олимпий Панов? Не? Запознайте се тогава. — Двамата мъже се ръкуваха. — Ей! — възкликна председателят на Народното събрание. — Знаете ли, че с двама ви се познавам от едно и също време. Когато в седемдесет и шеста ти, Олимпий, тръгна от Букурещ за Париж, аз се брах в нашия край като апостол — Стамболов обичаше да споменава мимоходом своите заслуги за Освобождението — и тогава се запознах с Христо, може би най-верния на делото човек, в К. — После се обърна към учителя: — А негова милост — той посочи капитана — е мой другар от хъшовско време. В Румъния деляхме и последния залък. Сега е голям началник. Командува цялата българска артилерия. — Той се изсмя шумно, като че ли бе казал някакъв много успешен каламбур. — А сега, момчета — напред!

Тримата излязоха от хотела и тръгнаха, водени от Стамболов. По пътя капитан Панов заразпитва новия си познайник. Имаше тих, малко женствен глас, но топъл и сърдечен. Въпросите му не бяха израз на безлична любезност, а съдържаха искрен интерес, и отговорите — посрещани със съчувствие. След малко тримата се озоваха пред същата гостилница, пред прозорците на която миналата вечер Христо бе преглъщал слюнките си. От двете страни на вратата имаше запалени фенери, а над тях — красиво изписан надпис: „August Picq, Restaurant parisien“^[7]. Когато се появиха на входа, срещу тях се втурна един шишкав плешив мъж в официална черна дреха: самият Огюст Пик.

— Bonsoir, monsieur Stamboloff. Enchanté de vous revoir dans mon modeste restaurant.^[8]

— Bonsoir, Picq^[9] — покровителствено отговори държавникът.

— Votre table préférée vous atend, monsieur Stamboloff.^[10] — След като се поклони няколко пъти на всесилния гост г-н Пик благоволи да забележи и омачкания посетител, който се криеше в сянката на вратата, и многозначително вдигна вежди: — А вий, господин?

— Господинът е мой гост — отговори вместо запитания Стамболов и Огюст Пик за един миг се преобрази:

— A, trés bien^[11], много доволен аз…

Французинът заведе тримата, посетители до една маса, от която се виждаше целият ресторант и която целият ресторант виждаше, почака да се настанят и сам им подаде листа с ястията. Христо Сумров за пръв път в живота си виждаше лист за ястия.

— Какво ще поръчаш? — Стамболов подаде листа на учителя.

Христо го зачете и не разбра нищо — всички ястия имаха непознати за него имена: ордьовър, рамстек, шницел и т.н. Това го смути.

— Ще взема кебапчета… ако има…

Стамболов и Олимпий Панов поръчаха яденета, чиито имена Христо не разбра, и бутилка вино с чуждестранна марка. Важният г-н Пик отиде да изпълни лично поръчката.

— Винаги се стеснявам да идвам с тебе тук, Стефане — каза офицерът, когато останаха сами. — Гледат ни така, сякаш сме синове на английската кралица…

— Ах, не им обръщай внимание — небрежно отвърна Стамболов. — Важното е, че кухнята на Пик е добра. Останалото няма значение.

„Колко далеч е отишъл Стефан! — без завист помисли Христо. — Преди пет години беше гол като тояга, а сега се разпорежда като цар…“ Той усещаше върху себе си погледите на посетителите и това го смущаваше. Полека премести стола си настрана, като търсеше по-закрито убежище.

— Ето го Адженов — рече Панов, като посочи с поглед една плешива глава в другия край на салона. — Протяга врат и се мъчи да срещне очите ти, за да направи дълбоко темане…

— Все тази железопътна линия — въздъхва Стамболов. — Протакаме я години и все нищо не се решава. Ако не сторим нещо, „старите“ — така наричаха по онова време представителите на консервативната партия — ще ни направят за смях и ще ни катурнат в следващите избори.

— Че толкова ли е трудно да вземете някакво решение? — продължи с въпросите си Олимпий Панов.

— За утре съм приготвил голяма реч. Ако и тя не помогне… — Стефан Стамболов вдигна рамене. — Слушай, ако келнерът застане между тебе и мене, утре Народното събрание ще приеме законопроекта; ако застане от другата страна — работата пак ще се проточи. — Като всички хора, които живеят със съзнанието, че съдбата ги е предопределила за големи дела и историческа роля, Стамболов беше крайно суеверен. Тази негова черта беше, изглежда, отдавна позната на офицера, защото това безмислено гадаене на съдбата не му направи впечатление.

Келнерът донесе поръчаните блюда и застана между Стамболов и Христо. Настроението на председателя на Народното събрание се помрачи.

— Няма да говоря утре — отпаднало каза Стамболов, като отпи глътка вино. — Ще има още много да протакаме тази железопътна линия.

Докато вечеряха, двамата с капитана поведоха дълъг разговор. Христо чуваше отделни изрази, като „заем al pari с пет на сто лихва“, „да се изстиска резервният фонд“, „публичен търг с десет процента залог“, „преди да е търговец, Утин е евреин“ и т.н., но не разбираше нищо и мълчаливо дъвчеше кебапчетата си. Както обикновено, говореше главно Стамболов, ръкомахаше, повишаваше глас, заканваше се, заплашваше, сипеше обещания и във всичко това най-често споменаваната дума беше „Аз!“.

— Знаеш ли — каза той по едно време, — тази сутрин нашият хаджия се е срещнал към Бали ефенди с Арабито и са разговаряли повече от час.

Говореше за срещата на княза с майор Данаил Николаев — с „нашия хаджия“ висшите софийски кръгове наричаха покровителствено и малко на подбив княз Александър Батенберг, който през 1883 година бе посетил Ерусалим и Божи гроб.

— За какво са приказвали?

— Знам ли? Навярно пак за румелийския въпрос. Ще ни докарат някоя беля тези хора, че ще ни пламне главата…

— Ти наричаш съединението беля? — изненадано запита капитанът.

— Стига с вашите фантазии бе, Олимпий! — викна Стамболов. Той още беше под влияние на „лошото знамение“, което бе видял в сервирането на келнера. — Кой не иска да види България обединена? Ама вие гледате на тази работа по хъшовски, а ние — той се почука с пръст по гърдите — трябва да гледаме по държавнически, да дебнем международното политическо настроение, да се съобразяваме с такива вълци като Бисмарк, Гирс, Калноки и Солзбъри.

Може би щеше да последва нова гръмовита реч, ако келнерът не беше я прекъснал. Той донесе един сребърен съд с ароматична вода. Христо мислено поблагодари на бога, че не поднесоха съда най-първо на него, защото не би знаел какво да го прави. Но той видя как другите двама натопиха пръстите си в ароматичната вода и ги избърсаха в кърпите си и последва техния пример. Едва сега Стамболов забеляза, че в продължение на почти един час бе изолирал учителя от общия разговор.

— Е, кажи сега ти, Христо, какво те води насам по столицата?

— Неволята, бай Стефане. — Някога Христо бе наричал Стамболова само „Стефане“, но сега, стъписан от важността на положението му, неволно прибави и едно „бай“. И повтори отчаяно: — Черната неволя!

Когато покани учителя на тази вечеря, Стамболов гледаше на нея като на един от неизбежните малки „икрами“^[12] към съпартизаните си от своя край, от които в края на краищата зависеха изборите. Но сега думата „неволя“ подсказа на чувствителния му за тези неща слух, че ще последват оплаквания и молби, и това съвсем развали настроението му. Той на драго сърце би дал друга насока на разговора, но Олимпий Панов осуети тази възможност:

— Разкажете, господине. Ако на неволята ви може да се помогне, Стефан е всесилен в Княжеството.

— Я не преувеличавай! — смъмра го Стамболов, поласкан от похвалата, но едновременно и загрижен, че тя ще го задължи към учителя. — Ще ме изкараш цял господ!

Христо Сумров описа с вълнение своето нещастие: смъртта на двете си деца, болестта на третото, отчаянието си, думата на лекарите, желанието да заведе малката Росица в Швейцария, не скри и днешния си несполучлив разговор със Стамат Хаджиспасов. И завърши:

— Сега едничката ми надежда е в тебе, бай Стефане.

— В мене?

— В тебе. Ако ти, пръв човек в Княжеството, не ми помогнеш, няма от кого да прося помощ.

— Ама чакай да се разберем, бе човек — възкликна Стамболов. — Каква помощ очакваш от мене? Аз не съм търговец, капитал нямам и от една заплата живея. Как да ти помогна?

— Не чакам от тебе заем, бай Стефане. Но ти само да мръднеш ръка и ще издействуваш помощ от държавата. Не дар, заем.

За неудоволствие на Стамболов, Панов отново се намеси.

— Нали имате там разни фондове, Стефане? Те са точно за такива случаи. Нали от тези фондове изпратиха — той изреди няколко имена, непознати на Сумров — да се лекуват във Виена и Париж?

Лицето на Стамболов потъмня.

— Не може, Олимпий. Приказваш каквото ти дойде на устата.

— Не е вярно! — заупорствува капитанът. Сам разяждан от неизлечима болест, Олимпий Панов най-добре бе разбрал мъката на учителя от К. и с всички сили се мъчеше да му помогне. — Знам, сигурен съм, че има такива фондове. Пък ако не помогнете на такъв човек, въстаник и опълченец, на кого ще помогнете?

— Пак фантазии. Като казвам не може — не може!

Сумров побледня. Разбиването и на тази последна надежда го сломи.

— Значи така, Стефане — рече той тихо. — Когато беше за изборите, звезди сваляше от небето. А сега, когато неволята почука… — Гласът му затрептя, задави се в сълзи. — Аз не прося милостиня, Стефане. Къщата ще заложа, цял живот ще работя като вол и ще изплатя дълга. Само ми помогнете!

— Разбери, че не може, бе човек. Лесно му е на Олимпий да говори: „Фондове, Виена, Париж…“ Ама как си представяте тази работа? Та нали ако река да ти уредя нещо, „старите“ веднага ще лавнат по мене: „Стамболов с държавната хазна подрежда своите либерали“, „Стамболов тъй, Стамболов иначе…“ Ще ме окепазят, за резил ще ме направят!

Сумров се изправи, залитна и се подпря на стола.

— Значи така — повтори той ледено. — Можеш да го направиш, но от разни партизански помисли се въздържаш!

Стамболов се впусна да се оправдава, но Христо вече нито го чуваше, нито го забелязваше. Той подаде ръка на офицера:

— Довиждане, господин капитан. Няма да забравя, че казахте добра дума за мене в такъв час.

Смутен от случката, Олимпий Панов мълчаливо стисна ръката му. Христо тръгна, направи няколко крачки, но се сети нещо, върна се до масата и повика с пръст келнера.

— Кебапчета и бутилка вино — каза той. — Колко струва?

— Остави — обади се Стамболов. — Аз те поканих…

Келнерът беше готов да послуша тези думи, но студеният глас на учителя, прокънтял застрашително в целия салон, го накара да се разколебае.

— Питам колко струват кебапчетата и бутилката вино!

Келнерът направи извинителен жест към Стамболов („Нали виждате, господин Стамболов, с такива хора не може да се излезе на глава!“) и назова сумата. Тя беше значително над възможностите на учителя и означаваше поне един ден гладуване по пътя към К. Но това не промени решението му. Той извади кърпата от джоба си, с нервни пръсти развърза възела и отброи на масата грошовете и рупчетата. После мушна остатъка в джоба и сломен, с превити рамене, излезе от ресторанта.