Стефан Дичев
Рали (8)

Първа глава
Сам влизам в капана на черното безмълвие

Докато бях на „Османие“, а и по-късно, аз напразно се мъчех да си представя как ли ще изглежда Диарбекир. Събирах в ума си всичко лошо и страховито, което бях виждал през краткия си живот, а все нищо не излизаше. Нямаше ги подробностите на цялото и ужасите, които трупах на едно — тъмници, крепости, бесилки, — някак си губеха своята сила.

Когато на осемнадесетия ден, откак слязох в Самсун, пощенският керван, с който пътувах, се измъкна от мрачното дефиле на Амбарсу (него ден пътят ни водеше все покрай тая стръмна планинска рекичка), пред очите ми се разкри странна, сега бих казал призрачна долина. Тя беше просто черна; тук и там нагърчена и прорязана от сухи дерета, но все пак черна. Погледът ми се загубваше в тая чернота; нито селище, ни хижа се виждаше.

Какво плесенясало каменно корито, рекох си аз, смразен от мисълта, че ми предстоеше да прекося, а може би и да живея на тази безжизнена, мъртва земя.

Или не, лъжех ли се?… Някъде напред течеше река, и то огромна река, но тя едва се различаваше — тъй сива и без блясък се точеше между черните скали на бреговете. Още по-далеч като видение трепкаше в маранята белият калпак на заснежен каменен връх.

— Там, там! Ей го Черния Амид! — развикаха се хората от кервана, като сочеха напред и през реката, както ми се стори тогава, право към този връх.

Погледнах с недоумение Селим баба, пощаджията. Тоя ли блеснал от снегове връх наричат Черния Амид? Него ли точно намериха да нарекат черен, кога е едничкото бяло петно сред тая наистина черна пустош? Старецът ми намигна със здравото си око — другото беше подуто, кървясало и аз избягвах да го гледам.

Той каза:

— Това беше то, Али (така ме знаеха в кервана). Стигнахме, момче!

— Стигнахме ли? — От изненада забравих да заеквам, което си бях решил, за да не се разбира кога греша с моя турски език. — Че аз нали за Диарбекир отивам?

Той се ухили:

— И аз туй думам я. Ние османлиите го казваме Диарбекир, а пък кюрдите и арменците тука го наричат Черния Амид… Ей го там хе, виждаш ли го?!… Между реката — това е то Тигър, и тя има друго име, Шат й викат — и големия Мардин.

Той посочи пак снежнобелия връх сигурно за да разбера, че името Мардин се отнася за него.

Но тогава къде е Черния Амид — къде е Диарбекир?

Аз отново се взрях и повярвайте ми, колкото и да изглежда невероятно това, сега чак открих по височините зад реката някакви смътни очертания на град — назъбени стени, кули, минарета. Каква измама за очите! Или не… Всъщност щом цялата долина наоколо е покрита с тия черни скали (години по-късно научих, че се наричат черен базалт), и града ще са построили от тях. Но нека си призная, че колкото приближавахме, аз все повече не можех да отделя очи от него. Тук ли ще се живее? Докога, боже мой, тук? И какво ме очаква?

Злокобно място, злокобен град!

Скоро ние дотолкова се приближихме, че аз съвсем ясно вече различавах очертанията му, ония очертания, които преди на никаква цена не можех да си представя.

Оттук, а ние бяхме слезли вече по-ниско от града, черната крепост се открояваше настръхнала и зла върху далечния фон на белия планински връх. Със своите високи, непристъпни наглед стени тя вселяваше ужас в момчешката ми душа и като я гледах отвън, аз вече предсещах какво ще е вътре. Мрачен, черен живот.

Не, не се излъгах!

Когато час по-късно керванът ни премина с каици реката Тигър и по стръмен път нагоре влезе в крепостта, аз почувствувах като че ли доброволно влизам в капан. Тази е именно точната дума — капан. Зад нас желязната порта бавно и със скърцане се затвори. Напред главният път се раздели на стръмни странични сокаци; тесни и тъмни, дето смърдяха кални локви, останали от последните дъждове, макар лятното слънце да печеше непоносимо и въздухът да трептеше, нажежен от каменните покриви.

Хора рядко се мяркаха, най-вече заптиета. Тук и там из сянката ще се белне кюрдско покривало; прибулена жена ще прибяга като подплашена котка; деца ще газят във вонящите локви. И после пак празно, глухо безмълвие навред.

Къде отивахме ние? Де щяхме да спрем? Дори не се питах. Селим баба водеше кервана нанейде и аз крачех, сподирен от кучето си. Като мене и Балю се беше смълчал, не притичваше напред, не въртеше опашка. Умните му очи от време на време се дигаха срещу моите и тогава, струваше ми се, че ми казва: „Ужасно е тука, Рали! Нито побоища има, нито бесилки, а по-ужасно е дори и от Пловдивския мост с обесените…“ Балювите очи ли ми нашепваха тези думи, или сам ги мислех?

Извърнех ли се наляво, аз виждах зид, граден от черен камък, дебела, кована порта в него; погледнех ли надясно — пак чернокаменен зид се изпречваше и пак плътно затворена, окована с желязо врата. Какво има зад тях? И тия надвиснали каменни стрехи не ще ли се срутят отгоре ни? От всичко най-силно ме потискаше безмълвието. Поне отнейде глас да се чуе, ругатня макар. Но не! Мълчеше сокакът и глъхнеха нашите стъпки. Неволно мълчахме и ние.

Най-сетне керванът излезе на кръгло площадче. Както всичко в тоя прокълнат град и площадчето беше обградено с високи каменни зидове, но когато погледът ми се спря насреща и малко вляво, аз с изненада видях, че една от портите е широко разтворена. Виждаше се пътечка, която води навътре в сенчест двор, чимшир се зеленееше там, листа на смоковници, разперени като човешки пръсти. Това беше първата зеленина, която виждах, откак попаднах в крепостта, и аз почувствувах, че тя вля струйка бодрост в душата ми.

— Хайде, влизайте в хана! — извика Селим баба.

А после само на мен:

— Този хан е на Абу Талиб, момче! Влизай, няма да намериш по-добър от него в целия Диарбекир!

 

 

В средата на следващия месец пристигна конвоят на заточениците.

Както през всичките дни, откак дойдох в града, и нея сутрин аз се намирах недалече от главната крепостна порта. Когато видях да влизат конните заптиета и след тях навързаните като добитък мъже, аз забравих всяка предпазливост, втурнах се по стръмния сокак надолу и с разтуптяно сърце вторачих очи в мъчениците, които бавно приближаваха, понесли на рамо своята верига. На парахода се бях научил да ги разпознавам, даже ги наричах на ум с имена, които сам бях измислил, но сега от слънцето и пътя те бяха така почернели, така мръсни, че за мен отново се превърнаха в безлична и тъжна колона, дето очите ми веднага се спряха само на едного — на бати.

Да му махна ли с ръка? Да пратя ли и тоя път Балю? Не, не стана нужда! Бати Лукан сам въртеше глава и ме диреше. Диреше ме, да! И когато ме откри в сянката на надвисналите къщи, видях, че възбудено ми кимна, лицето му се озари от радостна усмивка.

„Ех, най-сетне!“ — рекох си аз разтреперан от вълнение и с неподходящо за случая тържество, но все пак с тържество. „Та той вече ти има доверие, Рали! Вярва ти, че ще изпълниш обещанието си!…“ А знаете ли каква сила дава това — да ти имат доверие! Каква бодрост вля то в моята, а сигурно и в неговата душа!

Тръгнах подир конвоя. Трябваше да видя къде ще ги затворят. Бях свикнал вече с мъртвилото на града в не се изненадах, че диарбекирчани не проявиха нито капчица любопитство към новодошлите. В тъмницата тук имаше още стотици заточеници от разни народности, какво ще гледат и тия!

Или може би се лъжех!

Понякога ми се струваше, че иззад гъстите решетки до високите малки прозорчета се мяркаха лица. Чии бяха те? Защо тъй бързо се дръпваха назад? Аз не знаех, а и не исках да знам. Та нали мразех тоя прокълнат град. При това бях влязъл в него лекомислено без тескере^[1] (когато тръгнах от Панагюрище, там нямаше ни власт, ни конак, сиреч нямаше кой да ми го издаде), но без тескере не можех да го напусна. Най-добре ще е да не мисля за това, казах си. Без бати аз няма да напусна крепостта, а моето тескере не би послужило на двама ни.

Вървях и за стотни път, откак бях дошъл в Диарбекир, се запитах: как тогава ще го освободя? И пак не намерих отговор, но това не ме отчая. Не! Казах си: сега още не знам, ала ще открия начин, ще измисля аз… Несетно този познат безгласен разговор с мен самия ме обнадежди, тъй както ме бяха ободрили първите зелени клонки, които видях при пристигането си в двора на Абу Талибовия хан. Аз продължих подир конвоя, като от време на време се обръщах да видя дали кучето ми върви подире ми. Но Балю нямаше нужда от подсещане. Той надничаше в околните сокаци, озърташе се, миришеше камъните и току ще вдигне крак да измокри някой от тях. Горкият, и нему беше омръзнало бездействието и самотата.

Може би защото бях свикнал вече с града, но нея сутрин той не ми се видя така страшен. Преминавахме от сокак в сокак, срещахме забулени жени, дечурлига, които извръщаха към нас гуреливите си очи, дори цял табор низами^[2] се източи, но и той мълчаливо, безстрастно, сякаш жегата бе изпила всяка сила от тия хора. Колкото и странно и страшно да изглеждаше всичко тука, в края на краищата човек свикваше с него: то му ставаше отегчително.

На големия площад, дето се намираше мютесарифският конак, конвоят за малко се спря. Отнейде изскочи трътлест офицер, развика се на заптиетата (чух само думите: „Цяла седмица стана!“), закани им се с ръка, после сам ги поведе нагоре, към вътрешната крепост, дето знаех вече, че се намира тъмницата.

Тази вътрешна крепост приличаше на градската само по черния си цвят. Инак тя нямаше нито бойници, нито кули, нито топове по тях, не бе и толкова висока: единствена сводестата порта се хвърляше в очи. Към нея водеше дървен мост, който нощем вдигаха. Аз не веднъж се бях промъквал вечер да оглеждам всичко най-подробно. Не, оттук да се избяга, не бе възможно. Горе, по ръба на стената, доколкото можеше да се види, стърчаха големи остри гвоздеи. Дори нещастникът да успее някак си да се изкатери дотам, той целият ще се набучи на тия ръждясали шила.

В близост край вътрешната стена нямаше къщи. Тревясал ров я заобикаляше от всички страни. Отсам него се проточваше нещо, прилично на широка и разкривена улица, но и тя беше цялата от камънаци сипеи. Тук пазарен ден арменците и кюрдите от околните села докарваха с камили своите оскъдни стоки. Това всъщност беше пазарът на диарбекирчани. Освен нея на големия площад при мютесарифството се редяха няколко дюкяна, дето се продаваше оръжие, брашно и маслини; в околните улици още десетина бараки с дребни стоки и дрехи. И толкова. А в този град живееше паша! Тук беше средището на всички околни арменски и кюрдски общини! Само като си помислех за това, ме обхващаше мъчителен копнеж за нашите градове и села, за нашето далечно, макар поробено отечество, дето сега всичко ми се струваше обилно и задушевно, и мило.

Ето че аз пак се отклоних от разказа си. Но няма как, щом съм вече в Диарбекир, не мога да не разправя преди всичко за тъмницата и за онова, което я заобикаляше.

Спомням си, че когато бати Лукан и останалите заточеници минаха по дървения мост над рова и един по един потънаха в черната сводеста порта, аз дълго останах на пазарището и дълго без мисъл гледах непристъпните стени. Колко всъщност съм стоял така, не знам, ала трябва да е било твърде продължително, защото неочаквано гласът на един от пазачите при мостчето ме стресна:

— Хайде, махай се оттук!…

В първия момент не разбрах защо той ме гони. А може би той и не ме гонеше? Той просто така, по навик си викаше — нали всъщност това му е работата. Изплаших се да ме подозре намеренията ми и побързах да се отдалеча.

Ала едва изминах няколко крачки и друг глас, познат, и старешки, ме накара да се обърна.

Беше стопанинът на хана, дето живеех, арабинът Абу Талиб. Познах го от пръв поглед по ръста.

Арабите обикновено не са високи хора, но ханджията Абу Талиб бе най-дългият човек, който някога съм виждал. При това той бе сух, жилест, целият увит в бял чаршаф, върху който носеше черна наметка. Приличаше ми на птица, щръкнала на своите кафени, лъскани крака.

— Какво търсиш насам, синко? — каза той, като се изравни и тръгна редом с мене.

От смущение аз смотолевих нещо неразбрано.

Той наклони над мен глава и ме погледна, стори ми се изпитателно.

— Не съм те пък питал: ти защо дойде в нашия град? Откъде си?

Отдавна бях измислил, и то не един отговор за тия въпроси. Ала ето че неговите думи раздухаха отново вълнението, което изпитах преди малко, кога срещнах погледа на бати. Дръзка мисъл се зароди в тревожния ми ум. Не би ли могъл Абу Талиб да ми помогне някак? Глупости! Внимавай, Рали, внимавай!… Аз прогоних опасната мисъл, но тя пак се върна. Та Абу Талиб нали не е турчин, той е арабин. Може би той не обича турците. Или ако му дам половината от лирите си? Не знам… не знам… Забърках се съвсем.

Чух се, че казвам тъкмо онова, което толкова пъти си бях обещавал да крия:

— За тъмницата дойдох, Абу Талиб.

Едва изрекъл тези думи, и вече разбрах какво говоря. Стиснах устни. Млъкнах. Но, изглежда, моето замълчаване беше по-красноречиво и от думите ми, защото арабинът се спря, хвърли бърз поглед край себе си и попита с друг глас:

— Баща ти ли? — И посочи с глава тъмницата. — За какво е затворен?

Издал се бях вече. Но нали го желаех? И сега да отричам ли? Той пита дали баща ми е там… Баща, брат — все едно! Само да не разбере, че е българин! Все по-ясно схващах колко внимателен трябва да бъда. Та нали както всички хора в хана и Абу Талиб ме знае с името Али. Ако издам, че не съм мюсюлманин той ще ме нарече лъжец! Няма и да говори повече с мен… С мен, с мен, повтарях си, какво значение има дали ще говори с мен. Важен е тука бати, него да не издам аз. От напрежение, от жалост очите ми се наляха със сълзи.

— Недей, Али… Не плачи, синко!

С необичайна нежност Абу Талиб сложи дългата си ръка на рамото ми.

— Воля на аллаха — рече той примирително и погледна към жаркото небе.

Когато пак сведе глава към мен, нещо в лицето му, мургаво, а с побеляла щръкнала брада, се беше изменило. Не бих могъл да определя каква е тая промяна, но я почувствувах веднага.

Той продължи:

— Чувай какво ще ти разправя… И аз някога имах син. Имах, аллах пожела, сега нямам! Гореща му беше кръвта, Али. Дигна той ръка срещу един от първенците в нашия град — аз тогава другаде живеех. И това беше. В Акия го заточиха. Знаеш ли къде е Акия? Не знаеш. Накрай света, синко… Отиде и не се върна.

Докато Абу Талиб разказваше тази тъжна и тъй подобна на моята история, ние двамата незабелязано продължавахме да вървим по нажежения от слънцето път. Слушах примирения му глас и в същото време си мислех, че за мене вече няма връщане, че трябва сега да му разкажа защо съм тук; трябва да съчинявам, да лъжа — и все пак да призная, че в тъмницата на крепостта има мой близък човек и че съм дошъл да го видя. Само да не издам, че съм българин, повтарях си аз, а беше съвсем излишно да си го повтарям в началото не се издадох, та сега ли?! Добре, ще казвам, че там е баща ми, Осман ще го наричам. А защо са го затворили? Защо?…

Сетих се какво да говоря тъкмо когато ханджията привърши своя разказ. Ами за същото, за което е пострадал и неговият син! — така и повече ще ми вярва и по-силно ще ми съчувствува. Като заеквах и от време на време нарочно изхълцвах, аз съчиних една объркана история, която ставаше в някакво село недалече от Истанбул. Бейове^[3] се замесваха в нея с прости селяни мюсюлмани, стари вражди се разгаряха, говореше се за неплатени данъци и за всичко друго, каквото ми дойдеше на ум. Накрая някой някого уби, а набедиха баща ми.

Абу Талиб ме спря с ръка.

— Не ми разправяй по-нататък — каза той. — Знам какво е станало след това.

Думите ми сигурно му припомниха нещо преживяно и изстрадано от него самия, защото внезапно той закрачи с толкова широки крачки, та аз едва можех да го следвам.

Ние заобиколихме голямата Улук джамия с нейното квадратно минаре (някога било камбанария на арменска църква) и вече приближавахме площада пред мютесарифството, когато неочаквано Абу Талиб ми рече:

— Можа ли да го видиш?

— Не — излъгах аз.

— Така си и мислех. Закъснял си. До преди някое време тукашните граждани можеха да поръчителствуват за тоя или оня от заточениците и да го вземат да им работи в къщи.

— А сега?

Той дигна тесните си рамене и това движение, при което прошарената му брада хлътна между тях, ми се стори по-красноречиво от всички думи. Нещо се беше променило — Абу Талиб веднага го каза:

— Гяурите^[4], те са причината, синко. Откак започнаха да ги карат тука на цели върволици и за мюсюлманите затворници стана зле. Не ги пускат вече сами. Дето да ги закарат на работа, все на синджир. Но аллах е добър, ти не клюмай нос, Али! Чувай…

Той сниши глас, защото наблизо минаваха конни заптиета (в този град заптиета се срещаха по-често, отколкото граждани); прегърби се, та да приближи ухото ми, и рече:

— Аз ще те науча как да видиш баща си!

Ето че ненапразно бях решил да му се призная!

— Как? От душа и сърце ти се моля…

Той многозначително се усмихна и ми намигна с очо.

— Вземи един гюм боза и иди продавай на тъмничарите.

— Няма да ме пуснат в тъмницата, Абу Талиб!

— Ще те пуснат, синко! Продаваш ли на половин цена, навсякъде ще те приемат — така е уреден светът!…