Стефан Дичев
Рали (17)

Трета глава
Вода! Вода!

Не бе заглъхнал още тропотът на отдалечаващата се потеря, когато аз почувствувах, че ме обзема отново предишната слабост. Дали беше от загубата на кръв или от преживяното напрежение? Пред очите ми се разлюля нощната пустиня. Остър, равен писък изпълни ушите ми. Аз неусетно клюмнах и може би щях да се строполя от седлото, ако не бяха силните ръце на брат ми. Той ме подхвана, приласка ме към себе си и ме погали.

— Какво, Рали? — попита разтревожено.

— Нищо… ох, нищо, бате… Казвай да вървим, хайде!

— Боли ли те много?

— Не знам… Свят ми се вие.

— Дай му малко водица, Лукане — обади се от своята камила бай Нестор.

— Мехът не е ли при теб?

— Аз мислех, че ти го натовари!

И тогава всички — та дори и аз, който едва се помнех от слабост — се загледахме един друг, страхувайки се да произнесем ужасните слова. Мехът бе останал на жълтата камила; ние бяхме без капчица вода!

— Е, все някак ще се оправим! — рече с ободряващ глас бате. — Все ще попаднем на извор.

— На юг вода няма — обади се Ел Шахин, който в тъмнината оправяше пипнешком повода на бай Несторовата камила.

— Ти познаваш ли тия места?

— Не знам, аркадаш^[1]… Не мога да ти кажа и аз…

— Как тъй? Не те разбирам, Ел Шахин!

— Аллах само знае… Ту ми се струва, че съм виждал тези тук скали… Ту пък си казвам: като че ли не бяха те.

— А защо тогава разправяш, че няма да срещнем извор?

— Защото съм израсъл в пустинята. А пустинята на юг е по-страшна от тая.

По-страшна! Не можех да си представя местност, по-гола и безжизнена от пустинята, която ни заобикаляше тая нощ. Очаквах брат ми да каже нещо, но той замълча. Мълчеше и Ел Шахин. Какво обмисляха те? Крояха ли нещо?

— Ама ние не можем да останем тука! — извика внезапно бай Нестор.

— Тръгваме — рече бате. — Тръгваме, но не на юг. На запад! Така поне ще знаем, че вървим към морето, пък и няма повече да задълбаваме в пустинята. Ти какво ще кажеш, Ел Шахин?

— На запад… по-добре, аркадашлар… Чувал съм, че от Чебриса за там пътища нямало никакви, но дано вода има!

И ние тръгнахме, като се водехме по звездите, ала на запад ли вървяхме наистина или в друга някаква посока, никой измежду нас не можеше да твърди. Най-малкото аз, защото скоро полюшването на камилата разлюля съзнанието ми, странна отпадналост ме облада и аз заспах — или пък съм загубил свяст, — така че чак острите, парливи стрели на слънцето можаха да ме събудят.

Отворих очи и се огледах.

Пътувахме по камениста, дива земя и това, което ми направи най-силно впечатление, бяха скалите — не заоблени и песъчливи като предишните, а остри, нацепени на цели плочи. И, изглежда, в тях имаше някакви люспици, защото те ослепително искряха. От безбройните им отблясъци цялата околност пламтеше като в пожар.

Извърнах се. Бати не беше зад мен. Бе ме вързал на седлото, а сам крачеше отстрани до камилата също както бай Нестор, който вървеше край другата камила, дето, подпряла глава о гърбицата й, спеше Лиллях.

Ел Шахин не се виждаше нийде.

Спомените за потерята, за сражението и бягството мигновено избликнаха в паметта ми. Ранен съм! Тежко ли? Ще умра ли, питах се аз тревожно, а същевременно и някак отдалечено, като че ли не се отнасяше до мен. Постепенно пороят на чувствата ми се приглуши. Започнах да подреждам в ума си събитията на изминалата нощ — как Балю ни беше стреснал от съня; и как кръжеха настървени конниците на Фейсал бей; дори гръмовития глас на бея чувах и след него другия, разтърсения глас на бай Нестор.

Или не! От мига, в който ония петнайсетина подивели заптиета се бяха втурнали към моята страна, мислите се забъркваха в главата ми. Куршумът се заби отпред в рамото, да, и сигурно е пробил плешката, мъчех се да си припомня аз. Ала не бях ли изпитал друга някаква болка секунда по-рано? В петата на десния крак или малко по-отгоре? Там и сега нещо ме гореше. Надигнах се, погледнах ногата си. Някой здраво я бе обвил в парче платно. Дребна работа, ще премине както оная, панагюрската рана, казах си аз, но не преставах да се чудя как толкова ниско ме бяха ранили. Нали се закривах зад скалите? Куршумът ще се е отплеснал, разсъждавах си. Докато в рамото ми направо влезе. И защо бате каза уж на шега, че съм натежал с парче олово? Ако куршумът е останал в мен, тогава наистина е лошо!… И пак си помислих, че може би ще умра, представих си как ще плачат на гроба ми бати и Лиллях, представих си бай Нестор, Ел Шахин — и ми стана жално за самия мен.

Споменът за сириеца ме подсети, че всъщност не го бях видял. Огледах се пак. Къде е той наистина?

— Къде е Ел Шахин? — попитах аз гласно.

— Събуди ли се, Рали? Наспа ли се? — отвърна вместо отговор брат ми, протегна ръка и с нежност ме докосна. — Как си сега? Болят ли те раните?

— Жаден съм — казах аз. — Може ли да пия малко вода?

— Вода…

Видях, че наслюнчи устните си и преглътна. Но както винаги той и сега не се издаде, усмихна се и каза:

— Потрай, братле! Ел Шахин отиде да търси.

Той едва изрече последните думи и аз с мъчителна сила си спомних, че мехът остана на жълтата камила и че нямаме нито капка вода. Припомних си от колко време не съм пил и така страшно ожаднях, та нито за раните си вече мислех, нито за преследвачите.

— Къде отиде Ел Шахин? Кога? — попитах с пресъхнало гърло.

— Той… Той е тука наблизо. Рали, обикаля околните падини. Ако намери вода, сам ще ни извика.

— Ами ако ни загуби?

— Балю е с него.

Затворих очи. Ел Шахин обикаля падините. Каква вода ще намери между тези пламтящи скали?!…

Не, така ще си умрем, мислех си, размекнат от изтощение и жажда. Първо ще умра аз — аз и без това съм зле ранен, после ще дойде ред на Лиллях, защото тя е жена и не може изтрая, а след нея ще умре и бай Нестор, изреждах в ума си с някакво отчаяно, непонятно наслаждение страшното бъдеще, което ни се вещаеше. Ала когато дойдох до брат си и до Ел Шахин, вече не можех да реша кой от тях ще се преломи първи. И двамата ми се струваха еднакво устойчиви — сириецът жилав и издържлив, свикнал в пустините; бати Лукан упорит, волеви човек, който докато има дъх, няма да се отчае и няма да падне духом. При това аз лесно можех да си представя собствената си смърт, ала не знам защо, все някак не исках да допусна, че брат ми може да умре като всички останали. Ах, какви глупости, какви дивотии наистина ме измъчват! Та в Диарбекир по-лесно ли беше, увещавах се настойчиво аз. И какви мъки преодоляхме там, какви страдания. Ала в Диарбекир имаше насреща си хора; и стени, издигнати от хора. А тук, накъдето да се обърнеш, все тая оскъдна пустинна трева, скриптящият пясък, наслоил се вече и по нас самите, все същите, искрящите скали… Вода, вода! Без нея ще загинем! Без нея загиваме! А слънцето — виж го, оранжево, нажежено до бяло, разляло се по половината небе…

Така пътувахме още час или два, не зная, когато ме стресна лаят на моя Балю.

Веднага след него се чу гласът на Ел Шахин.

— Няма — каза той.

— Може би по-далеч? — рече брат ми.

— Обредих цялата околност.

— Трябва да се види при оня хълм.

— И там ходих. Няма. Пък и аз си знам, лъскавите скали сами пият водата.

Те престанаха да говорят и аз дори не погледнах дали Ел Шахин тръгва отново да търси спасителния извор. Лежах превит върху седлото на камилата, която се клатушкаше като същинска ладия; забил бях очи в далечината, вслушвах се как тупка възпалената рана на рамото ми, стенех равно, едва чуто и за нищо друго не мислех, освен че съм жаден, нищо друго не ми се струваше така желано, както няколко глътки вода.

От другата камила Лиллях нещо казваше на баща си. В разговора им се вмеси и бати и защото той крачеше съвсем близо до мен, чух го да я успокоява:

— Наложи си да не мислиш, Лиллях!… Намерим ли, първом вие с Рали ще пиете…

Пак не помръднах. Мислех си: и тя е жадна… и всички са жадни. Докога? Колко ще изтраем? В просъница все това си повтарях, изглежда, било е часове, защото отнейде отново изникна Ел Шахин. Дребното му кокалесто лице се мярна пред мен. То беше отслабнало и така набъхтано с пясък, че аз едва го познах.

— И там няма — каза той на брат ми.

Не знаех за къде говореха, ала те говореха, че няма вода, и това ми беше достатъчно.

На няколко пъти се спирахме да почиваме, а когато мина обяд (изядох един сухар и няколко маслини, от тях жаждата ми като да се удвои), и хора, и камили вече едва се влачеха.

— Тука ще се мре, момчета, тука! — отчаяно изпъшка по едно време бай Нестор. — За мен нищо, ами Лиллях, ами Рали, ами ти, Лукане… Ееех!…

Добре, че говореше по нашенски, та само ние с бати го разбрахме. И без това на Лиллях малко й трябваше. Тя гледаше с блуждаещи очи — и току все ги извръщаше към баща си, все ги спираше на брат ми, сякаш чакаше от него помощ.

— Който е минал през подземията като нас, за смърт не приказва, бай Несторе! — рече бати.

— Какво си говорите? Не разбирам нищо. Не крийте от мен! — разплака се Лиллях.

Останах поразен. Не знае за какво говорят, а плаче. Тогава тя по някакъв непонятен за мене начин усеща думите им, мислех. Странно, странно! Лиллях, мила дружке, сестрице моя, такава ни била съдбата. Обещах аз на майката ти да те пазя… заведох те в ръцете на клетия ти баща, ето ни сега всички наедно… И уви! Няма надежда. Докъдето стига погледът, все тези остри, разхвърляни скали… И аз неволно погледнах нашир.

Погледнах — и едва поех дъх от смайване.

— Вижте! — викнах, като лудешки се надигнах от седлото на камилата. — Спасени сме… Спасени сме…

Раната на рамото ми ме прониза, но радостта ми беше така безумна, че аз протегнах простреляната си ръка към хоризонта и продължих да викам:

— Вижте!… Вижте!…

— Какво има там?…

— Рали, какво?…

— Дървета!… Вода! — крещях неистово аз.

И наистина току над скалистия кръгозор в трептящата следобедна мараня съвсем ясно се открояваше зелен оазис. Десетки палми засеняха с високите си корони малко, бистро езеро. Наоколо бели тумбести къщи. Камили отиваха на водопой.

— Спасени сме!… Спасени сме!… — развикаха се в едно Лиллях, бай Нестор, брат ми. Дори Балю се разлая и радостно развъртя опашка.

— По-скоро! Обръщайте камилите! След два часа ще стигнем — разпореждаше се брат ми. — Ел Шахин, защо стоиш така? Защо не помръдваш?

— Какво ти е, човече? — чух да казва бай Нестор.

С мъка откъснах очи от тъй жадуваната гледка, извърнах се и погледнах сириеца. Той стоеше настрана от нас, с отпуснати ръце, с клюмнала глава и откак го знаех, не бях го виждал толкова отчаян.

— Там няма оазис — каза той тихо.

— Ти луд ли си! — кресна извън себе си бай Нестор.

Ел Шахин поклати глава.

— Няма.

— Човече, какво става с тебе! Не виждаш ли!

— Виждам — промълви болно нашият приятел. — Това е мираж, аркадашлар, лъжовна гледка е, сега ще изчезне… Ето, погледнете!

Като един се обърнахме към хоризонта и все пак недостатъчно бързо. Там, дето бяха палмите, езерото, животът, сега трепкаше само празното побеляло от жега небе.

— О-о-о!… — изстена Лиллях и цялата се разтресе от плач.

Баща й, бати, дори Ел Шахин се обърнаха да я успокояват, а аз стиснах устни и не знам как стана, но от тоя миг насетне душата ми се преобърна. Казах си: и да хленча, и да не хленча, съдбата сме си ние самите; колкото повече се бавим, толкова сами си я усложняваме.

— Хора, да не спираме, да вървим! — извиках аз. — Това ако е мираж, нали е истина, че все някъде има и езеро, и палми, и всичко…

Думите ми дойдоха толкова неочаквано, че дори Лиллях престана да плаче. Тя ме погледна през дългите си клепачи, погледна и бати, който беше най-близо до нея, и му се усмихна.

Нейната усмивка се пренесе и на неговото лице.

— Хайде, удряйте камилите — рече развълнувано той.

— А какво ще е, ако запеем и една песен, а?…

И преди още някой от останалите да отговори, той подхвана и с все сила запя песента на заточениците, която неведнъж бях чувал да се носи глухо и беззвучно из черните подземия на Диарбекирската крепост:

Как е тежко, как е стидно

в чужда земя да живея.

Отечество миловидно,

в теб да умра аз жаднея…

Запяхме и ние — пеехме и плачехме. След тая песен изпяхме втора, трета. А с нас пееше и Лиллях, и Ел Шахин. И как бе станало, че мигът на най-черното ни отчаяние се бе превърнал в миг на някакъв непонятен и необясним подем? Сега, след толкова години, струва ми се, че именно тоя подем ни спаси. Наистина него ден ние не намерихме вода. Нито на следващия. Нито през нощта. Ала някак си вече не падахме духом. А на сутринта, още преди изгрев слънце, след като се съвещава с брат ми и бай Нестор, сириецът отведе камилата на Лиллях някъде зад скалите. По-късно той се върна без нея. В ръцете внимателно носеше нашите две големи манерки.

— Ето — рече той и ги подаде на брат ми. — А месото?

Бати смутено дигна рамене.

— Имаме още сухари и маслини.

— Но то се яде, само дето е жилаво — настоя Ел Шахин.

— Направи както знаеш… Лиллях, Рали!… Ето вода!

— Вода? — скочи девойката и големите й очи станаха огромни.

Аз само протегнах ръце и сграбих втората манерка.

— По малко! — заповяда бати. — По пет глътки, не повече… Път ни чака!

Не го слушах; не можех да го слушам. Живителната течност напълни изсъхналата ми уста, разля се по цялото ми тяло.

— Стига, Рали! — дръпна от ръцете ми манерката брат ми.

— Още малко… Ох, дай, дай!…

— Не, братче… На обяд пак.

Подобни думи се размениха наблизо и между бай Нестор и дъщеря му.

— Да пийнем и ние, а? По три глътки! — извърна се към стария заточеник и Ел Шахин бати.

— Аз пих — рече сириецът.

Той се отдалечи от нас и се закри зад скалите, а аз си спомних, че бяха говорили за някакво месо и че той отива сега за него. Внезапно — и то се смаях, че толкова късно се сещам — аз разбрах защо откара той камилата и отде взема водата. Веднъж Абу Талиб бе споменал, че в тялото си всяко от тия животни имало място, дето то пази запасна вода, нещо като цистерна. Тогава Ел Шахин е заклал камилата. Водата е от нейния корем!… Не, не мислете, че при тая мисъл ми се повдига! Или по-точно, стана ми наистина противно, ала само някак с ума. Очите ми не се откъсваха от манерката, която брат ми внимателно запушваше.

Как бих изпил още сто глътки!

— Дай и на Балю малко — рекох. — Не видиш ли как е изплезил език и едва диша.

Бати Лукан сипа мълчаливо в шепата ми малко вода и аз я поднесох на кучето. То така диво се хвърли към дланта ми, та се изплаших, че цялата ще я налапа.

— Сега имаме вода за още два пъти по толкова — рече брат ми.

— А от моята камила?!

Той остро ме стрелна с очи, после погледът му стана мек.

— Твоята камила братко… За нея по-добре да не мислим!… Останем ли без нея, как ще те носим нататък… Сега при теб ще се качи Лиллях — прибави той.

— Аз ще вървя пеш — рече тя, щом разбра за какво говорим.

— Не, Лиллях… Ако вървиш, съвсем ще отпаднеш… Седни при Рали!

И той ме взе на ръце, повдигна ме и ме закрепи върху седлото на коленичилата камила, а после помогна на девойката да се настани отдире ми; и това, изглежда, беше първото им докосване, тъй като аз, обърнал се към тях, с изненада видях как буйно запламтяха отслабналите им страни.

И не само аз видях и разбрах това. Разбра го, изглежда и Ел Шахин, който мълчаливо приближаваше с някакъв вързоп в ръце. Погледът му някак си пречупи; той цял се смали и побърза да се дръпне назад, та да не ги смущава. А те двамата дали разбраха, че сме открили тяхната тайна, питам се сега. Не вярвам. Може би са си мислили, че всичко е дълбоко скрито между тях. Или пък още по-вероятно е, нищо да не мислеха. Кой знае? Бях твърде млад, за да оценя всичките оттенъци на чувството, което от ден на ден растеше въпреки непрестанните неволи и страдания.

Казах вече. Следващите два дни не ни донесоха нищо ново. Нито оазис срещнахме, нито извор, нито някоя дълбока падина, дето е възможно да се задържи вода. Само скалите се смениха от гола степ и това вече беше признак за нещо по-добро, защото камилата ни се спираше и дъвчеше жилавите бодливи трънаци, които тук-таме се подаваха, или пък ровеше със зъби корените им, сякаш усещаше някъде долу миризмата на вода.

Миризмата на вода, казвам. Тези думи може би изглеждат на някого смешни или безмислени и при все това те са напълно верни. Някак си не само в почвата, но и в самия въздух се долавяше тая миризма. Задухаше ли западният вятър, ние изпити и изсушени от слънцето, неволно се спирахме и душехме, както душеха камилата и Балю, и като тях усещахме, неопределимият ведър и познат мирис на водна шир.

Какво бе това? Наивно беше да предполагаме, че иде от морето; до него имаше още стотици километри. Тогава необятни гори ли се простираха там някъде напред? Гора в степта? Невъзможно! Или пък влажни, планински усои? Но догдето стигаха очите, не се виждаше планина.

На третия ден, когато жаждата отново ни обхвана, и то с най-страшна сила, когато душите ни се разкъсваха между отчаянието и надеждата, внезапно Ел Шахин извика нещо неразбираемо, нечленоразделно, замаха като обезумял с ръце, после се строполи на колене и дигна длани към небето.

— Аллах екбер^[2]! — извика той и се просна на земята.

— Какво има, Ел Шахин?… Кажи, кажи, не ни мъчи!… — втурна се към него брат ми, бай Нестор, че и Лиллях, която бе слязла от камилата да се поразтъпче.

— Вода!… Вода, братя!…

Бати Лукан вдигна трескави очи и с ожидание заоглежда ширинето. Вторачих очи напред и аз, ала колкото и да се взирах, нищо не можех да открия.

— Не разбирам — изпъшка брат ми — Няма нищо.

— Кажи, добри Ел Шахин, кажи ни къде е водата! — замоли с надежда в гласа Лиллях и във вълнението си сама не усети как сграбчи коленичилия сириец за раменете.

Видях, че Ел Шахин цял потрепера. Нещо се промени в лицето му. То се озари от вътрешна светлина, стана някак открито, гордо, тържествуващо. Ала изведнъж това същото лице се свъси, затвори се. Той скокна, като да бе пружина, и посочи с ръка.

— Там бялата пара, виждате ли?

Говореше на всички ни, а мен все ми се струваше, че говори само на Лиллях.

— Омара ще е — напрегнато сви очите си бай Нестор.

— Не, аркадашлар, изпарения.

— Но от какво?

— Езеро ли, мислиш?

— Не езеро. Голяма река… Моята река — татко Ефрат!

„Татко Ефрат“ — повторих аз и мигновено си припомних как старият Абу Талиб бе изрекъл пред мене това име. Не ме излъга той. Най-сетне татко Ефрат е пред нас!