Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- 1960 (Пълни авторски права)
- Форма
- Повест
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,4 (× 11гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Стефан Николов Дичев. Рали.
Повест
Редактор: Божанка Константинова
Художник: Лиляна Дичева
Художествен редактор: Юли Минчев
Корица: Венелин Вълканов
Технически редактор: Иван Андреев
Коректор: Христина Денкова
Пето издание, ЛГ V.
Дадена за печат 6.II.1976 година.
Подписана за печат 7.IV.1976 г.
Излязла от печат м.април.
Държавно издателство „Отечество“ — София
Печатница ДПК „Димитър Благоев“
София, 1976
История
- —Добавяне
Пета глава
Последни приготовления
Няма да разправям подробно с каква хитрост се приближих до тях, как им казах да бъдат готови за в други ден и че всичко съм приготвил. (Предполагах, че ако не днес, то най-късно утре Абу Талиб ще купи конете.)
Бати ми поръча да намеря отнейде карта на Турция и компас. А бай Нестор само подшушна:
— В други ден сложи в бозата сушена жълта гъба и я занеси на ония горе в кулата.
— Каква гъба? Защо?…
Един от заптиетата се приближи към нас и той не можа да ми отвърне.
— Брей, да не си дал боза на тая свиня! — закани ми се турчинът.
— На тоя ли? Я! Моята боза да не е за гяури! Ти няма ли да пиеш, ага? Само една аспра канчето.
Цената на моята боза отиваше нагоре или надолу досущ както в поговорката: кучето играе според тоягата.
Той пи; после аз нямах повече работа тук. Запътих се към Фейсалбейовия конак с надежда да зърна отнейде старата черкезка или дъщеря й. Трябваше да им кажа новината. Те бяха не по-малко нетърпеливи от мен.
На портата срещнах бея.
— Какво искаш? — рече той мрачно и личеше си, че е ядосан.
— Ами бозата, бей ефенди! Нали нося всеки ден за младите господари!
Той махна с ръка и тръгна изпъчено надолу по сокака. Вървежът издаваше гнева му дори повече от лицето. Дали не е научил, че са извели заточениците? Стар враг има той между тях — Нестор се нарича тоя враг, майсторът Нестор, човекът, който бе построил къщата му, джамията, с която се хвалеше, но който се бе осмелил да се ожени за собствената му робиня! А това за Фейсал бей беше най-голяма обида, повече от престъпление.
В двора както винаги ме посрещна Топарлак Бекир.
— Аха, ти ли си, Али? Сега, сега!
И той завика поред имената на робините:
— Хей, Джиджи Гугу, Фатима кадън, Мейро… Елате да вземете бозата, мари! И да си слагате яшмаците, хей, че гледам на това момче мустаци взели да му никнат!
Щом чу за мен, първа дойде жената на бай Нестор. Подире й нетърпелива вървеше забулената Лиллях, но тя не посмя да ме приближи, а остана до вратата към харема и заприказва нещо на евнуха явно с цел да го заглавика.
— Наливай — рече високо Мейра и подложи пръстената делвичка, която вече така добре познавах. — Какво? — прошепна, но, изглежда, по лицето ми отгатна вестта.
— Там ли са?
Кимнах утвърдително.
Видях я да примижава, да замира от вълнение.
— Благодаря ти, господи! — промълви тя. — Най-после чу молитвите ми…
Аз погледнах към Топарлак Бекир. Той още говореше с Лиллях.
— В други ден тръгваме — рекох шепнешком. — Нощес ще дойда да уговорим подробностите. Оставете портичката отворена.
— А коне?
— Всичко съм приготвил.
Делвичката се напълни, тя я дигна на рамо, но пак не тръгна.
— Ти видя ли го там? — попита тя.
Знаех от опит: и аз така без насита можех да говоря за бати.
— Видях го и говорихме. Те са готови. И пилата е в тях. Какво, иска ти се да го видиш? Опасно е! Пък и отдалеч няма да го познаеш. Целият е почернял от праха!
Тя се замисли; нещо преценяваше, нещо решаваше. Но аз не можех да чакам по-дълго, защото Топарлак Бекир гледаше към нас, та рекох високо:
— А бе за тая седмица няма ли да плащате бозата?
— Ще, ще, Али! — записка веднага евнухът и остави Лиллях. — Утре! Сега беят излезе, няма кой да даде пари…
— Е, хубаво тогаз, утре! Ами да не речете пак: беят излезе!
Взех празния гюм и тръгнах към портата, но не знам защо последният поглед, който размених с Мейра, ме озадачи.
Да, тя явно нещо беше решила: повече го почувствувах, отколкото да го видях в очите й.
Вървях по пътя и раздразнено си мислех за нея. Казах си: какво, не може ли два дни да почака? Ще го гледа след туй цял живот. Но после се отбих в билкарницата да купя сушена жълта гъба, след това търсих карта и компас (разбира се, не намерих) и странното поведение на старата робиня изчезна от паметта ми.
Когато се прибрах в хана, там цареше невъобразима веселба.
Насред, върху разстлан тюфлек, някакъв пехливанин[1] лъхтеше и се бореше с огромна, изправила се на двата си крака опитомена мечка. Мъжете край тях ги насърчаваха с диви крясъци и викове и целият тоя шум, примесен с тютюнев дим, с кисели изпарения на пот и мръсотия, беше така невъобразимо нетърпим, че аз подсвирнах на Балю и тръгнах да излиза пак вън.
Неочаквано една ръка ме придърпа настрана.
Беше Абу Талиб.
— Къде? — рече той като извади дългия чибук[2] от устата си.
— Много е задушно — казах.
— Ела малко с мен.
Той ме поведе към яхъра и аз веднага разбрах, че е купил конете.
— Благодаря ти от душа и от сърце, Абу Талиб! Тъкмо навреме… Те вече са там, знаеш ли!
— Видя ли баща си?
— Видях го.
— Влез — рече той, като отвори вратата на яхъра.
Пристъпих уверен, че ще видя моите три коня, но каква беше изненадата ми, когато вместо коне в яхъра намерих камили. Едната от тях бавно изви към мен глава, размърда уста и примижа.
— Доволен ли си? — Очите на Абу Талиб се смееха.
— Ами… Доволен съм.
Всъщност едва ли съм бил някога толкова недоволен от нещо. Та камилата животно за бягство ли е? С бързите си дребни кончета заптиетата още начаса ще ни стигнат! Разбира се, не трябваше да го кажа. Усмихнах се насила — за кой ли път вече.
— Само че аз не знам дали ще мога да яздя, Абу Талиб… Стана половин година, откак бях с кервана на Селим баба.
— Нямай грижа, Али. Следобед, ако е рекъл аллах, като се изпразни ханът, ще ти припомня как се управлява камила. Хем ще идем и оттатък крепостната стена — прибави той многозначително и аз разбрах, че говори за оная част от стената, която сега заточениците рушеха, за да я зазидат по-здраво след някой и друг ден.
Както винаги Абу Талиб си сдържа обещанието.
Когато следобедното пролетно слънце клюмна на една страна, той изведе две от камилите, накара ги да клекнат и ние ги яхнахме.
Пътят ни водеше на юг, пред Мардинската порта, дето никога досега не бях ходил, и аз внезапно се сетих, че всъщност нямам тескере, а без тескере пускаха да излизат от града само жени.
Казах му това, а той:
— Нямай грижа, Али!
Тия бяха обичайните му думи и те ме успокоиха.
Наистина всички познаваха Абу Талиб; портите на крепостта бяха отворени за него. Не се затвориха и за мен, защото го придружавах, така че половин час по-късно ние излязохме на пътя за Мардин. Това всъщност не беше никакъв път, а стръмна, камениста пътека. Тя се губеше между скалите и сигурно минаваше в самото подножие на извисилия се снежен връх.
— Накъде решихте да бягате? — попита внезапно арабинът.
— Не знам… Бати… — примрях от страх, но за мое щастие Абу Талиб беше залисам с камилата си и не обърна внимание на думите ми, — баща ми де! — поправих се веднага аз — той ми заръча да намеря карта… за пътя. Няма. А пък за компас — не са го и чували.
— Ком… компас? Какво е то?
Пак бях казал нещо, което не трябва! Та може ли един прост турски селянин да разбира от компас?
— Посоката се определя с него, Абу Талиб.
— Ех — рече той, — посоката! А слънцето за какво е, сине? А нощя звездите? Чакай, спри за малко.
Спрях, а той изви своята камила и я приближи към мен. В същото време затърси нещо в силяха си.
Стоях и чаках. А лекият пролетен вятър галеше лицето ми и ме разведряваше. Колко месеци вече не бях излизал от тия стени! И как свободно се диша тук навън, макар околността, докъдето видят очите, да е все тъй пуста и нерада!
Или не! Съвсем не беше пусто. От тая страна на крепостната стена и все надолу се виждаха гробищата на арменците християни. Пак там зеленееха храсталаци, няколко дървета странно светлееха с разцъфналите си клони сред черните скали.
— Гледай, Али!
Абу Талиб разтвори пред очите ми някаква дебела шумяща хартия.
— Нарисувах ти пътя. Виж сега… Това тук, точицата де, това е нашият град. Като тръгнете право на юг, най-напред ще стигнете селото Мардин. То е хей там, съвсем под върха.
Погледнах къде ми сочи, после пак върнах очи на нарисуваната карта. Добрият Абу Талиб — кога се беше потрудил за мене той? Виждах как ръката му е потрепвала тук и там. Имената на селищата и местата бяха написани несигурно и разкривено, защото старият арабин не беше особено опитен в краснописа.
Той изви още камилата си, та да виждам по-добре, а продължи:
— От Мардин нататък има само един път. Води на изток и минава през Нусайбин и през Мосул, та чак до Багдад. Но вие не се полъгвайте да тръгнете по него, сине. И натам може да ви търсят заптиетата! Вие си продължавате на юг до Чебриса. Виждаш ли де съм я нарисувал Чебриса? Така… От Чебриса започва пустинята, ей тук е отбелязано. Тръгвате по тая река, тя обикновено е пресъхнала, но дано имате късмет, сега е пролет. Вървете все по нея, тя ще ви изведе на Ефрат… Това е Ефрат — посочи той с нокът най-дебелата криволичеща черта по хартията. — Ефрат е голяма река, Али, като нашия Тигър тука, дори е по-голяма. Та вижте там как ще я минете, все ще се намери начин, после тръгнете все по тоя път, дето съм ви го нарисувал. Има там сред пустинята стара безлюдна крепост. Стигнете ли до нея, минали сте най-мъчното. Вече сте в Сирия. Само че оттук нататък няма да отивате в Шам[3], ами направо пресечете планините и ей тук, виждаш ли, дето съм сложил това колелце. Това е пристанището Триполи. Търсете там търговеца Хеди Зегал. Един такъв пълен, все се смее… Написал съм името да не го забравиш: Хе-ди Зе-гал — прочете той бавно и разчленено. — Ще кажеш: Абу Талиб от Диарбекир ме праща. Друго не е нужно да му разправяш. Той ще ви намери кораб и най-важното, няма да се боиш, че ще ви издаде. Мюсюлманин е той държи за правата вяра. Това е, Али! Запомни ли всичко? — И той ми подаде хартията.
Аз хванах ръката му и я целунах.
— Вечно ще те споменавам, добри ми Абу Талиб!
— И ти ще ми липсваш, Али. Свикнах аз с тебе, сине, аллах ми е свидетел, мъчно ще ми е без теб!
Стори ми се, че очите му овлажняха. Или може би това беше само от пролетния вятър?
Той смушка камилата си и подкара по разкривена странична пътека между остри скали, надолу, дето се препречваха кръстовете на арменското гробище.
Сгънах внимателно нарисуваната карта, сложих я в пояса си и го последвах.
— Запомни къде вървим, Али! — извърна се на седлото той.
Защо ми каза това? Ах, да! Сигурно оттук трябва да минем в другиден, за да излезем на Мардинския път.
Огледах внимателно околността. По какво да я запомня? Тази скала вляво е така тънка и остра, та прилича на човка, мислех си. А ето и две маслинови дървета, едно до друго — дървета тук се срещат толкова нарядко, човек наистина не може да не ги запомни. И все пак надеждата ми беше в моя Балю, който и сега неизменно ме следваше отблизо.
Изминахме още две-три криволици и пътеката внезапно се разклони на няколко по-тесни, дето камилите едва-едва се провираха.
Абу Талиб отново се извърна към мен.
— Гледай сега наляво… Виждаш ли там нещо?
— Какво да видя? Пътеката там спира. Друго нищо не виждам.
Прошарената брада на ханджията затрепка, повдигна се. По очите му разбрах, че той се смее в себе си и че е доволен за нещо, което аз не проумявах.
— Аллах ми е свидетел, това исках да чуя от тебе, Али! Свършва, а? Вярно, пътеката свършва, но започва пещера — и в тая пещера утре, щом отворят градските врати, аз ще докарам натоварени трите камили… Разбираш ли сега? Нека да не е точно в деня, в който ще бягате, защото по-късно някой може да се усъмни. Ще ги оставя тука и надвечер ще дойдем с тебе да ги нагледаме…
— Ами ако ги намерят?
— Никой няма да ги намери, Али! Бъди спокоен, знам аз какво върша. И после, не виждаш ли какво е в града? Лудница! Кой ти мисли сега да скита по тия пущинаци.
Разбрах, че както винаги той говори предвидливо и мъдро. Но да си призная, страхувах се. Предчувствие ме измъчваше. Ако преспят тук камилите, щях ли да ги намеря, на другата сутрин? А какво ще стане тогава с бати, с бай Нестор!
Докато яздехме надолу, аз се връщах все на тая мисъл и странно как силно ме овладя тя. Толкова премеждия бях минал, струваше ми се, че съм обръгнал, а ето неизвестността ме плашеше повече от което и да било заптие. Гласно нищо не казвах на Абу Талиб, ала в себе си водех цял разговор. Да се съглася ли, да не се ли съглася? Да дойда ли утре в пещерата и да пазя до следващия ден камилите? Или да се посъветвам с Мейра как да постъпя? Може би двамата ще намерим някакъв изход!
Последната възможност ми се стори най-приемлива. При това аз се замислих за Мейра, за погледа, който бях хванал в очите й днес, и че тая вечер щях да ида у тях. А те двете как ще излязат от крепостта, попитах се внезапно, но после сам си отговорих: ще излязат те, жените нямат тескерета и никой не ги спира на портата.
Между това скалите край нас неусетно се смалиха, заоблиха се и се загубиха сред кръстовете на гробището, което почваше оттук нататък.
— Карай по-скоро! — рече мрачно Абу Талиб и силно смушка камилата си.
Все между кръстовете и гробове ние пресякохме бързешком гробището и се озовахме при онова място на крепостта, дето работеха заточениците. Както и предполагах, на едно дълго протежение стената беше вече срутена. Но колкото и да се взирах, заточеници не видях.
— Няма ги! — издадох страха си аз.
Абу Талиб проследи погледа ми и като видя за какво говоря, рече усмихнат:
— Виж слънцето и ще разбереш защо са ги прибрали… Трябва да бързаме и ние, Али, че скоро ще се стъмни.
Кимнах и все тъй мълчаливо продължих подире му. Когато наближихме Урум капия, пазачите вече викаха:
— Правоверни! Правоверни! Казано е: денят е за работа, нощта е за сън! Да бъде благословен аллах, който е определил на човека кога да се труди и кога да почива!
Чу се скърцането на портата, после някой извика:
— Не затваряй, това е Абу Талиб!
Смушкахме камилите и минутка по-късно влязохме в града. Желязната порта тракна зад нас, верига издрънча, гласове се запреплитаха — и всички тия звуци странно ми напомниха за оня съдбовен ден, когато попървом прекрачих в крепостта. Капан я нарекох аз тогава. Страшен и мрачен капан беше тя и сега, но нещо се беше изменило — и времето, и аз се бяхме изменили — не изпитвах вече страх, не бях без надежда.