Глен Кук
Стоманени сънища (61)

LX

Отделих шест дни за организирането на моята церемония в Деджагор. По-малко от шест хиляди души бяха останали от трите велики армии, събрани от Тъкача на сенки. Половината от тях по различни причини бяха негодни. Разположих ги покрай бреговете на езерото, а собствените си войници — зад тях. После изпратих Мъргън обратно в града.

Не искаше да ходи там. Не го обвинявах. Могаба можеше да го убие. Но все някой трябваше да отиде при оцелелите и да им съобщи, че могат да излязат — на всички, освен на верните на Могаба.

Моите собствени войници не разбираха. Не им обясних. Нямаше нужда да знаят. Трябваше да изпълняват заповеди.

В нощта след като Мъргън потегли, няколко десетки талиански войници дезертираха от града. Сведенията, които донесоха, не бяха радостни. Болестите върлуваха още по-силно. Могаба бе убил още стотици местни жители и десетина души от собствените си войски. Само Нар не недоволстваха.

Могаба разбра, че Мъргън се е върнал — подозираше, че сме се срещнали и сега го издирваше. Бе имал яростен сблъсък с магьосниците на Отряда заради знаменосеца.

Назряваше метеж, освен ако дезертьорството не погълнеше тази енергия. Такова нещо би се случило за първи път — никъде в Аналите нямаше запис за метеж.

Нараян се изнервяше все повече с всеки изминал час от тревоги за забавянето на неговия Празник и се страхуваше, че ще се опитам да се отклоня. Непрекъснато го уверявах:

— Има достатъчно време. Разполагаме с коне. Ще тръгнем веднага щом уредим нещата тук. — Освен това исках да добия някаква представа какво става южно от нас. Бях изпратила конница да провери какво е въздействието на новината за съдбата на Тъкача. Но все още не бях получила почти никакви сведения.

Нощта преди тримата с Нараян и Рам да потеглим на север, шестстотин души напуснаха Могаба и излязоха със салове от Деджагор. Наредих да ги посрещнат като герои с обещания за важни постове в новите войски.

Главата на Тъкача на сенки, с изваден и унищожен мозък, ги поздрави на входа на моя лагер. Тя щеше да е нашият тотем за идните дни, вместо липсващото знаме на Отряда.

Шестстотин за една нощ. Могаба щеше да побеснее. Верните му хора щяха да попречат това да се повтори.

Събрах моите капитани.

— Кинжал, имам работа на север. Нараян и Рам ще дойдат с мен. Надявах се преди да замина да науча повече за юга, но трябва да се задоволим с полученото. Съмнявам се, че Дълга сянка ще предприеме нещо скоро. Стягайте се и дръжте патрула нащрек. Няма да ме има само две седмици. Три, ако посетя и Талиос, за да известя за успеха ни. Сега, след като към нас се присъединиха и истински ветерани, можеш да реорганизираш войската. И се замисли дали да не приемем и жители на Сенчестите земи, ако се интересуват от постъпване в нашата армия. Могат да са ни от полза.

Кинжала кимна. Дори и сега той не си хабеше думите.

Лебеда ме погледна с някакъв съкровен копнеж. Намигнах му — намеквах, че и на него ще му дойде времето. Не зная защо. Нямах причини да го поощрявам. Нищо против да остане привързан към Радишата. Може би ме привличаше. По свой начин той беше най-добрият от всички тук. Но не исках отново да попадам в този капан.

Сърцето е заложник, казва старата поговорка. По-добре да не се предавам.

След като потеглихме, Нараян се поразведри. Никак не бях въодушевена, но неговото братство ми беше нужно. Имах планове за тях.

Тъкача на сенки можеше и да е мъртъв, но борбата едва започваше. Предстоеше ни да излезем насреща на Дълга сянка и Оплаквача, и всички армии, които биха могли да свикат. И дори и да ги побеждавахме при всеки сблъсък на бойното поле, оставаше крепостта на Дълга сянка край Капана за сенки. Според мълвата Наблюдателницата бе по-непристъпна и от моята кула в Чар и с всеки ден ставаше все по-непревземаема.

Не очаквах тази битка с нетърпение. Въпреки досегашния ми късмет, Талиос не бе готов за такава борба.

Най-близките ми цели бяха постигнати. Талиос не бе заплашен от непосредствена опасност. Имах база. Бях неоспорим командир и надали свещениците или Могаба щяха да ми създават повече неприятности. Ако действах внимателно, бих могла да превърна Удушвачите в придатък на своята воля, в невидима ръка, способна да сипе смърт навсякъде, където някой ме предизвика. Бъдещето ми изглеждаше розово. Най-голямата потенциална заплаха бе магьосникът Пушека. С него можех да се справя.

Розово. Определено розово. Ако не бяха сънищата и гаденето — и двете се влошаваха. И любимата ми сестра.

Воля, Господарке. Волята ще възтържествува. Съпругът ми често го повтаряше, уверен, че не може да се устои на волята му.

Бе убеден в това чак до мига, в който го убих.