Глен Кук
Стоманени сънища (6)

V

Крехка фигура в пищни черни доспехи се гърчеше диво. Един труп се строполи от затисналия я куп мъртъвци. Промяната в тежестта й позволи да се измъкне изпод камарата. Свободна, тя полежа неподвижно няколко минути, дишайки тежко в гротескния си шлем. После седна.

След минута фигурата се освободи от ръкавиците и изпод тях се показаха нежни ръце. Тънки пръсти разкопчаха закопчалките на шлема и той също падна.

Дълга черна коса заструи около лице, което би спряло дъха на всеки мъж. Вътре в цялата тази грозна черна стомана се криеше жена.

Трябва да опиша всичко това по този начин, защото изобщо нямам никакъв спомен за него. Спомням си мрачен сън — кошмар за една черна жена с вампирски зъби. Нищо друго. Първият ми ясен спомен е как седя до купчина трупове с шлема си в скута. Дишах тежко и съвсем смътно осъзнавах, че някак съм се измъкнала изпод тях.

Вонята на хиляди жестоко изкормени тела тегнеше във въздуха, подобно миризмата на най-голямата и най-гадната помийна яма в света. Това бе мирисът на бойното поле. Колко пъти го бях вдъхвала? Хиляди. И все още не можех да свикна с него.

Догади ми се, ала не изкарах навън нищо. Бях се изповръщала в шлема си, докато труповете ме притискаха. Смътно си спомнях как се ужасих, че ще се удавя в собственото си повръщано.

Разтреперах се. Сълзите ми потекоха — парливи, горещи сълзи на облекчение. Бях оцеляла! Преживяла съм безкрайни векове повече от смъртните, но не бях загубила и капка от желанието си за живот.

Щом задишах по-спокойно, се опитах да се сетя къде се намирам и какво правя там — освен, че оцелях.

Последните ми ясни спомени не бяха приятни. Спомнях си как разбрах, че ще умра.

Не виждах ясно в тъмното, но нямаше нужда да виждам, за да разбера, не сме изгубили битката. Ако Отрядът бе успял да обърне хода й, Знахаря отдавна щеше да ме е намерил.

Но защо победителите още не бяха ме открили?

Из бойното поле се движеха мъже. Чувах приглушени гласове да спорят и бавно да се приближават към мен. Трябваше да се махна оттам.

Изправих се и успях да пристъпя четири крачки, преди да се строполя по очи — нямах сили да помръдна и педя повече. Вътре в мен се таеше демон, който ме изяждаше. Гърлото ми бе така пресъхнало, че не можех и да стена.

Бях вдигнала шум. Мародерите замлъкнаха.

Промъкваха се към мен — поредната жертва. Къде бе мечът ми?

Щях да умра. Нямах оръжие, а и да намерех, откъде сили да го използвам, ако ме открият.

Вече ги виждах — трима мъже, чиито силуети се очертаваха на фона на бледото сияние откъм Деджагор. Бяха дребни като повечето от войниците на Господарите на сенките — нито силни, нито особено сръчни. Но за да ме преборят, не им трябваха ни сила, ни умения.

Можех ли да се престоря на мъртва? Не. Нямаше да се подлъжат. Труповете вече бяха изстинали.

Проклети да са!

Преди да ме убият, те не само щяха да ме оберат.

Нямаше да ме убият. Щяха да разпознаят доспехите ми. Господарите на сенките не бяха глупаци. Знаеха коя бях аз навремето. Знаеха какво нося в паметта си — съкровища, които те мечтаеха да извлекат оттам. За залавянето ми сигурно имаше обявена награда.

Може би богове съществуват. Зад мародерите се надигна шумотевица. Вероятно оплячкосваха Деджагор. Могаба не си поплюваше и не чакаше Господарите на сенките да го хванат.

Единият от мародерите каза нещо с нормален глас, но друг му нареди да млъкне. И третият изказа мнение. Скараха се. Първият не искаше да провери каква е тая врява — вече не му се влизаше в бой. Другите надделяха.

Орисниците бяха благосклонни. Двамата предани на дълга си войници ми подариха живота.

Полежах там, където бях паднала, и си починах, а после се надигнах на четири крака и изпълзях обратно до купа от трупове. Открих меча си — древно, свещено оръжие, създадено от Карки в зората на Господарството. Меч с история — ала нея никой, дори и Знахаря, не беше я чувал.

Изпълзях към хълмчето, където бях видяла Знахаря за последно. Там моят любим отстояваше последната си позиция — само той, Мъргън и знамето на Отряда в опит да възпрат тълпата. Стори ми се, че пътят дотам ми отне цяла нощ. Натъкнах се на мъртъв войник, в чието канче имаше вода. Пресуших го и продължих. Докато пълзях, силите ми укрепваха. Когато стигнах хълма, вече можех да куцукам права.

Там не намерих нищо — само мъртъвци. Знахаря не беше сред тях. И знамето на Отряда го нямаше. Почувствах празнота. Дали Господарите на сенките го бяха пленили?

Страшно би им се искало той да им падне в ръцете, след като разгроми армията им при Годжа, превзе Деджагор и уби Сянка на бурята.

Не можех да повярвам, че са го пленили. На мен това ми отне толкова много време. Никой бог и орисник не би могъл да е толкова жесток.

Заплаках.

Нощта притихна. Нападението се бе оттеглило. Мародерите щяха да се върнат.

Продължих, спънах се в един мъртъв слон и едва сдържах писъка си — помислих си, че съм налетяла на чудовище.

Слоновете мъкнеха какво ли не. Някои от вещите можеха да влязат в работа. Задигнах малко суха храна, един мях с вода, стъкленичка с отрова за стрели, няколко монети и каквото още си харесах, а после се отправих на север, решена да се добера до хълмовете преди изгрев-слънце. Половината от плячката хвърлих, преди да стигна.

Бързах. Вражите патрули още призори щяха да тръгнат да издирват важни трупове.

Какво ли можех да предприема сега, освен да оцелея? Аз бях последната от Черния отряд. Нищо не бе останало… Нещо се надигна в мен — сякаш изплава изгубен спомен. Можех да върна времето назад. Можех да се превърна отново в онова, което бях някога.

Опитах се да не мисля, но това не помогна. Спомнях си. И колкото повече си спомнях, толкова повече се гневях. Гневът така ме изпълваше, че накрая отмъщението изцяло завладя ума ми.

Когато навлязох сред хълмовете, се предадох. Чудовищата, изнасилили сънищата ми, сами подписаха присъдата си. Бях готова на всичко, за да им отмъстя.