Глен Кук
Стоманени сънища (55)

LIV

Прабиндрах Драх се въртеше бавно пред огледалото и се възхищаваше на себе си.

— Как ти се струва?

Радишата огледа великолепно скроените му дрехи от ярка коприна, украсени със скъпоценни камъни. Той се изпъчи гордо.

— Ти кога се превърна в паун?

Той извади наполовина от ножницата меча, изкован като символ на държавата.

— Хубав ли е?

Оръжието изглеждаше най-доброто, което талианските занаятчии бяха способни да изработят. Дръжката и главичката на ефеса му бяха истинско произведение на изкуството — злато, сребро, рубини и изумруди образуваха символично преплетените емблеми на трите талиански вери. Острието проблясваше силно, остро и боеспособно, но дръжката му бе твърде тежка и тромава. Но все пак, това не беше оръжие за битка, а само държавен атрибут.

— Великолепен е. А ти се опитваш да се правиш на глупак.

— Може би. Но се забавлявам с това. И ти щеше да се правиш на глупачка, ако Корди беше тук, нали?

Радишата го изгледа строго. Вече не беше толкова открит, колкото преди да хвърли око на Господарката. Бе намислил нещо и за първи път в живота им не споделяше със сестра си. Това я тревожеше. Но каза само:

— Губиш си времето. Вали. Никой не ходи в Градината на дъжд.

— Няма да вали дълго.

Вярно — само преваляваше. Нещо обичайно за това време на годината. Истинските дъждове щяха да започнат чак след месец. Ала все пак… Тя усещаше, че той не бива да ходи в Градината тази вечер — без да има реални основания за своето предчувствие.

— Влагаш твърде много. Намали темпото. Накарай я да работи по-усилено.

Той се ухили. Трябваше да й признае — тя може и да е убийца, но успя да го накара да се усмихне.

— Не ме мисли за толкова увлечен, че да се откажа от двореца.

— Не съм си го и помислила. Но тя се е променила, откакто се върна, и затова съм загрижена.

— Признателен съм ти. Но се владея. Талиос е моята първа любов, а нейната — Отрядът. Ако е намислила нещо, то е да се увери, че няма да се отметнем от уговорката.

— Това може и да е достатъчно. — Що се отнася до Отряда, Радишата все още витаеше над бездната между позициите на Прабиндраха и на Пушека.

— Как е Пушека? — попита той.

— Още не е дошъл на себе си. Казват, че няма воля да оздравее.

— Кажи на тези пиявици, че ще е по-добре да се оправи — за тяхно собствено добро. Искам да знам какво се е случило. Искам да знам каква е била тази твар. Искам да знам защо е искала да го убие. Нашият Пушек кроеше нещо, което би могло да ни унищожи.

Бяха обсъждали това нееднократно. В поведението на Пушека имаше намеци, предвещаващи зло. Докато не научат истината, те подозираха, че над главите им е надвиснал меч.

— Не ми каза как ти се струва.

— Според мен всеки, който те види, ще реши, че изглеждаш като принц по кръв, а не като зарзаватчия, комуто някой е навлякъл одежди не по мярка и го е нарекъл принц.

Той се изкиска.

— Права си — по своя жлъчен начин. Никога досега не ме е било грижа как изглеждам. Нямаше кого да поискам да впечатля. Време е да тръгвам.

— Ами ако този път искам да дойда и аз? — предложи тя на шега, за да види как ще се загърчи.

— Защо не? Приготвяй се. Сигурно ще е забавно да видим реакцията й.

И заповядва? Братът на Радишата се издигна в очите й. Значи не бе чак дотам хлътнал.

— Няма да се бавя.

И наистина не се забави — даването на нареждания на онези, които се грижеха за Пушека, й отне повече време, отколкото да се наконти за излизане.