Глен Кук
Стоманени сънища (47)

XLVI

Могаба много повече се учуди, че ме вижда, отколкото аз — него. Огромно раздразнение разкриви чертите му — явно свидетелство за неговата изненада. Той винаги владееше чувствата си и не позволяваше те да проличат.

Но слисването му трая само миг — черният мъж промени курса си и пое към мен. Преди да стигне, Рам вече стоеше до мен и ме заслоняваше от него, а Абда бе изникнал отляво. Нараян се грижеше никой външен човек да не ми причини беда.

Отпред Синдху проклинаше светлината и пришпорваше мъжете да побързат. Трябваше да нападнем веднага — или да умрем.

— Господарке — заговори Могаба. — Мислехме ви за мъртва.

Беше едър мъж, но по него нямаше нищичко излишно — мускулест като герой от легендите, по-черен от Кинжала и завършен командир — един от Нар, потомците на първия Черен отряд. Знахаря го бе приел в Геа-Ксле, по време на похода ни на юг. Там Нар съставляваха отделна класа от воини. С хиляда от тях аз бих разгромила твърде бързо Господарите на сенките.

Вероятно останаха живи само петнайсет-двайсет, до един верни на Могаба.

— Така ли? По-издръжлива съм, отколкото си мислите. — Войниците му нахлуха в лагера заедно с моите, устремени да заловят Тъкача на сенки, преди да успее да реагира. Подозирах, че точно хората на Могаба са запалили светлините. На мястото на Тъкача аз бих очаквала той да нападне преди мен.

— Копието у вас ли е? — попита Могаба. Въпросът ме завари неподготвена. Мислех, че ще иска да говорим за обсадата или за това кой от нас има повече основания да претендира за капитанския пост.

— Кое копие?

Той се усмихна облекчено.

— Знамето. Мъргън го загуби.

Донякъде изопачаваше истината. Насочих разговора към делови въпроси — нямахме много време. Сенчестите се готвеха да се намесят.

— Доколко сте закъсали? Не разполагам с ветерани и имам само неколцина обучени войници. Мога само да ги тормозя, но не и да ви прикривам.

— Не сме в добра форма. При последното си нападение едва не ни надвиха. Къде събрахте войската си? С кого яздите? Мъргън е видял как Знахаря умира.

— Враговете на Сенчестите господари са мои приятели. — По-добре да говоря със загадки, отколкото да му дам безплатни сведения.

— Защо не ликвидирате Господарите на сенките?

Не можех да отговоря, без да излъжа. И излъгах.

— Моят приятел вече не е с мен.

— А кой бе днес на хълма?

— Всеки може да облече доспехи.

Той се усмихна напрегнато и оголи тънка ивица от остри зъби.

— Значи, капитанският пост… Вие не възнамерявате да ме оставите да се измъкна оттук, нали?

Разговаряхме на наречието на Градовете на скъпоценните камъни — и двамата не желаехме спътниците ни да разбират.

Вътре в лагера се разкрещяха мъже.

— Нараян! Давай! — провикнах се. Сенчестите западно от нас бяха готови всеки миг да се задействат.

Казах на Могаба:

— Няма никакъв проблем с капитанския пост. Има си правило за наследяването. При смърт на капитана неговият лейтенант заема мястото му.

— Според традицията капитанът се избира.

И двамата бяхме прави.

— Синдаве! Да вървим! Няма да успеем — извика той. Стрелците и артилеристите му върху стената прикриваха с непрестанен огън неговото оттегляне. — Знаем си положението, Господарке.

— Така ли? Аз нямам други врагове освен онези, които са избрали да бъдат. Интересува ме само унищожаването на Сенчестите господари. — Моите войници летяха покрай мен, и тези на Могаба — покрай него. Вълна от Сенчести бе устремена към нас.

Могаба отново ми се усмихна с онази усмивка, обърна се и се запъти към града и сигурността на висящите от стените въжета.

Рам ме побутна.

— Дръпнете се, господарке.

Отдръпнах се.

Шайка от Сенчести нападаше моята войска, решили, че ние сме по-лесната жертва. Сред хълмовете някой от наблюдателите се бе оказал достатъчно находчив, че да ги заблуди с тръбни сигнали. Те намалиха ход и ние изчезнахме в мрачните пропасти.

Събрахме се.

— Успяхме ли да се приближим? — попитах Нараян.

— Щяхме да го докопаме, ако другите не бяха предизвикали бдителността му. Синдху беше на няма и десет крачки от него.

— А той къде е? — Синдху, не се виждаше. Никак не ми се щеше да го загубя.

Нараян се ухили.

— Жив и здрав е. Убиха само двама Удушвачи. Тези, които не виждате тук, попаднаха в бъркотията и побягнаха към града.

Този път усмивката му не ме дразнеше.

— Бързо съобразяваш, Нараян. Мислиш ли, че той ще намери там много приятели?

— Има няколко. Но най-вече исках да се свърже с вашите приятели — тези, които не са се поддали на чара на онзи Могаба.

Могаба все още не причиняваше много проблеми. Не беше в достатъчно добра позиция да ми създава неприятности. Лекарството за него е да го оставя да изгние. Можех да се престоря, че търся начини да помогна на града, а всъщност само да обучавам своите хора, докато се заблудят, че са войници. А междувременно — да използвам Могаба да изтощава врага.

Разбира се, недостатъкът на този план беше, че Тъкача на сенки разполага със съюзници, които можеха да решат да му помогнат.

Деджагор и околностите му вече не си струваше да бъдат превземани, но градът притежаваше символична стойност. Южните краища на Сенчестите земи бяха по-гъсто населени и тамошните народи оставаха нащрек. Съдбата на Деджагор можеше да реши бъдещето на империята на Сенчестите господари. Ако те загубеха града и имаше вероятност ние отново да поемем на юг, потиснатите можеха да въстанат.

Всички тези мисли минаха през ума ми, докато се опитвах да събера сили, за да прекося хълмовете и да стигна до нашия лагер.

Не успях. Наложи се Рам да ми помогне.