Глен Кук
Стоманени сънища (34)

XXXIII

Знахаря седеше на един камък сред гората, облегнат на едно дърво, и плетеше фигурка на животно. Завърши я и я подхвърли върху един пън. Гарваните го наблюдаваха, но той не им обръщаше внимание. Мислеше за Ловеца на души.

Тя не беше особено приятна компания — бе прекарала векове, взряна в себе си. Можеше да бъде дружелюбна и въодушевена за кратко, но не знаеше как да задържи това. Той също не знаеше. Понякога те сякаш се движеха успоредно, но не и заедно. Но тя нямаше да го остави да си отиде само защото не бяха сродни души. Имаше за какво да го използва.

Цял ден тя се рови из храма. Той не знаеше защо, но и не гореше от желание да научи. Беше потиснат. Идваше тук, когато настроението му паднеше съвсем.

Импът Жабешко лице изникна пред него.

— Какво си увесил нос, капитане?

— Защо пък не?

— Затапи ме.

— Какво става в Деджагор?

— И тук ме затапи. Имах си работа.

— Каква?

— Не мога да кажа. — Импът изимитира мрачната му поза. — Миналия път твоите момчета се справяха много добре. Но май се заяждаха и се караха повече отпреди. Дъртият Едноок и другарчето му нещо не се разбират с тоя Могаба — ни най-малко. Приказваха как щели да зачезнат и да го оставят сам да си троши главата.

— Ако го направят, край с него.

— Но той не ги цени достатъчно, то е ясно.

— Тя разправя, че ще ходим там.

— Ами, ще го видиш с очите си.

— Не мисля, че е наумила точно това. Тя ли те привика?

— Дойдох да докладвам. Интересни работи стават. Вземи я поразпитай — може и да ти каже.

— Какво прави тя?

— Подрежда така, че да не личи, че тук е живял някой. Оня Празник наближава и хаховците скоро ще довтасат тук.

Знахаря се съмняваше, че ще получи прям отговор, но все пак попита:

— Как е Господарката?

— Добре е. Държи се, след шест месеца тя ще командва парада. Така е объркала всички важни клечки в Талиос, че си прави каквото си ще.

— Тя е в Талиос? — Не го знаеше. Ловеца не му беше казала. Но той така и не попита.

— От седмици е там. Остави оня тип Кинжала да се разпорежда при Годжа, отиде в града и почна да го превзема.

— Точно така би постъпила. Тя не е от онези, които чакат нещо да се случи.

— На мен ли го разправяш! Опа, чувам, че шефката ме вика. По-добре тръгвай и ти. Стягай багажа.

— Какъв багаж? — Нямах нищо друго, освен дрехите на гърба си, а и те се бяха превърнали в дрипи.

— Каквото там трябва да вземеш. Тя тръгва след час. Той не възрази — би било безсмислено, все едно да спориш с камък. Неговите желания и интереси нямаха никакво значение. Разполагаше с по-малко свобода и от роб.

— Не го вземай навътре, капитане! — подхвърли му импът и изчезна.

 

 

Яздиха, докато Знахаря рухна. Починаха си и продължиха. Ловеца на души пренебрегваше такива удобства като пътуване само през светлата част от денонощието. Позволи трета почивка едва след като навлязоха сред хълмовете северозападно от Деджагор. Продумваше рядко — разговаряше само с гарваните си. Поговори и с Жабешко лице малко след като спряха, докато Знахаря спеше.

Тя го събуди по изгрев-слънце.

— Днес се връщаме в света, любов моя. Извинявай, че не бях достатъчно грижовна. — Той не можеше да отгатне нищо по избора й на гласове. Този като че беше нейният собствен, много приличаше на гласа на сестра й и винаги звучеше неутрално. — Много мислих и е редно да те осведомя какво се е случило.

— Би било много любезно.

— Все така си имаш склонност към сарказма.

— Това ме крепи.

— Може би. Ето как стоят нещата. Миналата седмица Тъкача е нападнал Деджагор с войска. Атаката му била отбита. Би успял, ако бе впрегнал всичките си умения — но тогава Дълга сянка щеше да разбере, че той не е толкова немощен, колкото се преструва. Довечера ще опита пак и може и да успее. Твоите хора, Едноокия и Гоблин, са скъсали с командира си. Любимата ми сестрица е завоювала силни позиции в Талиос и околностите му. Разполага с пет-шест хиляди души войници, но никой от тях не струва и пукната пара. Когато се е отправила на север, е оставила в Годжа мъж на име Кинжала. И той среща същите трудности, но няма нейния опит. Някои от неговите войници обаче имат бойна закалка. Решил е да ги остави да се учат по трудния начин — започнал е да окупира околните територии, особено на юг, покрай пътя за Деджагор.

— Сигурно така по-лесно изхранва войската си.

— Да. Вече разполага с над три хиляди души. Разузнавачите му са влизали в схватки с патрулите на Тъкача на сенки. А голямата новина, разбира се, е, че магьосникът Пушека е бил прелъстен от Дълга сянка.

— Какво, какво? Мръсникът му дребен! Никога не съм му имал вяра.

— Дълга сянка разчиташе на неговия идеализъм и на страха му от сестра ми и Черния отряд. Излезе му с уверения, на които той не можа да не повярва и го накара да си мисли, че е възможно да стане герой, като отърве Талиос от предполагаемите му спасители и постигне помирение със Сенчестите земи.

— Глупак! Мислех си, че за да си магьосник, трябва да си умен.

— Умен не означава разумен, Знахарю. А и той не е пълен глупак. Няма доверие на Дълга сянка. Използва всички възможни средства, за да го накара да си спазва обещанията. Истинската му грешка беше, че отиде при Дълга сянка в Капана за сенки.

— Какво?

— Оплаквача и Дълга сянка обединиха дарбите си и сътвориха летящо килимче като онова, което имахме, преди да ги унищожат. Не го бива много, но свърши работа на Оплаквача да откара магьосника в Капана за сенки и да остави шпиони в Талиос. Сега Пушека е там. Жабешко лице го следи. Дълга сянка се опитва да обсеби Пушека. Той ще се върне в Талиос като негов слуга.

Общият сбор от всичко това никак не се хареса на Знахаря. Вече трима магьосници бяха срещу Талиос, а единственият му магически защитник бе слуга на врага. Господарката може би се справяше добре, но надали щеше да успее, щом й се налага да се бори едновременно с Господарите на сенките и с враговете зад гърба си.

Гибелта вече дебнеше Талиос, а все още никой не го очакваше.

Катовар бе по-далеч от всякога.

Нямаше да успее в тази мисия сам. Да си върне Аналите… Те не бяха у него. Останаха в плен в Деджагор. Не можеше да се добере до тях.

Дали Мъргън продължаваше да ги води? Дано.

— Нищо не си казала за нашето участие във всичко това.

— Казвала съм, и то често! Ние само ще се забавляваме. Ще изритваме подпорите изпод този и онзи. Вечерта, която предстои, ще накараме цялата тази част от света да се чуди какво става и кой на кого какво прави.

 

 

Той започна да проумява скоро след като тя му нареди да се подготви.

— Готов ли си вече?

— Сложи си доспехите. Време е да подплашим здравата войниците на Тъкача и да спасим Деджагор.

Той стоеше озадачен. Тя попита:

— Или искаш да ги оставиш за изтребление?

— Не. — Аналите бяха в града и трябваше да бъдат запазени. Той извади доспехите, които мъкнеха чак от храма. — Не мога да ги облека сам.

— Знам. И ти ще трябва да помогнеш с моите.

С нейните? Бе решил, че ще използва стария си облик на Ловеца на души, но започна да проумява хитростта й.

Бронята, изкована от нея в храма, представляваше копие на доспехите на Господарката в образа на Отнемащата живот. Появата на двамата щеше да обърка напълно всички главни действащи лица. Предполагаше се, че неговият Създател на вдовици е загинал. И за Отнемащата живот на Господарката подозираха, че се намира в Талиос. Не очакваха никой от тях да притежава магически способности. Обсадените щяха да се слисат. Войниците на Тъкача — да изпаднат в потрес. Дълга сянка можеше и да заподозре истината, но нямаше как да е сигурен. Пушека, принцът на Талиос и сестра му щяха да се озадачат. Дори и Господарката щеше да се обърка.

Беше сигурен, че тя го смята за мъртъв.

— Проклета да си — каза той, когато нагласи шлема върху главата си. — В ада да гориш дано! — Но не можеше да й откаже съдействието си. Ако тя не се намесеше, Деджагор щеше да падне и защитниците му да погинат.

— Спокойно, любов моя. Успокой се. Не се впрягай. Забавлявай се. Виж, копието — посочи тя.

Това бе острието, върху което векове наред се развяваше знамето на Черния отряд. Напразно го издирваше в храма. Не го видя как се спусна. Сега то стърчеше до огъня, който бяха запалили да им свети, и излъчваше меко сияние. На него бе окачено знаме, ала той не можеше да го различи.

— Ти как… — Да върви по дяволите. Магия. Щеше да играе нейната игра само доколкото му се налага. Нямаше да й достави удоволствие.

— Вземи го, Знахарю, и яхни коня. Време е. — Тя бе успяла да измайстори дори и доспехите на жребците — барокови, с вече блещукащи по тях магически огънчета.

Той се подчини — и се сепна. Нейните доспехи бяха малко по-различни от онези, които Господарката бе създала за нейната героиня Отнемащата живот. Тези бяха по-страшни и излъчваха заплаха. Напомняха за първичната гибел.

Два огромни черни гарвана кацнаха на раменете й. Очите им горяха в червено. Още гарвани кръжаха около Ловеца. Жабешко лице се материализира на врата на коня й, избърбори нещо и изчезна.

— Да вървим. Трябва да пристигнем тъкмо навреме, за да спасим деня. — Този път говореше с глас на щастливо дете, замислящо някаква пакост.