Глен Кук
Стоманени сънища (19)

XVIII

Сънищата станаха още по-страшни — в тях вече се явяваше смъртта.

Всички сънуваме кошмари, но никога досега на събуждане не си бях припомняла дотолкова ясно толкова много неща. Някаква сила, някаква властна сила ме призоваваше и се опитваше да ме привлече на своя страна или да ме подчини.

Тези сънища бяха рожба на болно съзнание. Ако имаха за цел да ме привлекат, то тази сила не ме познаваше.

Пейзажи, пропити с отчаяние и смърт под оловни небеса — поля, осеяни с гниещи трупове и закърнели растения се топяха като мек и разтичащ се восък. Слуз покриваше всичко и нишки от нея увисваха като градежи на пияни паяци.

Лудост. Лудост, лудост, лудост. И никъде ни помен от цвят.

Лудост. И все пак — с печата на извратеност. Защото сред лицата на мъртъвците виждах и такива, които ми се искаше да са на мъртъвци. Вървях през тези земи невредима, жизнена и жива — бях техен господар. Главорезите, следващи подире ми, бяха оръдия на моята воля.

Това бе сън, излязъл направо от фантазиите на мъртвия ми съпруг. Свят, който той би избрал за свой дом.

В късна доба над този кошмарен пейзаж неизменно изгряваше зора — цветно петно върху неясно очертан хоризонт. Неизменно пред мен — сякаш бе зората на надеждата.

Архитектът на моите сънища се изразяваше просто и прямо.

Имаше един сън, който ми се явяваше по-рядко и в него липсваха смърт и разложение, ала по свой начин бе също смразяващ. Той отново беше черно-бял: аз сред каменна равнина, из която смъртоносни сенки се спотайваха зад безбройни обелиски. Изобщо не разбирах този сън, но той ме плашеше.

Не можех да овладявам кошмарите. Но отказвах да им позволя да ми влияят, докато съм в будно състояние. Не допусках и да ме съкрушат.

 

 

— Пуснах мълвата, Господарке — отговори Нараян на моя въпрос за вербуването. Повдигнеше ли се темата за братството, към което принадлежеше той, винаги се препирахме. Той все още не бе готов да говори.

— Някой трябва да следи какво става в Деджагор — предложи Кинжала. Разбрах, макар понякога неговата лаконичност да създаваше проблеми.

— Гопал и Хаким могат да поведат надолу група хора — каза Нараян, — двайсет мъже би трябвало да се оправят. Там вече всичко ще е утихнало.

— Накарал си ги да шпионират съседите ни — казах.

— Приключиха. Свързаха се с когото трябва. Синдху може да поеме това — той се ползва с по-добро име.

Това бе друга от малките странности на Нараян и приятелчетата му — имаха си тайна кастова система. Не можех да проумея върху какво се крепи тя. Нараян се ползваше с най-голяма почит тук. Плещестият здравеняк Синдху бе втори, с много малка разлика.

— Прати ги. Щом имаме шпиони навсякъде, защо не съм получила никакви сведения?

— Няма за какво да се докладва, освен за известното на всички. Освен това сред хората на Джах цари неприязън. Една трета от тях вероятно ще го предадат, ако им предложите да се присъединят към вас. Джах разправя, че не сте изпълнили задължението си като съпруга, защото не искате да извършите сути или да заживеете отшелнически, както подобава на жена от култа на Шадар. Крои дузина планове, но никой от нашите приятели не е сред най-близките му съветници.

— Убийте го — предложи Кинжала. Синдху кимна.

— Защо? — Една политическа победа би била по-добра в дългосрочен план.

— Ако знаеш къде се таи и причаква змията, не се оставяш да те клъвне, а я унищожаваш.

Просто решение, а и доста привлекателно. Щеше да има мощен отклик, ако успеехме да го ударим там, където изглеждаше най-малко уязвим. А и в момента нямах достатъчно търпение да играя дълги игри.

— Съгласна съм. Но с финес. Имаме ли там достатъчно добри приятели, които да ни оставят да се промъкнем в лагера?

— Доста близки — призна Нараян. — Ще е въпрос на време. Когато приятелите ни са наряд.

— Уреди го. А другите врагове? Джах най бие на очи, защото е най-близо. Но на север ще има и още.

— Ще го уредим — обеща Нараян. — Когато разполагаме с хора и време. Имаме твърде много работа и прекалено малко работна ръка.

Така беше. Но откриващата се пред мен перспектива ми се струваше благоприятна. Никой друг не вършеше толкова много работа и не я пришпорваше така здраво.

— Можем ли да се сближим още повече с Радишата и нейния домашен любимец магьосника? Пушека? Лебеда и Бесния Корди предани съюзници на Радишата ли са?

— Предани ли? — рече Кинжала. — Не, но все пак са дали някаква дума, и няма да се отметнат от нея, освен ако Жената не се обърне първа срещу тях.

Това трябваше да се обмисли. Вероятно можеха да бъдат подведени, макар че би могло да сработи срещу мен, ако разберат.

Когато им предложиха място в моя лагер и защита от преследване, двеста от войниците на Джахамарадж Джах го предадоха. Още петдесет дезертираха и изчезнаха. Същия ден, когато Шадарите минаха на наша страна, още няколкостотин други бегълци се присъединиха към нас. Останах с впечатлението, че Радишата не остана доволна.

Същия ден почти сто вдовици от култа на Гуни се хвърлиха в огъня. Чух да кълнат името ми на другия бряг на реката.

Отидох там и се опитах да разговарям с няколко жени. Но се оказа невъзможно да общуваме.

На връщане Пушека бе застанал на портата на крепостта. Когато го подминах, той се ухили самодоволно. Чудех се колко ли ще липсва на Радишата.

 

 

Случва се понякога да умуваш върху онова „аз“, което е скрито от теб. Поне аз се чудех, докато тримата с Нараян и Синдху се промъквахме към лагера на шадарскаша кавалерия.

Бях трескава и нетърпелива — като пеперуда, привлечена от пламъка. Повтарях си, че го правя по необходимост, а не защото го искам. За мен не беше удоволствие. Злобата на Джах му го навлече.

Приятелите на Нараян потвърдиха, че жрецът крои планове да ни докопа с Радишата и да направи така, че сякаш аз съм я ликвидирала. Как е смятал да се добере до мен, не зная. Вероятно според неговия план аз щях да убия Радишата, като така пречупя гръбнака на брат й, а после като добро момиче да извърша сути. С малко чужда помощ.

Затова се налагаше да действам първа — по-рано, отколкото исках.

Нараян размени шепнешком парола с дружелюбната стража, която се направи на сляпа, когато се прокрадвахме покрай нея. Лагерът вътре беше същинска кочина. Обикновено Шадарите много държат на чистотата. Тук цареше разложение.

Прокрадвахме се като сенки. Гордеех се със себе си. Движех се безшумно като другите двама. Те се изненадаха, че една жена е способна на това. Приближихме се до шатрата на Джах.

Тя бе огромна и добре охранявана. Човекът си знаеше, че не го обичат особено. От четирите й страни горяха огньове, обградени от стража.

Нараян изруга и занарежда нещо. Синдху изсумтя. Нараян прошепна:

— Няма как да се приближим повече. Тези стражи са от доверените му хора и ще се усетят кои сме.

Кимнах и ги дръпнах назад:

— Чакайте да помисля.

Докато умувах, те си шепнеха помежду си. Не очакваха нищо от мен.

Има една малка магийка, която може да се прилага за кратко за заслепяване на неподозиращия. Щеше да е идеално, ако успеех да я приложа. Доста добре си я спомнях. Детска работа, по-лесно и от мигането. Не бях я правила от векове. Нямаше как да се познае дали сработва, освен ако не оплесках работата толкова зле, че стражата да ме усети и да вдигне тревога.

Нямах какво да губя освен живота си.

Започнах заклинанията, все едно това бе най-опасното призоваване на демони, което някога съм правила. Повторих ги три пъти, за да съм сигурна, че има шанс да се получи, но когато приключих, не знаех дали съм успяла или не. Стражите си бяха съвсем същите.

Синдху и Нараян все така си шептяха, долепили глави.

— Хайде — подканих ги и се върнах там, където започваше осветеното пространство. Не се виждаше никой освен онзи страж.

Време бе да рискувам или да побягна страхливо.

Тръгнах право към стража.

Нараян и Синдху заругаха в един глас и завикаха подире ми да се връщам. Махнах им да млъкнат. Стражът не ме забеляза.

Не ме виждаше!

Сърцето ми подскочи, също както когато призовах конете. Махнах на Нараян и Синдху и им посочих, че не трябва да излизат от прякото зрително поле на стража. По-нататък той можеше да се досети, че е мярнал някого, а и при всички случаи щяха да го разпитат.

Те се промъкнаха покрай него като хрътки — не можеха да повярват, че той не ги вижда. Отчаяно искаха да разберат какво съм направила и как съм го сторила, и дали не мога да науча и тях, но не смееха да обелят и думица.

Открехнах покривалото на шатрата, но вътре не видях никого. Вътрешността й бе разделена със завеси на няколко помещения. Промъкнах се в първото — трябва да беше приемната. То заемаше по-голямата част от вътрешното пространство. Доста добре обзаведено — още едно доказателство, че Джах поставя собственото си охолство пред благополучието на своята войска и сигурността на родината си.

Още като дете бях проумяла, че така не бива. Ако и ти споделяш трудностите, печелиш повече вярност и уважение.

Все още облещен от учудване, Нараян с жест ми напомни разположението на помещенията, което бе научил от шпионите си. Кимнах. В тази късна доба Джах трябваше да е заспал. Запромъквахме се към спалното. Разтворих завесите с кама. Нараян и Синдху извадиха румелите си.

Знаех, че не съм вдигнала шум. Бях сигурна и за тях. Но щом влязохме, Джах скочи от постелята, хвърли се между Нараян и Синдху, разбута ги и ме нападна. Една от лампите гореше и той ни виждаше достатъчно добре, за да ни разпознае.

Джахамарадж Джах открай време си беше глупак. Не изкрещя, само се опита да се изтръгне.

Ръката ми се стрелна към шафрановия триъгълник на кръста ми, извади го и замахна. Румелът ми изскочи като жив и се уви, подобно на змия, около гърлото му. Сграбчих свободния край, затегнах примката, кръстосах китки и затеглих.

Късметът, съдбата или несъзнателната сръчност — нищо нямаше да ми помогне, ако бях сама. Джах беше силен мъж. Можеше да ме изнесе навън, или да ме изтръска от себе си.

Но Нараян и Синдху сграбчиха ръцете му, извиха ги и го повалиха. Силата на мощния като бик Синдху бе решаваща. Нараян се стараеше да придържа ръцете на Джах.

Забих колене в гърба на жреца и продължих да възпрепятствам дишането му.

За да се задуши човек, трябва време. На сръчния удушвач му е нужно да действа толкова бързо и решително, че вратът на жертвата да се счупи и смъртта да настъпи мигновено. Все още не бях усъвършенствала съвсем въртенето на китките, затова се наложи да дърпам, докато Джах умираше в мъки. Ръцете и раменете ме заболяха далеч преди последния му гърч.

Нараян ме вдигна. Треперех от напрежение, от почти оргазменото въодушевление, което ме изпълваше. Никога преди не бях правила такова нещо — със собствените си две ръце, без оръжие и без магия. Той се ухили — знаеше как се чувствам. Двамата със Синдху изглеждаха неестествено спокойни. Синдху се ослушваше и се опитваше да прецени дали не сме вдигнали прекалено много шум. Никой не дойде. Никой не попита нищо.

Синдху замърмори напевно. Нараян се позамисли, погледна ме, ухили се отново и кимна.

Синдху започна да рови из разхвърляната покъщнина на Джах — търсеше да напипа земя. Разчисти малко пространство и се огледа пак.

Докато го наблюдавах и се опитвах да отгатна какво прави, Нараян извади странно сечиво изпод тъмната дреха, която бе облякъл за приключението. Сечивото имаше накрайник — от едната страна брадва, от другата — кирка, и тежеше близо кило. Може би и повече, ако наистина беше от злато и сребро, както изглеждаше. Дръжката му бе от абанос, инкрустирана със слонова кост и няколко рубина, които на светлината на лампата блестяха като капки прясна кръв. Той започна да копае земята с кирката, но тихо и неритмично.

Това не бе сечиво, което обичайно се използваше по този начин. Разпознавам култовите предмети, когато ги видя — дори и да са ми непознати.

Нараян разкопа земята. С един тиган Синдху я заизсипва върху един обърнат наопаки килим, като внимаваше да не разсипва. Нямах представа какво са намислили. Те действаха твърде съсредоточено, за да дават обяснения. Двамата нареждаха някакви литании. Чух нещо за поличба и за обещанието на гарваните, и пак за Дъщерята на нощта и онези хора, или каквото и да бяха.

Не ми оставаше друго, освен да ги гледам.

Времето минаваше. За няколко минути, когато караулът навън се смени, се напрегнах. Но мъжете не си казаха почти нищо, а новите не надникнаха в шатрата.

Чух лепкаво шляпане и приглушено стържене и се обърнах да видя какво правят.

Бяха изкопали дупка — едва три стъпки дълбока и горе-долу толкова и широка. Не се досещах за какво им е.

Те ми показаха.

С острието на брадвата Нараян започна да разсича костите на Джах — също както Рам бе постъпил онази сутрин с камъка. Той прошепна:

— Много време мина, но още го мога!

Невероятно е в колко малък вързоп може да се побере един едър мъж, когато му разсечеш ставите и го сгънеш.

Разрязаха корема на жреца и го пуснаха в дупката. Последният удар на Нараян заби острието на кирката в черепа на трупа. После той почисти сечивото и двамата засипаха дупката около останките, като утъпкваха земята. Половин час по-късно вече не личеше къде са копали.

Постлаха килима обратно, събраха излишната пръст и ме погледнаха за първи път, откакто бяха започнали.

С изненада забелязаха равнодушното ми изражение. Искаше им се да се вбеся или отвратя. Или каквото и да е — стига да издава женската ми слабост.

— И преди съм виждала да осакатяват хора.

Нараян кимна. Може би той изглеждаше доволен. Беше трудно да се каже.

— А сега трябва да се измъкнем.

Светлината на огъня навън издаваше как са разположени стражите. Бяха си на мястото. Ако магията ми се задействаше и втори път, имахме нужда само от мъничко късмет, за да се измъкнем незабелязани.

 

 

Докато вървяхме към нашия лагер, Нараян и Синдху разхвърляха пръстта.

— Добре се справихте с румела, Господарке — похвали ме Нараян, а после каза напевно нещо на Синдху, който неохотно се съгласи.

— Защо го погребахте? — попитах. — Никой няма да разбере какво е станало с него. Исках съдбата му да им послужи за урок.

— Ако го бяхме оставили да лежи, щеше да стане ясно кой го е свършил. Обвиненията са по-страшни от фактите. По-добре е само мълвата да те изкарва виновен.

Може би.

— Защо му счупихте костите и го разрязахте?

— По-малкият гроб е по-труден за намиране. Разпорихме го, за да не се надуе. Ако не го направиш, понякога така набъбват, че изскачат от пръстта. Или избухват и изхвърлят толкова газ, че гробът лесно се намира по миризмата. Особено чакалите, които ги изравят и разпръскват части от труповете навсякъде.

Практично. Логично. Очевидно, след обяснението му. Никога досега не ми се бе налагало да крия труп. Бях се обкръжила с много практични, а очевидно и доста опитни убийци.

— Скоро трябва да говорим, Нараян.

Той се ухили с онази усмивка. Винаги, когато цъфтеше така, ми казваше по някоя истина.

Промъкнахме се обратно в лагера и се разделихме.

Спах добре. Сънувах, но тези сънища не бяха изпълнени с мрак и зла орис. В един от тях красива чернокожа жена дойде при мен, прегърна ме, погали ме, нарече ме своя дъщеря и ми каза, че съм се справила добре. Събудих се освежена и жизнена, сякаш бях спала цяла нощ. Утрото бе прекрасно. Цветовете на света като че сияеха особено жизнерадостно.

Упражненията върху дарбата ми минаха много добре.