Глен Кук
Стоманени сънища (13)

XII

Екна гръм. Сребърна мълния разсече тъмните като вино облаци и пропука керемиденото небе. Сива като плесен орда виеше сред базалтовата равнина към златните колесници на боговете.

Една фигура пристъпи пред редицата — три метра висока, от полиран абанос, гола. Издигна встрани единия си крак и със замах го стовари пред себе си. После и другия. Земята се разтресе.

Фигурата беше женска — самото съвършенство, ала без коса, и носеше колан от детски черепи. Лицето й бе изменчиво — в един миг лъчезарна тъмна красота, а в следващия — кошмар с горящи очи и вампирски зъби.

Фигурата сграбчи един демон и го погълна — раздра го, разкъса го, разхвърля вътрешностите му. Бликна демонска кръв, пръсна и прогори дупки в равнината. Челюстите на фигурата се разтегнаха и тя налапа цяла главата на демона. По шията й се спусна буца — като мишка, издула гърлото на змия.

Ордата я нападна, ала не можеше да й стори зло. Тя погълна още един пищящ дявол, и още един, и още един. И с всеки от тях тя растеше и ставаше все по-ужасна.

— Тук съм, дъще. Открий ми се. Аз съм твоят сън. Аз съм могъществото.

Гласът трептеше като воал в златните пещери, в които старци седяха покрай пътя, застинали във времето, безсмъртни, неспособни да помръднат и клепач. Ауди, някои от тях покрити с изящни мрежи от скреж, сякаш хиляди паяци бяха изпрели нишки от замръзнала вода. Над тях от тавана на пещерата се спускаше омагьосана гора от ледени висулки.

— Ела. Аз съм онова, което търсиш. Ти си мое дете.

Но тя нямаше как да помръдне — беше невъзможно нито да пристъпи напред, нито да отстъпи назад.

Гласът я викаше, призоваваше я с безкрайно търпение.

 

 

Този път, когато се събудих, си спомних и двата съня. Продължавах да треперя от студа в онези пещери. Всеки път сънят е различен, помислих си, и все пак — един и същ. Призоваване.

Не съм глупава. Виждала съм достатъчно невероятни неща, за да знам, че сънищата са нещо повече от кошмари. Нещо ме бе избрало. Нещо се опитваше да ме вербува, но все още не се досещах за каква кауза. Методът бе древен. И аз съм го използвала хиляди пъти. Често власт, богатство, каквото и да е желанието — размахваш примамката, докато рибата я налапа, и никога не разкриваш каква е цената.

Дали това нещо ме познаваше? Надали. Аз бях отзивчива и затова то се опитваше да ме притегли.

Не бих го приела за бог, макар, че то вероятно искаше да бъде сметнато за такъв. Срещала съм само един бог — Старото Бащино дърво, господарят на Равнината на страха. А и то не е бог в общоприетия смисъл — само същество, притежаващо невероятно дълголетие и сила.

Този свят ми е показал само две създания, по-силни от самата мен. Моят съпруг — Властелинът, когото аз пратих в забвение. След хиляди години може би ще го помнят като бог на злото.

И Бащиното дърво, по-велико, отколкото някога аз бих могла да бъда, което има корени и не може да помръдне. То е в състояние да упражнява власт извън Равнината на страха само чрез своите слуги.

Знахарят ми разказа за трета сила, която е погребана под Бащиното дърво и ще е в плен, докато то е живо. Според човешките критерии дървото е безсмъртно.

Там, където има три велики сили, може да съществуват и още. Светът е стар. Миналото е обвито със саван. Тези, които стават велики през дадена епоха, често го постигат, изравяйки тайните на минали епохи. Но кой знае колко велики сили на злото лежат в тази призрачна земя?

Кой да знае какво са боговете на всички хора от всички епохи, ако не ехото на онези, които са следвали пътища, подобни на моя, и въпреки това са паднали жертва на неумолимото време?

Няма мисъл за утеха на душата. Времето е врагът, чието търпение е неизчерпаемо.

 

 

— Господарке? Обезпокоена ли сте? — Усмивката на Нараян бе отнесена. Проявяваше истинска загриженост.

— О… — Той се бе промъкнал безшумно. — Не. Сънувах лош сън. Кошмарите са цената, която плащаме, задето вършим каквото трябва.

Той ме погледна странно.

— Ти сънуваш ли кошмари, Нараян? — Бях започнала да го притискам полека, да преценявам отговорите му на въпросите, с които го атакувах по фланга.

— Никога, господарке. Спя като бебе. — Той бавно се обърна и огледа лагера. Полето тънеше в мъгла. — С какво ще се занимаваме днес?

— Имаме ли достатъчно тренировъчни оръжия, за да разиграем учебна битка? Единият батальон срещу другия? — Разполагах с войници за сформиране на два батальона от по четиристотин души. Няколкостотин щяха да останат дежурни по лагер и за сформиране на една тромава кавалерия.

— Едва ли. Това ли искате?

— Бих искала. Но с какво да наградим победителите? — Сега обучението се състоеше от съревнования с награди за победите и за положеното старание. Върховните усилия, дори и когато загубиш, заслужават признание. То насърчава войниците да дават най-доброто от себе си.

— Освобождаване от наряди, набези и стража.

— Добра възможност. — Обмислях също и да позволя на отделни хора да извикат съпругите си, след като стигнем Годжа.

Рам ми донесе закуската. Не се хранехме добре, но поне засега доста обилно. Нараян попита:

— Колко още можете да останете тук?

— Не много дълго. — Времето се обръщаше срещу нас. На север сигурно вече се бе разчуло за съществуването на бандата. Потенциалните политически врагове сигурно се бяха размърдали. — Вместо учебна битка ще имаме преглед. Пусни слуха, че мисля да се местим, ако онова, което видя, ми хареса. — Това би трябвало да ги мобилизира.

— Да, Господарке. — Нараян се оттегли и събра приятелчетата си — една дузина мъже, опасани с разноцветни пояси.

Интересна групичка. В нея имаше изповядващи трите основни религии, два по-малки култа и освободени роби-чужденци. Кажи-речи те управляваха лагера, макар само Нараян и Рам да имаха официални постове. Те поддържаха мира. Мъжете не бяха много сигурни как точно да ги приемат, но откликваха сериозно заради онази злокобна аура, която и самата аз бях забелязала.

Нараян не признаваше нищо и сръчно отбиваше атаките ми. Нямаше съмнение, че той командва дузината, макар че неколцина произлизаха от по-висши касти.

Държах го под око. Времето щеше да го издаде — ако той сам не се разкриеше, както намекваше, че е възможно.

Засега ми бе твърде полезен, че да го притискам.

 

 

Кимнах одобрително.

— Почти го докарват на войници. — Трябваше да им набавим униформи.

Нараян кимна. Изглеждаше доволен, сякаш нашият триумф се дължеше на неговия гений, който бе съживил духа ни.

— Как вървят уроците по езда? — Само поддържах разговора. Знаех как вървят. Кошмарно. Никой от тези смешници не принадлежеше към каста, която има по-близък допир с конете от това да се мъкнеш подире им и да им чистиш. Но, по дяволите, би било грехота тези жребци да се похабят.

— Зле. Макар че неколцина се проявяват обещаващо. Без мен и Рам. Ние сме родени да ходим пеш.

„Проявяваш се обещаващо“ му беше станал любимият израз. Употребяваше го за всичко. Докато по мое настояване ме учеше как да използвам кърпа за удушване — румел, той каза, че съм се проявявала обещаващо.

Подозирам, че се изненадваше колко лесно прихващах. Боравенето с кърпата ми се отдаваше естествено като дишането, сякаш бе умение, което притежавах открай време. Може би идваше от вековете упражняване на бързите и сръчни жестове, нужни за управляване на магиите.

— Казахте, че ще се местите? — попита Нараян. — Господарке. — Трябваше да се подсеща да добави почетното обръщение. Нараян си оставяше талианец. Започваше да ме приема за даденост.

— На артелчиците ни се налага да вършат набези доста надалеч.

Нараян не отговори, но като че не му се тръгваше.

Имах чувството, че ме наблюдават. Отначало го отдадох на гарваните. Те постоянно ме притесняваха. Сега по-добре разбирах реакцията на Знахаря. Не се държаха така, както подобава на гарвани. Бях ги споменала на Нараян. Той се ухили и ги нарече добра поличба.

Което означаваше, че за някой друг те бяха лоша поличба.

Огледах обстановката. Гарваните си стояха, с десетки, но…

— Нараян, събери дванайсетте най-добри ездачи. Ще изведа патрул на разузнаване.

— Но… Мислите ли…

Как мога да си пробия път?

— Не съм роза без бодли. Ще изведа патрул.

— Каквото заповядате, това ще е, Господарке.

Дано, Нараян. Дано.