Глен Кук
Стоманени сънища (10)

IX

Макар и да не се опитвах да се движа бързо, задминах повечето оцелели. За самотниците и за малките групи изхранването бе по-важно от скоростта. Но след като забавих ход, за да не стигнем ненавреме до Годжа, все повече и повече ни настигаха. Не бяха много онези, които решаваха да се присъединят.

Тук вече бандата бе видимо чужда и плашеше външните хора.

Предполагам, че около десет хиляди души бяха избягали преди разгрома. Колко щяха да оцелеят и да стигнат Годжа? Ако Талиос имаше късмет, може би половината. Земята се бе оказала враждебна.

На четирийсет мили от Годжа и Голямата река, на територия, която исторически принадлежеше на Талиос, наредих да построят истински лагер с ров наоколо. Избрах ливада на северния бряг на бистър поток. Гора покриваше южния бряг. Гледката бе приятна. Смятах да останем, да си почиваме и да се обучаваме, докато отрядите по продоволствието не ошушкат цялата област.

Дни наред прииждащи бегълци съобщаваха, че вражата лека кавалерия идва подире им. Час след като започнахме да строим лагера, ми докладваха, че на юг от гората се издига дим. Извървях едната миля до другия край и съзрях облак, който се издигаше над село, отстоящо на шест мили надолу по пътя. Бяха съвсем близо.

Беда? Несъмнено.

Възможност? На този етап не беше много вероятно.

В сумрака дотича Нараян.

— Господарке! Войниците на Сенчестите! Строят лагер от южната страна на гората. Утре ще ни заловят! — Оптимизмът го бе напуснал.

Замислих се.

— Хората знаят ли?

— Вестта се разнася.

— По дяволите. Добре. Разположи надеждни мъже край канавката и убий всеки, който се опита да напусне. Сложи Рам за отговорник и се върни.

— Да, господарке — и Нараян се втурна. Понякога беше същинска мишка.

Върна се.

— Мърморят.

— Нека си мърморят, само да не бягат. Войниците на Сенчестите знаят ли, че сме толкова близо?

Нараян сви рамене.

— Искам да разбера. Сложи редица от постове на четвърт миля навътре в гората. Двайсет надеждни мъже. Не бива да закачат разузнавачите, идващи от север, но да причакат в засада онези, които се връщат. — Нямаше да очакват неприятности при напускане. — Използвай тези, които не стават за друго, да струпат дига покрай потока. Забийте колове в нея и ги наострете. Намерете лиани и ги потопете в реката. На южния бряг няма никакво място за маневри. Ще трябва да ни нападнат пряко, устремно. Започне ли се, връщай се. — По-добре беше да накараш всички да се заемат с нещо и така да разсееш страховете им.

— Нараян, чакай! — креснах. — Разбери дали някой от мъжете може да се оправя с коне.

Освен моите жребци бандата имаше само половин дузина животни, всичките бродещи коне, които бяхме хванали. Трябваше да науча Рам да се грижи за моя. Сред талианците ездата бе привилегия единствено на Гуните от най-висшата каста и на богатите Шадари. За работа простолюдието използваше волове и биволи.

Минаваше десетият час, когато Нараян се върна. Междувременно дебнех. Бях доволна. Не забелязах паника, нито отявлен ужас — само здравословната доза страх, обуздан от увереността, че шансовете за оцеляване тук са по-добри, отколкото по време на бягство. Те се страхуваха от моето неблагоразположение повече, отколкото от врага, все още невидян. Великолепно.

Направих им предложение за ъгъла, под който да забият коловете в дигата и отидох да говоря с Нараян.

— Сега ще разузнаем в техния лагер — казах му.

— Само ние ли? — усмивката му бе насилена.

— Ти и аз.

— Да, Господарке. Макар, че ще се чувствам по-добре, ако и Синдху дойде с нас.

— Той може ли да се движи безшумно? — Не си представях как тази грамада се промъква незабелязано.

— Като мишка, Господарке.

— Доведи го. Да не губим време. Нужен ни е най-гъстият мрак.

Нараян ме изгледа странно и тръгна.

Оставихме парола и прекосихме потока. Нараян и Синдху се промъкваха през гората, все едно бяха родени за това. По-тихи и от мишки. Стреснаха постовете ни. Не бяха виждали врага.

— Ужасно са самоуверени — оплака се Синдху. За първи път го чувах да изказва мнение.

— Може би са просто тъпи — Войниците на Сенчестите не ме бяха впечатлили с нищо, освен с броя си.

Забелязахме лагерните им огньове по-рано, отколкото очаквах.

Лагеруваха сред дърветата. Не бях предвидила тази възможност. По дяволите, колко егоистично от тяхна страна!

Нараян ме докосна свенливо по лакета и ми прошепна на ухото:

— Стражи. Почакайте тук. — Запромъква се напред като призрак, върна се като призрак. — Двама са. Спят като заклани. Стъпвайте внимателно.

Така че вървяхме, докато не стигнахме до място, откъдето можех да видя онова, което исках. Огледах разположението за няколко минути и после, доволна, ги подканих:

— Да вървим.

Единият от стражите се бе събудил и се надигна, когато Синдху се промъкна покрай него. Отблясъците от огъня танцуваха по широкия му гол гръб.

Ръката на Нараян се стрелна към кръста му. Замахна, китката му изщрака и черна кърпа се уви като змия около врата на стража. Нараян го задуши толкова сръчно, че другарят му дори не се събуди.

Синдху удуши другия с червената си кърпа.

Сега знаех какво се подава от препаските им. Тяхното оръжие.

Нагласиха жертвите си така, че да изглежда сякаш спят с изплезени езици, като през цялото време нареждаха шепнешком някакви ритуални заклинания.

— Синдху, стой тук и пази — заповядах. — Предупреди ни, ако открият телата. Нараян, ела с мен.

Бързах, доколкото мракът позволяваше. Щом стигнахме лагера, казах на Нараян:

— Много сръчно се справихте. Искам да науча този номер с кърпата.

Предложението ми го изненада. Не каза нищо.

— Събери десетте най-добри отряда и ги въоръжи. Освен това и двайсет души, които според теб най-умело биха се справили с конете. Рам!

Рам дотича — тъкмо започвах да подготвям доспехите си. Беше разтревожен.

— Какво има пък сега? — после видях какво е направил с шлема ми. — Какво, по дяволите, е това? Казах ти да го почистиш, не да го унищожиш!

Приличаше на засрамено момченце, когато ми обясни:

— Това е подобие на едно от превъплъщенията на богинята Кина, Господарке. Едно от нейните имена е Отнемащата живот. Виждате ли? В това превъплъщение обликът й много прилича на тези доспехи.

— Другият път да питаш. А сега помогни да се напъхам в това.

Десет минути по-късно стоях в средата на групата, която накарах Нараян да събере.

— Ще ги нападнем. Целта ни не е слаба или победа. Искаме само да ги разубедим да ни нападат. Нахлуваме, правим малко поразии и си тръгваме.

Описах лагера и раздадох задачи, като рисувах в пръстта край огъня.

— Влизаме и излизаме. Не си губете времето да се опитвате да ги убивате. Само ранете този-онзи. Мъртвеца можеш да зарежеш там, където е паднал, но раненият е бреме за другарите си. Каквото и да стане, не излизайте извън оттатъшния край на лагера им. Щом започнат да се организират, отстъпваме. Приберете всяко оръжие, което докопате. Рам, хвани колкото коне можеш. Всички — ако не се сдобиете с оръжия, грабете храна или сечива. Никой да не рискува ничий живот с опити да вземе още нещо. И последно — пазете тишина. Ако ни чуят, че идваме, до един сме мъртви.

Нараян докладва, че удушените стражи все още не са открити. Изпратих го напред, за да могат двамата със Синдху да елиминират колкото могат врагове. Основната част от хората се бяха разположили по последните двеста метра на малки групички. Сто и двайсет души, които се движат едновременно, колкото и да се мъчат, вдигат шум.

Огледах лагера. Мъжете се бяха размърдали. Май беше почти време за смяна на караула.

Тайфата на Рам се присъедини към нас. Сложих шлема, обърнах се с гръб към хората си и се отправих към единствения подслон в лагера. Той би трябвало да принадлежи на командира. Пуснах блуждаещите огънчета да играят по мен и извадих меча си от ножницата.

По острието му пробягна огън.

Връщаше се.

Малцината будни южняци се опулиха.

Мъжете нахлуха в лагера, прободоха спящите и подплашиха будните. Аз повалих един, стигнах до палатката и я разрязах преди човекът вътре да реагира на шумотевицата. Замахнах с меча с две ръце и му отсякох главата, сграбчих я за косата, вдигнах я високо и се обърнах, за да видя как напредва атаката.

Южняците не полагаха никакви усилия да се защитят. Сигурно към двеста вече бяха мъртви, а останалите се мъчеха да се измъкнат. Възможно ли бе да ги надвия толкова лесно?

 

 

Синдху и Нараян дотичаха, проснаха се пред мен по очи, заблъскаха глави в земята и пак занареждаха. Гарвани пърхаха между дърветата и вдигаха врява. Моите войници сновяха наоколо и колеха наред — изразходваха богатството от страх, което бяха трупали цяла нощ.

— Нараян, провери какво правят оцелелите. Бързо. Преди да са се организирали за контраатака. Синдху. Помагай ми да контролирам тези хора.

Нараян хукна и се върна след няколко минути.

— Вече се събират, на четвърт миля надолу по реката. Мислят си, че ги е нападнал демон. Не искат да се връщат. Командирите им ги убеждават, че не могат да оцелеят, ако не си завземат обратно лагера и животните.

Вярно беше. Може би като видеха демона още веднъж, това щеше да ги насърчи да не се приближават.

Накарах мъжете да се подредят в неравна редица и поехме към края на гората. Нараян и Синдху се промъкнаха напред. Исках да получа предупреждение, ако южняците бяха склонни да се бият — тогава щях да се оттегля.

Те отново побягнаха. Нараян каза, че убили командирите, които се опитвали да ги надъхват.

„Съдбата ни се усмихва“ — спомням си, че промърморих. Ще трябва да поогледам по-отблизо тази демоница Кина. Сигурно й се носи славата. Зачудих се защо ли никога не съм я чувала.

Оттеглих се в завзетия лагер. Бяхме се сдобили с много полезен материал.

— Рам, събери остатъка от бандата и ги накарай да донесат коловете от дигата. Нараян, помисли си кои мъже най не заслужават да получат оръжие. — Сигурно ги имаше достатъчно.

Оръжието щеше да е чест и доверие, които трябва да се заслужат.

Промяната бе драматична. Човек можеше да си помисли, че триумфът при Годжа се е повторил. Дори и онези, които не бяха участвали тогава, добиха увереност. Виждах го навсякъде. Тези мъже имаха ново чувство за собствено достойнство. Гордееха се, че са част от едно отчаяно начинание, и ми отреждаха дължимото място в него. Обикалях лагера и подхвърлях намеци, че скоро ще бъдат част от нещо, което притежава истинска сила.

Това убеждение трябваше да бъде подхранвано и постоянно наторявано с подозрение и недоверие към всекиго извън бандата.

За да се закали един чук, е нужно време. Повече време, отколкото щеше да ми бъде отпуснато, най-вероятно. Години, дори десетилетия отнема създаването на войска като Черния отряд, понесен напред върху гребена на вълната на традицията.

Тук аз се опитвах да стъкмя с магия Златен чук, нещо лъскаво, но неистинско, смъртоносно само за невежите и неподготвените.

Време бе за церемония, която да ги откъсне от останалия свят. За кървав ритуал, който щеше да ги свърже помежду им, както и с мен.

Накарах да побият коловете от дигата покрай пътя, който водеше на юг от гората. После — да отсекат главите на всички мъртви южняци и да ги побият на коловете с лица на юг — явно за да предупредят пътниците, които споделяха техните стремежи.

Нараян и Синдху бяха възхитени. Сечаха глави с голямо въодушевление. Не изпитваха и капка ужас.

Нито пък аз. На какво ли не съм се нагледала.