Глен Кук
Стоманени сънища (9)

VIII

Пръстен от хълмове опасва Деджагор. Равнината е по-ниска от земята отвъд тях. Само сухият климат пречи на този басейн да се превърне в езеро. Течението на две реки е било отчасти отклонено за напояване на нивите по хълмовете и за водоснабдяването на града. С бандата се придържах покрай един от каналите.

Господарите на сенките се тревожеха за Деджагор. Докато не ме притискаха, аз нямах за цел да завладея голяма земна площ. Бъдещето, което бях избрала, нямаше да ми се даде лесно. Възможността врагът да се появи насърчаваше дисциплината. Надявах се да я поддържам жива, докато успея да наложа някои положителни навици.

— Нараян, имам нужда от съвета ти.

— Господарке?

— Няма да ни е лесно да ги задържим на едно място, щом веднъж се почувстват в безопасност — винаги говорех така, сякаш той, Рам и Синдху бяха продължения на самата мен, а те никога не възразяваха.

— Знам, Господарке. Искат да се прибират. Приключението свърши. — Той пусна онази своя усмивка. Вече ми се повдигаше от нея. — Опитваме се да ги убедим, че са част от нещо предначертано, но има сума ти неща, от които трябва да се отучат.

Така си и беше. Талианската култура представляваше религиозна бъркотия, която дори не бях и започнала да проумявам, оплетена в кастови системи, които нямаха никакъв смисъл. Задавах въпроси, но никой не разбираше. Всичко беше, както си беше и си беше така открай време. Изкушавах се да обявя тази бъркотия за отживелица, но не притежавах тази власт. Не я притежавах и на север. Някои неща не могат да бъдат заличени чрез диктат.

Продължих да задавам въпроси. Ако успеех да разбера системата поне малко, бих могла да я манипулирам.

— Трябват ми надеждни хора, Нараян. Мъже, на които да мога да разчитам на всяка цена. Искам да ми ги намериш.

— Както казвате, Господарке, така и иде бъде. — Той се ухили. Може би тази усмивка представляваше защитна реакция, която беше научил като роб. И все пак… Колкото повече опознавах Нараян, толкова по-зловещ ми изглеждаше.

И все пак защо? Той беше един прост талианец от низшите касти. Зеленчукопродавач, който имаше жена и деца, а вече и няколко внучета, доколкото знаеше. Един от онези типове, съставляващи гръбнака на нацията — кротки и вкопчили се здраво в живота. През половината време се държеше така, сякаш съм любимата му щерка. Кое му беше толкова зловещото?

Рам по-скоро можеше да мине за странен. Беше на двайсет и три — и вече вдовец. Оженил се по любов — нещо рядко в Талиос, където браковете винаги са уредени. Жена му беше умряла при раждане, а детето се бе родило мъртво. Заради това бе смазан и потиснат. Предполагам, че се е присъединил към легионите, за да си намери смъртта.

За Синдху така и не разбрах нищо. Той не щеше да говори, освен по принуда, и беше по-страшен от Нараян. Ала независимо от това вършеше каквото му се каже, и то добре, и не задаваше въпроси.

Прекарах цял живот в компанията на зловещи типове. Векове наред бях венчана за Властелина, от когото по-злокобен не е съществувал. Можех да се справя с тези дребосъци.

Никой от тримата не проявяваше особена религиозност, което изглеждаше необичайно. Талиос бе просмукан от религия. Всяка минута от всеки ден във всеки живот бе част от религиозното преживяване и се управляваше от религията и задълженията, които тя налагаше. Тревожех се, докато не забелязах, че тук религиозният плам, общо взето, не се разгаряше особено. Избрах един човек и го запитах.

Отговорът му бе елементарен: „Тук няма свещеници“.

Имаше смисъл. Никое общество не се състои изцяло от предани и верни вярващи. А тези мъже се бяха нагледали на неща, достатъчни да разклатят основите на вярата им. Те бяха изтръгнати от безопасните, познати коловози и запокитени срещу факти, които традиционните отговори не обясняваха. Никога вече нямаше да бъдат същите. Когато някога отнесат опита си у дома, и Талиос вече няма да е същият.

Бандата се утрои. Разполагах с повече от шестстотин последователи, изповядващи трите основни религии и няколко отцепнически култа, и с повече от сто бивши роби, които изобщо не бяха талианци. От тях можеха да излязат добри войници, след като добият малко увереност. Нямаха си домове, където да избягат. Бандата щеше да е тяхната обител.

Проблемът с тази смесица бе, че всеки ден беше свещен ден за някого. Ако сред нас си имахме и свещеници, щяхме да си сърбаме неприятностите.

Вече се чувстваха на сигурно място и това ги караше свободно да отхвърлят старите предразсъдъци, да охлабят дисциплината, да забравят войната и, което беше най-дразнещо, да си спомнят, че съм жена.

По закон и по обичай талианските жени са смятани за по-низши и от добитъка. Животните лесно се заменят. Жените, които се сдобиваха с високо положение или власт, го правеха в сянка, чрез мъже, върху които умееха да влияят и които можеха да манипулират.

Още едно препятствие, което трябваше да прескоча. Може би най-голямото.

Една сутрин извиках Нараян:

— Вече сме на сто мили от Деджагор. — Не бях в добро настроение. Пак бях сънувала онзи сън и нервите ми бяха изопнати. — Засега сме в безопасност. — Увереността на мъжете в това се бе проявила още в началото на деня. — Възнамерявам да предприема няколко основни промени. На колко мъже може да се разчита?

Той се наду. Мазен дребен плъх.

— Една трета. Сигурно ще излязат и повече, ако бъдат подложени на изпитание.

— Толкова много? Наистина ли? — Бях изненадана. За мен не беше толкова очевидно.

— Ти виждаш само другите. Някои са се научили на дисциплина и толерантност в легионите. Робите захвърлиха оковите си, изпълнени с омраза. Те искат мъст. Знаят, че никой талианец не може да ги поведе срещу Господарите на сенките. Някои дори искрено вярват във вас заради самата вас.

Благодаря ши за това, дребосъко.

— Но за повечето ще е трудно да ме последват?

— Може би. — И пак онази подмазваческа усмивка. Намек за хитрост. — Ние, талианците, не се справяме добре с превратностите в естествения ред.

— Естественият ред е силните да управляват, а останалите да ги следват. Аз съм силна, Нараян. Такава като мен Талиос не е виждал. Все още не съм му се показала. И се надявам Талиос никога да не ме види сърдита. Предпочитам да излея гнева си върху Господарите на сенките.

Той започна да се кланя, внезапно уплашен.

— Крайната ни цел остава Годжа. Можеш да го разпространиш. Там ще съберем оцелелите, ще ги пресеем и ще се преустроим. Но нямам намерение да стигнем до брода, преди да пришпорим тази войска да се стегне.

— Да, господарке.

— Съберете всички налични оръжия. Никакви спорове. Преразпределете ги — раздайте ги на хората, които смятате за надеждни и ги пратете на левия фланг. Изповядващите различни религии вдясно от тях трябва да бъдат смесени и отделени от хората, познаващи отпреди Деджагор.

— Това може да доведе до неприятности.

— Добре. Искам да определя източниците им. Ще се отплатя с лихва. Хайде, накарайте ги да си предадат оръжието, преди да са разбрали какво става. Рам, помогни му.

— Ама…

— Мога и сама да се пазя, Рам. — Неговата закрила беше досадна.

Нараян наистина действаше бързо. Само на неколцина мъже се наложи да бъдат разделени с оръжията им принудително.

Организирани според моите заповеди, ние вървяхме цял ден, докато мъжете не се изтощиха толкова, че вече не им бе до оплакване. Вечерта им наредих да спрат и накарах Нараян да ги строи за преглед, като прати най-надеждните на задния фланг. Облякох доспехите си, яхнах един от черните жребци и излязох пред строя, а навсякъде около мен танцуваха малки блуждаещи огънчета. Не беше кой знае какво. Не бях напреднала особено във възстановяването на дарбата си.

Доспехите, конят и огньовете оформяха видимия образ на герой на име Отнемащия живот, когото бях създала, преди Отрядът да тръгне към Главната река и да излезе насреща на Господарите на сенките край Годжа. Съвместно с героя на Знахаря, Създателя на вдовици, Отнемащия живот трябваше да вдъхва страх на врага, защото е страшно велик и архетипно смъртоносен. Сега и собствените ми войници имаха нужда от малко сплашване. В земя, където магията я имаха почти за непотвърден слух, и само блуждаещите огънчета можеха да свършат работа.

Преминах пред строя бавно, като оглеждах войниците. Разбраха. Търсех онези, които нямаше да търпя — тук щеше да се слуша мойта воля.

Минах покрай тях още веднъж. След като векове наред си наблюдавал хората, не е трудно да забележиш потенциалните причинители на неприятности.

— Рам. — Посочих шестима. — Отпрати ги, заедно с нищо и никаквото, което имаха, когато се присъединиха към нас. — Говорех така, че гласът ми кънтеше. — При следващото пресяване избраните ще опитат камшика. А при третото ще почетем смъртта.

Редиците се размърдаха. Бяха схванали.

Шестимата си тръгнаха намусени. Викнах на другите:

— Войници! Погледнете мъжа вдясно от вас! А сега — мъжа вляво! Погледнете мен! Виждате войници — не Гуни, не Шадари, не Ведна. Войници! Ние водим битка срещу неумолим и единен враг. Вляво и вдясно в боя няма да са вашите богове, а ще са мъже като тези, които стоят там сега. Щом трябва, служете на своите богове в душата си, но в този свят, в лагера, по време на поход, на бойното поле няма да слагате боговете си пред мен. Оттук нататък нямате по-висш господар от мен. Когато и последният Господар на сенките бъде разгромен, никоя награда или отплата, от бог или от принц, няма да дойде при вас по-бързо от моята.

Подозирах, че може би ги пришпорвам твърде силно прекалено рано. Но не разполагах с много време за сформиране на войската.

Оттеглих се, докато смелят думите ми. Слязох от коня и наредих на Рам:

— Разпусни ги. Постройте лагер. Прати ми Нараян.

Свалих седлото от коня и седнах на него. Един гарван кацна наблизо и килна глава. Още няколко кръжаха в небето. Тия черни дяволи бяха навсякъде. Нямаше отърване от тях.

Знахаря се беше наплашил от тези птици. Мислеше, че го преследват, шпионират, дори му говорят. Според мен беше от напрежението. Но неизменното им присъствие наистина дразнеше.

Нямах време за Знахаря. Него го нямаше. Вървях по острието на меч. Нито сълзите, нито самосъжалението щяха да ми го върнат.

По време на пътуването на север разбрах, че в Могилните земи бях изгубила не само дарбата си. Бях се предала. И затова в последвалите година ставах мекушава.

Знахаря беше виновен. Неговата слабост. Той бе твърде разбран, доста търпелив, прекалено склонен да дава втора възможност. Твърде оптимистично бе настроен към хората. Не можеше да повярва, че първичен мрак засенчва човешката душа. Въпреки всичкия му цинизъм по отношение на мотивите, той беше убеден, че у всеки лош човек има и добро, което се опитва да изплува на повърхността.

Дължа живота си на това му убеждение — което не значи, че то е вярно.

Нараян дойде, потаен като котка и се ухили с онази усмивка.

— Спечелихме позиции, Нараян. Понесоха го доста добре, но ни предстои още много.

— Религиозният проблем ли, Господарке?

— Донякъде. Но това не е най-тежкото препятствие. И преди съм преодолявала подобни. — Усмихнах се на изненадата му. — Виждам съмнения. Но ти не ме познаваш. Знаеш само онова, което си чувал. Жена, изоставила трон, за да последва Капитана? Нали? Но аз не бях разглезеното и безсърдечно дете, което си представяш. Не бях глезла с някаква си дарбица, наследница на някоя дребна корона, която не е искала. Нито тъпачка, избягала с първия авантюрист, който й се е навил.

— Почти нищо не се знае, освен че бяхте Дамата на Капитана — призна той. — Някои си мислят това, което предполагате. Спътниците ви рядко намекваха за вашето минало. Според мен вие сте много повече, но колко повече не смея да предположа.

— Ще ти намекна. — Беше ми забавно. Явно, колкото и на Нараян да му се искаше аз да се окажа нещо нетрадиционно, той неизменно се стряскаше, когато не се държах като талианка. — Седни, Нараян. Време е да разбереш на какво залагаш.

Той ме погледна подозрително, но седна. Гарванът го наблюдаваше. Пръстите му си играеха със сгънатата черна кърпа.

— Нараян, тронът, от който се отказах, бе начело на империя — толкова обширна, че година не би ти стигнала да я прекосиш от изток на запад. Простираше се на две хиляди мили от север на юг. Аз я изградих от самото начало — скромно като това. Започнах, преди да е бил роден дядото на дядо ти. И тя не бе първата империя, която съм създала.

Той се усмихна напрегнато. Мислеше, че го лъжа.

— Нараян, Господарите на сенките бяха мои роби — колкото и могъщи да са. Те изчезнаха по време на една велика битка преди двайсет години. Бях убедена, че са мъртви, докато не свалихме маската на онзи, когото убихме в Деджагор. Сега силите ми са отслабени. Преди две години в най-северния край на моята империя имаше голяма битка. Ние с Капитана победихме едно пробуждащо се зло, останало от първата империя, която създадох. За да успеем, за да попречим на това зло да се развилнее, аз трябваше да позволя моите сили да бъдат неутрализирани. Сега започвам да си ги възвръщам — бавно и болезнено.

Нараян не можеше да повярва. Той бе рожба на своята култура. А аз бях жена. Но той искаше да вярва.

— Но ти си толкова млада…

— В известно отношение. Никога не бях обичала преди Капитана. Тази черупка е маска, Нараян. Появила съм се на този свят преди Черния отряд за първи път да дойде тук. Стара съм, Нараян. Стара и проклета. Вършила съм неща, в които никой няма да повярва. Познавам злините, интригите и войната като собствени деца. Хранила съм ги векове наред. Дори и като любимата на Капитана, аз бях нещо повече от негова възлюбена. Аз бях лейтенант, началникът на личния състав. Сега аз съм капитанът, Нараян. Докато съм жива аз, и Отрядът е жив. И продължава нататък. И намира нов живот. Ще го възстановя, Нараян. Може за известно време да носи друго име, но зад маската отново ще е Черния отряд. И ще бъде оръдие на моята воля.

Нараян пусна онази усмивка.

— Може вие наистина да сте Онази.

— Коя може да съм?

— Скоро, Господарке. Скоро. Не е време още. Достатъчно ще е да кажем, че не всеки посрещна завръщането на Черния отряд с отчаяние. — Очите му зашариха.

— Тогава ето какво. — Реших да не го притискам. Неговата гъвкавост ми беше нужна. — Засега ние изграждаме армия. И за жалост сме лишени от най-ценния ресурс на армията, сержантите-ветерани. Няма кой да обучава новаците. Тази вечер, преди да ядат, раздели мъжете по религии. Организирай ги в отреди по десетима — по трима от всеки култ плюс един, който не е талианец. На всяка група отреди постоянно място в лагера и ред в похода. Не искам отрядите да общуват помежду си, докато всеки не избере свой водач и негов заместник. По-добре ще е да се научат да се разбират — няма да могат да се измъкнат от подразделенията си.

Поредният риск. Настроението на мъжете не беше най-доброто. Но бяха изолирани от жреците и културата, които укрепваха техните предразсъдъци. Жреците бяха мислили вместо тях през целия им живот. Тук навън никой освен мен нямаше да им казва какво да правят.

— Няма да стигам до Годжа, докато отрядите не си изберат водачи. Сбиванията между членовете от една група ще се наказват. Преди да направиш разпределението, сложи наказателни постове. След като приключиш, прати подразделенията да вечерят. Да се учат да готвят заедно ще им е от помощ. — Отпратих го с махване на ръка.

Той стана.

— Ако могат да ядат заедно, всичко ще могат да вършат вкупом, Господарке.

— Знам. — Всеки култ поддържаше абсурдна мешавица от правила за хранене. Затова избрах този подход — той щеше да подкопае предразсъдъците в основата им.

Тези мъже нямаше да се отърват от вкоренената в тях омраза, но нямаше да я проявяват край другите, с които щяха да служат. По-лесно е да мразиш непознатите, отколкото онези, които познаваш. Понякога се отчайвах. Само това ми беше по силите. Бях една-единствена.

Имах нужда от здрава властова основа, преди да дръзна с политическите маневри.

Към нас се присъединяваха бегълци. Някои си тръгнаха. На други изискванията за дисциплина не им понесоха. Останалите се стараеха от тях да излязат войници.

Бях щедра на наказания и още по-щедра на награди. Опитах се да възпитавам у тях гордост и — малко по малко — убеждение, че те са по-добри от всички, които не са в бандата, и че не бива да се доверяват на никого извън нея.

Не се щадях. Спях толкова малко, че нямах време за сънища или пък не си ги спомнях. Всеки свободен миг прекарвах в чоплене на дарбата ми. Тя скоро щеше да ми потрябва.

Дарбата ми бавно се съвземаше. Твърде бавно.

Беше като да се учиш да ходиш отново след продължителна болест.