Глен Кук
Стоманени сънища (8)

VII

Спах сред гъстите преплетени шубраци в една падина. Бягах през маслинови гори и оризища по опасно откритите склонове, и губех надежда, докато най-сетне не се натъкнах на тази вдлъбнатина в една клисура. Бях стигнала толкова далеч, че само пропълзях вътре с надеждата, че съдбата ще е благосклонна към мен.

Гарвански грак ме разбуди от поредния кошмарен сън. Отворих очи. Лъчите на слънцето проникваха през шубрака и хвърляха по мен пъстри слънчеви петна. Надявах се, че никой не ме вижда там, ала надеждата ми се оказа фалшива.

Някой обикаляше край храсталака. Съзрях един, после втори. По дяволите! Войниците на Сенчестите. Те се отдръпнаха и си зашепнаха.

Зърнах ги само за миг, ала изглеждаха тревожни — повече приличаха на преследвани, отколкото на преследвачи. Странно.

Бяха ме забелязали, разбрах. Иначе нямаше да минат зад гърба ми. Мърмореха си твърде тихо, че да доловя какво си говорят.

Не можех да се обърна към тях, без да се издам, че съм ги усетила. Не исках да ги стряскам — можеха да направят нещо, за което после да съжалявам. Гарванът отново изграчи. Бавно заизвръщах глава.

Застинах на място.

Тук имаше и още един играч — мръсен кафяв дребосък с изцапана набедрена препаска и дрипав тюрбан. Клечеше зад храсталака. Приличаше на някой от робите, които Знахаря бе освободил след победата ни при Годжа. Знаеха ли войниците, че е там?

А имаше ли значение? Нямаше вид, че може да помогне с нещо.

Лежах на дясната си страна, облегната на лакет. Усещах боцкане в пръстите. Ръката ми бе изтръпнала, но „тресчиците“ ми напомняха, че откакто слязохме под пояса на света, дарбата ми проявяваше признаци на съживяване. От седмици не бях имала възможност да я изпробвам.

Трябваше да предприема нещо — в противен случай те щяха да го сторят. Мечът бе на педя от ръката ми…

Златния чук.

Това бе заклинание за деца, упражнение, а не оръжие — точно както и касапският нож не е оръжие. Някога щеше да е нищо работа — все едно да бутнеш камък. Сега беше трудно, както обикновеният говор за жертвата на мозъчен удар. Опитах се да оформя наум заклинанието. Каква мъка! Яростната мъка да знаеш какво трябва да правиш и да си неспособен да го сториш.

Но се получи. Почти както едно време. Смаяна, доволна, аз изрекох властните думи, раздвижих пръсти. Мускулите ми помнеха!

Златния чук се оформи в лявата ми ръка.

Скочих, метнах го, вдигнах меч. Бляскавият чук полетя и порази целта. Войникът изквича като заклано прасе и се опита да го отблъсне. Чукът се отпечата на гърдите му.

Беше миг на екстаз. Успехът с тази глупава детска магийка бе огромна победа над осакатяването ми.

Тялото ми не откликваше на моята воля. Твърде вцепенена, твърде изтощена и пребита, за да се бия, аз се опитах да нападна и втория войник, но само залитнах към него. Той зяпна, а после побягна. Смаях се.

Зад гърба ми се разнесе звук — като прокашляне на тигър.

Някакъв мъж, появил се изневиделица, слизаше надолу по клисурата. Той хвърли нещо. Бягащият войник се катурна, падна по очи и не помръдна повече.

Излязох из шубрака и се разположих така, че да мога да наблюдавам убиеца и мръсния роб, който се бе прокашлял като тигър. Убиецът бе едър здравеняк, облечен в дрипава униформа на талиански легионер.

Дребосъкът бавно се измъкна иззад шубрака и огледа моята жертва. Беше изумен. Каза нещо на талиански с извинителен тон, а после се обърна развълнувано и бързо на непознат за мен диалект към едрия, който вече претърсваше жертвата си. Разбрах тук-там по няколко думи — всички звучаха религиозно, но в този контекст не ми станаха ясни. Не можех да проумея дали говори за мен или слави боговете си. Долових „Предречената“ и „Дъщеря на нощта“, „Невестата“ и „Годината на черепите“. Бях чувала и преди за „Дъщерята на сенките“ и „Годината на черепите“ в религиозните брътвежи на твърде набожните талианци, но не знаех какво означават те.

Здравенякът изсумтя. Не беше въодушевен — само изпсува мъртвия войник и го срита.

— Нищо.

Дребният се заумилква:

— Прощавайте, Господарке. Цяла сутрин трепем тия кучета и се опитваме да посъберем малко плячка, ама те са по-бедни и от мен, докато бях роб.

— Познаваш ли ме?

— О, да, Господарке. Дамата на капитана. — Той наблегна на последните две думи, произнесе ги подчертано и тежко. После се поклони три пъти — всеки път десният му палец и показалец докосваха триъгълника от черно платно, подаващ се над набедрената му препаска. — Ние стояхме на стража, докато вие спяхте. Трябваше да се досетим, че нямате нужда от закрила. Простете ни дързостта.

О, Богове, как вонеше той.

— Други видяхте ли?

— Да, Господарке. Неколцина, отдалече. Повечето бягаха.

— А войниците на Сенчестите господари?

— Търсят, но без въодушевление. Господарите им не са изпратили мнозина. Хиляда като тия свине — той посочи мъжа, когото бях повалила. Другарят му претърсваше трупа. — И няколкостотин конници. Сигурно върлуват из града.

— Могаба ще им стъжни живота, ако може, и ще спечели за останалите време да офейкат.

Едрият се обади:

— И по тоя жабок няма нищо, джамадар.

Дребосъкът изсумтя.

Джамадар? Това е талианската дума за „капитан“. Дребният я бе използвал малко по-рано с друга интонация, когато ме нарече „Дамата на Капитана“.

— Видяхте ли капитана? — попитах.

Двамата се спогледаха. Дребосъкът заби поглед в земята.

— Капитанът е мъртъв, Господарке. Загина, докато се опитваше да събере войниците около знамето. Рам го е видял. Стрела пронизала сърцето му.

Седнах на земята. Нямаше какво да кажа. Знаех го. И го видях с очите си. Но не желаех да го повярвам. Осъзнах, че до този миг бях таила някаква надеждица да греша.

Невъзможно да чувствам такава загуба и болка. Да върви по дяволите Знахаря, та той беше само един мъж! Как успях да се обвържа толкова? Никога не бях имала намерение да се задълбочавам.

Така доникъде нямаше да стигнем. Станах.

— Изгубихме една битка, но войната продължава. Господарите на сенките ще се разкайват за деня, в който са решили да нападнат Талиос. Как се казвате?

— Аз съм Нараян, Господарке — представи се дребосъкът и се ухили. От тази усмивка направо ми призля. — Това име е същински майтап с мен. Шадарско е. — Очевидно той изповядваше култа към Гуни. — Да приличам на такъв? — И той извъртя глава към другия, който беше шадар. Повечето от последователите на култа към Шадар бяха високи, космати здравеняци. Този имаше глава като кълбо от разкривена тел, сред която се пулеха очи. — Продавах зеленчуци, преди Господарите на сенките да дойдат в Гондовар и да поробят всички, оцелели след битката за града.

Това бе станало преди ние да пристигнем в Талиос — предната година, когато Лебеда и Корди се бяха мъчили с всичките си немощни сили да отблъснат първото нахлуване.

— Защо той те нарече джамадар?

Нараян погледна Рам, ухили му се с уста, пълна с развалени зъби, приведе се към мен и прошепна:

— Рам не е много умен. Як е като вол, да, и няма умора, ама загрява бавно.

Кимнах, но отговорът му не ме задоволи. Тези двамата бяха доста странни птици. Шадар и Гуни не се омешваха. Шадар се смятат за по-важни от всички. Да си другаруваш с някой Гуни се смяташе за покваряване на духа. А Нараян бе Гуни от низшите касти — но Рам се държеше уважително с него.

Никой от тях не таеше някакви отявлено непочтителни желания спрямо мен. В този миг всеки спътник бе за предпочитане пред самотното пътуване.

— Трябва да тръгваме — казах им. — Може и други да дойдат… Той какво прави?

Рам беше награбил един тежък камък и трошеше костите на краката на убития от него мъж. Нараян му подвикна:

— Стига, Рам! Тръгваме!

Рам като че се озадачи. Замисли се, после вдигна рамене и хвърли камъка. Нараян не ми обясни защо прави така. Само ми съобщи:

— Тази сутрин видяхме една доста голяма група, към двайсетина души. Може би ще успеем да ги настигнем.

— Би било някакво начало. — Осъзнах, че умирам от глад. Не бях яла отпреди битката. Поделихме си храната, която взех от мъртвия слон. Не ни засити особено. Рам й се нахвърли като на богата гощавка — сега бе съвсем безразличен към труповете.

Нараян се усмихна.

— Виждате ли го? Вол! Хайде, Рам, вземи доспехите й!

Два часа по-късно на върха на един хълм се натъкнахме на двайсет и трима бегълци. Бяха съкрушени и безжизнени, и затова не им пукаше особено дали ще успеят да се измъкнат. Малцина все още носеха оръжията си. Не разпознах никого от тях. Нищо чудно, бяхме влезли в битка с четирийсетхилядна войска.

Те ме познаха. Държанието и духът им моментално се промениха. Зарадвах се, че видях надеждата да разцъфва в душите им. Те станаха и почтително склониха глави.

От върха на хълма виждах града и равнината. Войските на Сенчестите напускаха хълмовете — очевидно се оттегляха. Добре. Щяхме да имаме малко време, преди да нахлуят отново.

Огледах по-внимателно мъжете.

Вече ме бяха приели. Това също бе добре.

Нараян бе започнал да говори поотделно с всеки. Някои като че се бояха от него. Защо? В този дребосък имаше нещо странно.

— Рам, запали ни огън. Искам много пушек.

Той изсумтя, привика още четирима и ги поведе надолу по хълма да събират дърва.

Нараян притича — пак беше пуснал онази усмивка. Следваше го един стряскащо плещест мъж. Повечето талианци са толкова слаби, та чак мършави. Този нямаше никакви мазнини по себе си — имаше телосложение на мечок.

— Това е Синдху, Господарке — познавам го по славата му. — Синдху се поклони леко. Не приличаше на веселяк. Нараян додаде: — Той ще ни е добър помощник.

Забелязах на кръста на Синдху червен триъгълник. Той беше Гуни.

— Ще съм признателна за помощта ти, Синдху. Вие двамата, стегнете тая тайфа и вижте с какви ресурси разполагаме.

Нараян се ухили, поклони се леко и подбра нанякъде новия си приятел.

Седнах с кръстосани крака встрани от останалите, с лице към града, и се изключих от света. Златния чук се бе получил лесно. Щях да опитам пак.

Призовах остатъка от дарбата си. В шепите ми се оформи огнено зърно. Моят дар се завръщаше.

Не е по силите ми да изразя колко се радвам.

Съсредоточих се върху конете.

Половин час по-късно грамаден черен кон се появи изневиделица и препусна право към мен. Мъжете се впечатлиха.

Също и аз. Не очаквах да успея. А този жребец бе едва първият от четирите, които трябваше да дойдат. Когато изникна и четвъртият, към нас се бяха присъединили още стотина души. Билото на хълма гъмжеше от народ.

Събрах ги.

— Войници, ние загубихме една битка. Някои от вас са загубили и своя дух. И това е понятно. Вие не сте израсли в традицията на войни. Но тази война все още не е загубена, и няма да свърши, докато един от Господарите на сенките е все още жив. Ако не ви стиска да издържите, стойте далеч от мен. По-добре ще е да си тръгнете още сега, защото после няма да ви пусна.

Те си размениха тревожни погледи, но никой не посмя да потегли сам.

— Ще поемем на север. Ще съберем храна, оръжие и хора. Ще се обучаваме. И някой ден ще се върнем. И тогава Господарите на сенките ще решат, че портите на ада са се разтворили. — Все още никой не бе дезертирал. — Потегляме утре призори. Ако тогава сте с мен, с мен сте завинаги. — Опитвах се да им внуша увереността, че бихме могли да вкараме света в ужас.

Когато си легнах да спя, Рам зае пост наблизо — мой телохранител, независимо дали го исках или не.

Унесох се в сън, докато се чудех какво ли е станало с четирите черни жребеца, които не откликнаха. Доведохме на юг осем от тях. Те бяха специално отгледани в зората на империята, която бях изоставила. Един такъв бе по-ценен и от сто души.

Долавях шепот и чувах да повтарят думите, които бе произнесъл Нараян. Те караха повечето мъже да тръпнат от ужас.

Забелязах, че и Рам носеше сгъната кърпа. Неговата беше жълта. Той не се отнасяше към нея толкова придирчиво като Нараян и Синдху. Трима мъже, изповядващи две религии, всеки от тях с цветна кърпа. Какво ли значеше тя?

Нараян поддържаше огъня. Беше сложил постове и налагаше скромна дисциплина. Изглеждаше, общо взето, твърде организиран за търговец на зеленчуци и бивш роб.

Мрачният сън, същият като предишните, бе особено ярък, макар че, когато дойде денят, аз си припомнях само някакъв глас, който ме зовеше. Това ме тревожеше — но реших, че разумът ми играе номера.

Някъде, някак си нощта бе възнаградила Нараян с достатъчно плячка, че да има по няколко залъка на закуска за всеки.

Призори, след като получих известия, че вражата кавалерия приближава хълмовете, поведох тълпата, както бях обещала. Като се имат предвид обстоятелствата, дисциплината ме изненада приятно.