Глен Кук
Стоманени сънища (77)

Заключение: Там долу

Несекващ вятър фучи над каменната равнина. Той шумоли над бледосивите плочи, прострели се от хоризонт до хоризонт. Пее край разпръснатите колони. Подмята листа и прах, дошли отдалеч, и развява дългата черна коса на труп, лежал необезпокояван поколения наред, съхнещ. Вятърът игриво подхвърля листо в беззвучно крещящата уста на трупа и отново го измъква.

Колоните приличат на останки от разрушен град. Но не са. Твърде оскъдно и твърде случайно са разположени. Няма нито една с капител, нито прекършена, макар че някои са изкорубени, ръфани от вятъра векове наред.

А други изглеждат почти нови. Най-много на един век.

Призори и по залез-слънце части от тези колони улавят лъчите и блестят в злато. По няколко минути всеки ден върху тях пламват златни символи.

За онези, които припомнят те, това е някакво безсмъртие.

Нощем ветровете стихват и тишината се възцарява над равнината от блестящ камък.