Глен Кук
Стоманени сънища (74)

LXXIII

Ловеца на души седеше сред едно поле, маскирана като пън. Гарваните кръжаха и сенките им се стрелкаха над стърнището. В далечината се издигаше непознат град.

Импът Жабешко лице се появи.

— Намислили са нещо.

— Това го знам, откакто започнаха да залавят гарваните. А какво ли — много ми се ще да знам.

Импът се ухили и описа какво е видял.

— Или са забравили да те вземат под внимание, или разчитат, че ми даваш неточни сведения. — Тя пое към града. — Но ако искат да ме заблудят, щяха да объркат и гарваните, нали?

Импът не каза нищо. Но и не го очакваха от него.

— Защо посред бял ден?

— Дълга сянка се бои до смърт от страхотиите, които биха могли да се случат, ако се опита през нощта.

— Аха, ясно. Но сенките няма да помръднат, преди да се смрачи. Те искат да се развихрят с пълна сила.

Жабешко лице взе да мрънка нещо на тема какво още трябва да направи, за да спечели свободата си.

Ловеца на души се разсмя с весел смях на малко момиченце.

— Тази вечер мисля, че ще сме приключили. Ако успееш да създадеш достоверна илюзия за мен.

— Какво?

— Хайде първо да се огледаме из този град. Как се нарича той?

— Дхар. Нови Дхар, всъщност. Старият Дхар бе изравнен със земята от Сенчестите господари заради силната си съпротива, когато завладели тази земя.

— Интересно. Какво е мнението им за Сенчестите господари?

— Не особено добро.

— И израства ново поколение. Може би ще е забавно.

 

 

Когато падна мрак, големият площад в центъра на Нови Дхар бе странно пуст и тих, огласян единствено от грака на гарваните и плющенето на крилата им. Всеки приближил се го полазваха ледени тръпки, обземаше го ужас и решаваше да намине оттам друг път.

Една жена бе приседнала край фонтана и топеше пръсти във водата. Гарваните кръжаха около нея — ту прииждаха, ту отлитаха. Сред сенките в края на площада друга фигура наблюдаваше — приличаше на сгърбена стара вещица, сгушила се до стената и убила се плътно с парцаливите си дрехи, за да я пазят от студа. И двете жени сякаш бяха готови да не помръднат от местата си до безкрай.

Търпеливи бяха, и двете.

Търпението им се възнагради.

Посреднощ дойде една сянка — огромна и ужасна, страшно чудовище на мрака, което можеше да усетиш от мили разстояние. Дори и тези жители на Нови Дхар, които не притежаваха никакви магически дарби, доловиха присъствието му. Децата плачеха. Майките ги успокояваха. Бащите залостваха вратите и търсеха къде да скрият рожбите и жените си.

Сянката нахлу с рев в града и се понесе към площада. Гарваните грачеха и се щураха около нея. Тя връхлетя право към жената край фонтана, страшна и неумолима.

Жената й се присмя, и щом сянката й се нахвърли, изчезна.

Гарваните заграчиха присмехулно.

Жената се разсмя в далечния край на площада.

Сянката се извърна, смаяна. Но жената я нямаше там. Смехът й се разнесе зад гърба на чудовището.

Жабешко лице, който се преструваше на Ловеца на души, разкарва сянката из града цял час, отведе я на места, където да сее разруха и смърт, и да разпалва отдавнашни и дълго трупани омрази. Сянката бе неуморна и не се предаваше, ала не беше особено умна. Продължаваше да го следва, безразлична към въздействието си върху хората, и чакаше плячката й да сгреши.

Старицата в края на площада стана бавно, изкуцука към двореца на губернатора на Дълга сянка и влезе — очевидно войниците и стражите бяха слепи за нея. Закуцука през скривалището, където губернаторът трупаше съкровищата, изтръгнати от народите, които управляваше, и отбори една масивна врата, която никой освен него не биваше да отваря. Щом влезе, от стара вещица тя се превърна в Ловеца на души, обзета от весело настроение.

Беше огледала внимателно сянката, докато Жабешко лице я разкарваше насам-натам. Тази сянка трябваше да измине цялото разстояние между две точки. Но не и Жабешко лице — той можеше да води до безкрай, стига да бе нащрек.

Наблюденията й бяха подсказали как може да плени сянката.

Цял час подготвя криптата, за да не може сянката да избяга от нея, а после още една, където подреди няколко дребни магии, за да я разсейват, така че когато някой най-сетне я освободи, да е забравила защо е дошла в Нови Дхар.

Излезе, притвори вратата така, че да остане съвсем леко открехната, и чрез илюзия си докара вид на губернаторски войник. После изпрати мисъл към Жабешко лице.

Импът доприпка радостно и подмами преследвача си в капана. Ловеца на души захлопна вратата подире му и я запечата. Жабешко лице изникна до нея и се ухили.

— Беше почти забавно. Ако си нямах работа в собствения си свят, би ми се приискало да се повъртя тук стотина годинки. С тебе никога не е скучно.

— Това намек ли е?

— И още как, сладуранке. Всички ще ми липсвате — и ти, и Капитана, и всичките ти приятели. Може би ще ви идвам на гости. Но си имам работа другаде.

Ловеца на души се изкиска като малко момиченце.

— Добре. Остани с мен, докато изляза от града. После си свободен да си вървиш. Охо! Бас ловя, че това място ще гръмне! Де да можех да видя лицето на Дълга сянка, като чуе новината! — Тя се разсмя. — Той не е и наполовина толкова умен, колкото си мисли. Имаш ли там приятели, които биха пожелали да работят с мен?

— Може би ще се намерят един-двама палавници. Ще проверя.

Тръгнаха и по пътя се смееха като деца, извършили пакост.