Глен Кук
Стоманени сънища (73)

LXXII

Оплаквача, настанен на един висок стол, наблюдаваше как Дълга сянка се подготвя. Впечатляваше го разнообразието от всякакви мистични и магьоснически измишльотини, които Сенчестият господар бе събрал само за едно кратко поколение. Такива се намираха нарядко, докато бяха под игото на Господарката, и изобщо не съществуваха при властта на нейния съпруг преди нея. Те не искаха никой да добие независимост. И Оплаквача притежаваше много малко, макар сега да бе свободен. Не изпитваше особена нужда от вещи.

Но не и Дълга сянка. Той искаше да притежава поне по едно от всичко. Да има света.

Сега твърде малка част от неговата колекция му бе от полза. По-голямата част надали някога щеше да му послужи, подозираше Оплаквача. Повечето предмети беше събрал, за да попречи на някой друг да ги притежава. Така мислеше той.

Стаята бе ярко осветена, отчасти защото зад кристалните стени наближаваше пладне, а и Дълга сянка бе струпал в стаята около стотина бляскави източници на светлина, сред които нямаше два, които да използват едно и също гориво. Той не пропускаше да вземе никакви предпазни мерки срещу засада от сенки.

Никога не би си го признал, ала бе обзет от ужас.

Дълга сянка провери височината на слънцето.

— Пладне е вече. Време е да започваме.

— Защо сега?

— Под пладнешко слънце те са най-лениви.

— О… — Оплаквача не одобряваше това. Дълга сянка имаше намерение да хване някоя от големите гладни сенки, да я обучи и да я прати да издирва Ловеца на души. Според Оплаквача планът му беше глупав. Мислеше, че начинанието е твърде сложно и ненужно. Те знаеха къде е тя — по-разумно беше просто да я нападнат с повече войници, отколкото тя би могла да се справи. Но Дълга сянка искаше драматизъм.

Което изглеждаше твърде рисковано. Той можеше да пусне на свобода твар, която нищо на света да не е в състояние да овладее. Оплаквача не искаше да участва в това, но Дълга сянка не му оставяше никакъв друг избор. Беше майстор да поставя пред свършен факт.

Няколкостотин души се изкачваха по стария път към равнината и теглеха затворен черен фургон, обикновено влачен от слонове. Но нито едно животно не би припарило до капаните за сенки, колкото и бой да изяде. Само войниците на Дълга сянка се бояха от господаря си повече, отколкото от онова, което можеше да ги сполети там. Него го познаваха.

Мъжете спряха вагона до главния капан за сенки.

— А сега да започваме — нареди Дълга сянка и се разкиска. — Тази вечер в часа на вещиците вашата стара другарка вече няма да е заплаха за никого.

На Оплаквача не му се вярваше.