Глен Кук
Стоманени сънища (72)

LXXI

Доброволците, желаещи да прекосят езерото заедно със Знахаря, бяха малко на брой. Той прие Лебеда и Синдху, отхвърли Кинжала и Корди.

— Вие двамата имате предостатъчно работа тук.

Трима в една лодка. Гребеше Знахаря — другите не умееха. Синдху седна на носа, Лебеда — на кърмата. Знахаря не искаше плещестия да застава зад гърба му. Може би беше неразумно. Този мъж имаше злокобно излъчване и не се държеше дружелюбно. Протакаше, докато обмисляше някакво решение. И Знахаря не искаше да гледа в погрешната посока, когато това се случи.

По средата на пътя Лебеда попита:

— Това между теб и Господарката сериозно ли е? — Бе избрал наречието на Розоград, езика на своята младост. Знахаря го говореше, макар и от години да не го беше използвал.

— От моя страна — да. За нея не мога да кажа. Защо?

— Не искам да бъркам там, където могат да ми отхапят ръката.

— Аз не хапя. И не й нареждам какво да прави.

— Да. Хубаво беше да си мечтая. Сигурно тя ще забрави за съществуването ми в мига, в който чуе, че си жив.

Знахаря се усмихна доволно.

— Можеш ли да ми кажеш нещо за тоя пън тук? Видът му не ми харесва.

Лебеда говори до края на пътуването им, като измисляше сложни, витиевати фрази, за да избегне думите, които Синдху би разпознал.

— По-зле, отколкото предполагах — заключи Знахаря, щом лодката стигна до градската стена там, където част от нея се бе срутила и оставила пробойна, през която езерото подаваше пръст навътре. Лебеда метна въжето на талианския войник, който изглеждаше като неял от седмица, а после слезе от лодката. Знахаря го последва, а след него и Синдху. Знахаря забеляза, че Лебеда застана така, че да може да наблюдава Синдху. Войникът завърза лодката и им кимна. Те го последваха.

Той ги поведе към върха на западната стена — широка и все още здрава. Знахаря оглеждаше града. Никак не приличаше на селището, което представляваше преди — бе се превърнал в хиляда пияни острови. Един голям остров отбелязваше центъра му — цитаделата, където бяха ликвидирали Сянка на бурята и Променливия. На по-близките острови ги чакаха зяпачи. Той разпозна няколко лица и им махна.

Първоначално разпокъсано, започнало от онези оцелели, които той бе довел в Талиос и не бяха от Нар, ликуването бързо се разпространи. Талианските войски нададоха приветствен вик: „Освободителю!“.

— Мисля, че се радват да те видят — забеляза Лебеда.

— Като гледам на какво прилича градът, те биха посрещнали с ликуване всеки, който би ги извел оттук.

Улиците се бяха превърнали в дълбоки канали. Оцелелите си бяха построили салове и се придвижваха с тях. Но Знахаря се съмняваше, че се пътува много. Каналите бяха задръстени от трупове. Носеше се тежка воня на смърт. Чумата и един луд измъчваха града и нямаше къде да дянат мъртъвците.

Могаба и неговите Нар дойдоха иззад завоя на стената, пременени в най-хубавите си одежди.

— Започна се — рече Знахаря. Ликуването не утихваше. Един сал, който едва се крепеше под тежестта на старите другари, заплава с мъка към стената.

Могаба спря на четирийсет крачки от него. Гледаше ги, с лице и очи от тлеещ лед.

— Прочети ми молитва, Лебед.

Знахаря тръгна да посрещне мъжа, който толкова силно желаеше да го наследи. Чудеше се дали и щеше да се наложи да изиграе това и с Господарката — ако предположим, че оцелееше в този рунд.

Могаба тръгна насреща му, крачка по крачка. Спряха на четири стъпки един от друг.

— Постигнал си чудеса от нищо — рече Знахаря и сложи ръка на лявото рамо на Могаба.

Внезапна тишина надвисна над града. Десет хиляди очи гледаха — и местни жители, и войници, наясно колко много, зависи от това как Могаба ще отвърне на този другарски жест.

Знахаря чакаше мълчаливо. Моментът беше такъв, че каквото и да се кажеше, щеше да е прекалено. Нямаше нужда нищо да се обсъжда или обяснява. Реакцията на Могаба решаваше всичко. Ако той отвърнеше със същото, всичко бе наред. Ако ли не…

Мъжете се гледаха в очите. Жарки огньове изгаряха Могаба отвътре. Нищо не проличаваше по лицето му, но Знахаря чувстваше вътрешната му битка — амбицията срещу цял живот обучение и явната воля на войниците. Ликуващите им викове издаваха техните чувства.

Вътрешната му борба продължаваше. Десницата му два пъти се надигна и отново се отпусна. Два пъти той отвори уста да заговори и прехапа езика на амбицията.

Знахаря извърна очи, само колкото да огледа останалите Нар. Опитваше се да ги призове: „Помогнете на своя вожд!“.

Синдаве разбра. След кратка борба със собствената си съвест той излезе напред, подмина двамата и застана сред старите членове на Отряда, които се подреждаха зад Знахаря. Един по един, още десетина Нар го последваха.

Ръката на Могаба се издигна за трети път. Мъжете затаиха дъх. После Могаба сведе поглед надолу.

— Не мога, Капитане. Вътре в мен има сянка. Не мога. Убийте ме.

— А аз не мога да те убия. Обещах на твоите войници, че няма да ти сторя зло, какъвто и да е твоят избор.

— Убийте ме, Капитане. Преди онова в мен да се превърне в омраза.

— Не бих могъл, дори и да не бях дал обещание.

— Никога няма да ви разбера. — Ръката на Могаба се отпусна. — Достатъчно силен сте, за да се изправите срещу мен, въпреки че бяхте наясно, че ще ви убият. Но не сте достатъчно корав, за да си спестите бедите, които ще ви струва пощадата ми.

— Не мога да угася светлината, която усещам в теб. Тя тепърва може да се превърне във величествено сияние.

— Не е светлина, капитане. Това е вятър, дошъл отникъде, роден сред мрака. И заради двама ни се надявам да греша, но се боя, че ще съжалявате за проявената милост. — Могаба отстъпи назад. Ръката на Знахаря се отпусна. Всички наблюдаващи въздъхнаха слисано, макар и надеждата им за помирение да бе слаба. Могаба отдаде чест, обърна се и се отдалечи, следван от трима Нар, които не бяха преминали на другата страна със Синдаве.

— Хей! — провикна се Лебеда по-късно и наруши мълчанието. — Тия копелета ни крадат лодката!

— Остави ги. — Знахаря гледаше приятелите си, които не бе виждал от месеци. — В Книгата на Клоете пише: „По онова време Отрядът бе на служба при Синдархите на Дай Комена и бе освободен…“ — Приятелите му до един се усмихнаха и ревнаха одобрително. — Хей! Работа ни чака тук. Имаме да евакуираме цял град. Да се залавяме!

С едното око той наблюдаваше как лодката прекосява езерото, а с другото продължаваше да следи Синдху.

Хубаво беше да се завърнеш.

 

 

Тъй бяха освободени Деджагор и истинският Отряд.