Глен Кук
Стоманени сънища (68)

LXVII

Щом съзряха талианския главен лагер, стрелците спряха.

— Вече сме в безопасност — каза Знахаря на принца. — Да влезем достойно.

Кавалерията ги бе намерила два дни по-рано на четирийсет мили северно оттам. От вчера конници ги навестяваха редовно. Стрелците заслужаваха възхищение — държаха си езиците зад зъбите. Уилоу Лебеда водеше единия патрул и никого не разпозна.

Знахаря накара капитана да вземе назаем коне. Превозът на стрелците се състоеше само от мулета, колкото да носят онова, което самите стрелци не можеха. Преди час бяха пристигнали два оседлани коня.

Прабиндрахът се издокара, както подобава на принц. Знахаря облече своето „работно облекло“, както го наричаше — костюм на военачалник, подарен му, когато бе герой на цял Талиос. Първия път, когато пое на юг, не го носеше със себе си.

После извади знамето на Отряда и го сглоби отново.

— Готов съм. Принце?

— Когато кажете. — Походът на юг бе измъчил Прабиндрах Драх, но той издържа трудностите, без да се оплаква. Войниците бяха доволни.

Яхнаха конете и поведоха стрелците към лагера. По пътя нататък пристигнаха и първите гарвани. Знахаря им се присмя.

— „Пребийте гарваните с камъни!“ — казваха хората в Берил, когато Отрядът пребиваваше там. Така и не разбрах какво точно искат да кажат с това, но ми звучи много уместно в момента.

Принцът се изкиска в съгласие, а после прие поздравите от войниците в лагера, които така и не можеха да решат кой е по-неочакваният посетител от двамата.

Знахаря забеляза познати лица: Кинжала, Лебеда, Корди… По дяволите! Онзи там приличаше на Мъргън. Това беше Мъргън! Но никъде не мярна лицето, което искаше да види.

Мъргън доприпка, като с всяка крачка преполовяваше разстоянието между него и своя Капитан.

Знахаря слезе от коня и рече:

— Аз съм. Истински съм.

— Но аз те видях как умираш.

— Видял си как ме пронизват. Но все още дишах, когато ти потегли.

— О… да… Но беше в такова състояние, че…

— Дълга история. Ще седнем и цяла нощ ще си говорим за това. Ще се напием, ако се намери нещо годно за пиене. — Той погледна Аебеда. Цъфнеше ли Лебеда някъде, обикновено се появяваше и бира. — Дръж. Заряза го, когато отиде да играеш Създателя на вдовици. — И той му тикна знамето.

Младежът го пое, все едно очакваше то да го ухапе. Но щом го взе, прокара длани нагоре-надолу по дръжката на копието.

— Наистина е то! Мислех, че със сигурност е загубено. Значи това наистина си ти?

— Жив и в настроение да сритам здравата разни задници. Но в момента умът ми е зает с друго. Къде е Господарката?

Кинжала приветства принца с нехаен жест и обясни:

— Господарката замина на север с Нараян и Рам. Преди осем-девет дни. Каза, че имала неотложна работа.

Знахаря изруга.

— Преди девет дни — повтори Лебеда. — Това наистина ли е той? А не някой, предрешен, за да ни заблуди?

— Той е — отвърна Корди. — Прабиндрах Драх не би приел да участва в никаква измама.

— Такъв ми бил късметът. Не е ли това историята на моя живот? Точно когато бъдещето ми е толкова светло, трябва да нося капаци на очите.

Знахаря забеляза един плещест, набит мъж зад Кинжала. Не го познаваше, но умееше да различава силните личности. Този беше важен човек. И не се радваше да види Освободителя жив. Ще бъде нащрек.

— Мъргън, стига си се любил с това нещо. Осведоми ме какво се е случило. От седмици нямам връзка с вас. — Или от месеци, ако имаме предвид премълчаваните истини. — Някой може ли да поеме този кон, та всички да потърсим подслон?

В лагера цареше такава суматоха, все едно Дълга сянка се бе появил ненадейно там. Завръщането на мъртвец винаги усложнява нещата.

Без привидно да обръща особено внимание на това, Знахаря забеляза, че ниският плещест мъж се държи плътно зад Кинжала, Лебеда и Корди и се преструва на незначителен. Дума не обелваше.

Мъргън разказа за преживяванията си след злощастната битка. Кинжала също изложи своята история. Лебеда се включваше с някой и друг анекдот за себе си.

— Самият Тъкач на сенки? — попита Знахаря.

— Това там горе на пръта е главата на момчето — посочи Лебеда.

— Полето се стеснява.

— Да чуем и твоята история, докато все още е новина — подкани го Мъргън.

— За да я запишеш в Аналите ли? Продължаваш ли да ги водиш?

Засрамен, младежът кимна.

— Само че, когато излязох, се наложи да ги оставя в града.

— Разбирам. Чакам с нетърпение да прочета книгата на Мъргън. Ако я бива, ще имаш работа за цял живот.

— И Господарката пишеше такова нещо — обади се Лебеда.

Всички се вторачиха в него.

Той посърна.

— Ами, всъщност тя само споменаваше, че ще напише. Когато има време. Според мен надали някога наистина е записала нещо. Каза само, че трябвало да запомни твърдо някои неща, за да може правилно да ги запише. „Дълг към историята“ — така му казваше.

— Чакай да помисля — рече Знахаря. Взе камък и замери един гарван с него. Птицата изграчи и отлетя няколко крачки по-нататък, но не разбра намека. Ясно, че принадлежеше на Ловеца. Тя пак беше в обращение — свободна. Или пък се бе съюзила с похитителите си.

След малко Знахаря отбеляза:

— Имаме много да наваксваме. Но подозирам, че решаващо е да приключим с проблема с Могаба. Колко души са му останали там?

— Може би хиляда, хиляда и петстотин — предположи Мъргън.

— Едноокия и Гоблин са останали и след като той им е станал Враг?

— Те могат да се защитават — отбеляза Мъргън. — Не искат да идват тук. Мислят, че нещо ги причаква, за да ги хване. Предпочитат да си кротуват, докато Господарката не възвърне силите си.

— Да възвърне силите си? Тя си ги възвръща? Никой не го е споменал. — Но той отдавна го подозираше.

— Да, възвръща си ги — отвърна Кинжала. — Но не толкова бързо, колкото й се иска.

— Нищо не става толкова скоро, колкото на нея й се иска. От какво се боят те, Мъргън?

— От ученичката на Променливия. Помниш ли я? Тя беше там, когато се отървахме от Променливия и Сянка на бурята. Успя да ни се изплъзне. Казват, че се е въплътила в тялото на форвалака, но е запазила съзнанието си. И ги преследва заради убийството на Променливия. Особено Едноокия. — Едноокия бе убил Видоменителя, защото той, много отдавна, бе погубил брат му Тъпана.

— Колелото на мъстта се върти — въздъхна Знахаря. — Може би тя преследва всички замесени.

— Досега това не е хрумвало никому.

— Според мен те си въобразяват.

— С тези смешници човек никога не знае. — Знахаря се облегна и замижа. — Разкажи ми повече за Могаба.

Мъргън имаше много за разправяне.

— Винаги съм подозирал, че таи в себе си повече, отколкото показва — отбеляза Знахаря. — Но човешки жертви? Това е малко прекалено.

— Те не само ги принесоха в жертва, а и ги изядоха.

— Какво?

— Поне сърцата и белите им дробове. Някои от тях. Всъщност това го вършеха само четирима-петима, заедно с Могаба.

Знахаря погледна плещестия мъж. Той така кипеше от възмущение, че бе готов да избухне.

— Предполагам, че това обяснява защо Геа-Ксле бе такъв мирен град — рече Знахаря. — Щом градската стража яде престъпниците и бунтовниците… — И той се изкиска. Но канибализмът никак не беше смешно нещо. — Вие, господине. Не са ни представили един на друг. Май изпитвате силни чувства към Могаба.

— Това е Синдху — представи го Мъргън. — Един от близките приятели на Господарката.

— Така ли? Какво означава това?

— Те са се предали на Сянката — заговори Синдху. — Истинският Измамник рядко пролива кръв. Той отваря златния път, без да изкушава жаждата на богинята. Трябва да се пролива само кръвта на заклет враг. Само заклет враг трябва да бъде измъчван.

Знахаря се огледа.

— Някой знае ли за какво, по дяволите, говори той?

— Приятелката ти се е забъркала с някакви странни типове — обади се Лебеда. Говореше на северно наречие. — Може би Корди ще успее да обясни. Той прекара повече време в опити да го проумее.

Знахаря кимна.

— Мъргън, предполагам, че трябва да сложим край на това. Готов ли си да се върнеш? Да занесеш послание до Могаба?

— Капитане, не искам да изглежда все едно, че клинча, но не съм, освен ако не е заповед. Той иска да ме убие. Както се е смахнал, може и да се опита да го извърши направо пред очите ви.

— Ще пратя някой друг.

— Аз ще отида — предложи Лебеда.

— Това не ти влиза в работата, Уилоу — сряза го Корди.

— Не, влиза. Трябва да разбера нещо за себе си, Корди. Когато преследвахме Тъкача на сенки, аз с нищо не помогнах. Вцепених се. Искам да проверя дали нещо не съм наред. И точно Могаба е човекът, който ще ми го изясни. Той е кажи-речи също толкова страшен, колкото и Тъкача на сенки.

— Уилоу, хич не те бива да мислиш!

— Никога не съм бил от разумните. Аз ще отида, капитане. Кога искате да тръгна?

Знахаря се огледа.

— Кинжал, да не би тук да става нещо? Има ли причина да не отидем да хвърлим по едно око, да изпратим Лебеда?

— Няма.