Глен Кук
Стоманени сънища (66)

LXV

Обстановката вътре в храма бе променена. Покрай стените му тлееха червени огньове. Светлината им хвърляше сенки, които се спотайваха зад грозните дърворезби. Появил се бе огромен идол — близко подобие на чудовището от виденията ми, макар да носеше пищно украшение за глава, цялото в злато, сребро и скъпоценни камъни. Очите на идола представляваха рубини, всеки от които струваше колкото дохода на държавата. Острите му зъби бяха от кристал.

Три глави лежаха под издигнатото му във въздуха ляво стъпало. Когато влезе моята група кандидати, жреците тъкмо извлачваха един труп. Мъртвецът бе подлаган на мъчения, преди да бъде обезглавен.

Десетима мъже лежаха по очи отдясно и още десетима — отляво. Между групите минаваше пътека, широка четири стъпки. Разпознах гърба на Нараян. Двайсетимата нареждаха безспир: „Ела, о, Кина, в света, и възсъздай Своите Рожби, молим те, Велика Майко!“ — лееха се думите от устата им. Бях последна в редицата. Главният Удушвач пристъпи на пътеката зад мен с черен румел в ръка. Подозирам, че основната му задача бе да спира кандидатите, които ги хващаше шубето, а не да ликвидира надничащите нахалници.

Двайсет стъпки празно пространство отделяха певците от постамента на богинята. Трите глави бяха на нивото на очите. Две явно наблюдаваха приближаването ни. Третата се взираше изпод крака на Кина, чиито пръсти с хищни остри нокти бяха на педя от носа й.

Двама жреци стояха от дясната ми страна до висока поставка, на която бяха наредени няколко златни съда.

Обредът започна просто. Всеки кандидат стигаше до отбелязаното място и сваляше одеждата си, придвижваше се до друго отбелязано място, коленичеше и измърморваше ритуална молитва. Тя само умоляваше Кина да приеме молителя — в последния случай, мен като своя дъщеря. Но когато започнах да изговарям думите, духна вятър. Едно ново присъствие изпълни пространството — студено, гладно и лъхащо на леш. Помощникът на жреца скочи. Това не бе обичайно.

Ние, кандидатите, се изправихме и коленичихме с длани върху бедрата. Главният жрец подхвана някакви протяжни брътвежи на език, който не бе нито талиански, нито наречието на Измамниците. Представи ни на идола, сякаш той бе самата Кина. Докато дърдореше, неговият помощник преливаше тъмна течност от един висок преливащ съд в друг, подобен на кана. Щом спря да бърбори, главният жрец направи няколко обредни жеста над по-малкия съд, вдигна го и го поднесе на богинята, сетне отиде на другия край на редицата, докосна с чучура на каната устните на кандидата и напълни устата му. Мъжът затвори очи и преглътна.

Следващият пое течността с отворени очи и се задави. Жрецът остана невъзмутим, както и когато със следващите двама се случи същото.

Беше мой ред.

Нараян се оказа лъжец. Беше ме подготвил, но ми каза, че всичко е илюзия. Не беше. Течността представляваше кръв, примесена с някаква отвара, която й придаваше горчив привкус на билки. Човешка кръв? Не зная. Това, че забелязахме как издърпват онова тяло, не беше случайно. Очакваха от нас да се замислим над видяното.

Преодолях изпитанието. Никога не бях издържала нищо подобно, но и преди бях преживявала ужаси. Не се поколебах и не трепнах. Казах си, че ми остават само минути до овладяването на най-ужасната сила по тези краища на света.

Онова присъствие отново се развълнува.

То можеше да ме овладее.

Главният жрец подаде съда на помощника си, той го отнесе обратно на поставката и занарежда заклинание.

Светлините угаснаха.

Пълен мрак обгърна храма. Стреснах се — мислех, че се е случило нещо необичайно. Но никой освен мен не се обезпокои и размислих. Сигурно и това влизаше в посвещаването.

Мракът продължи половин минута. По средата писък, изпълнен с отчаяние и гняв, разцепи въздуха.

Светлината грейна също тъй внезапно, както бе помръкнала.

Стъписах се.

Трудно беше да приема всичко това.

Бяха останали само петима кандидати. Идолът се бе раздвижил. Издигнатото му стъпало сега стоеше на земята, смазало една от главите. Другото се бе издигнало във въздуха. Тялото на мъжа, втори след мен отляво, лежеше под него. Главата му висеше, сграбчена за косата, от една от ръцете на идола. Преди светлините да угаснат, тази същата ръка стискаше наръч кости. Друга все още държеше меч, но острието му лъщеше. Устните, брадичката и зъбите на идола бяха оцапани с кръв. Очите му светеха.

Как бяха успели? Дали вътре в идола имаше някакъв механизъм? Дали жрецът и помощникът му бяха осъществили убийството? Налагаше им се да действат бързо. А и не бях чула ни звук, ни писък.

Жреците също изглеждаха изумени.

Главният жрец изтича към един куп одежди, метна една към мен, застана отново на мястото си, изпя набързо някакво заклинание и извика:

— Тя дойде! Тя е сред нас! Хвала на Кина, изпратила Дъщеря си да ни подкрепи!

Покрих голотата си.

Нормалното протичане на обреда бе разстроено. Заради това жреците бяха изпаднали в екстаз, но същевременно не знаеха как да продължат по-нататък.

Какво се прави, когато старо пророчество се сбъдне? Никога не съм срещала жрец, който искрено очаква приживе да му се случат чудеса. За тях чудесата са като хубавото вино — най-добри са старите.

Решиха да прекратят обичайната церемония и незабавно да го отпразнуват. Това означаваше, че кандидатите ще бъдат посветени, без да застанат пред съда на Кина. Човешките жертвоприношения — забравени. Съвсем неразумно бях спасила живота на двайсет врагове на Удушвачите, които тази нощ трябваше да бъдат измъчвани и убити. Жреците ги освободиха, за да известят на света, че Удушвачите наистина съществуват и са открили своя месия, че онези, които не искаха да се кланят на Кина, ще бъдат погубени в Годината на черепите.

Весела компания, би казал Знахаря.

Нараян ме отведе обратно при нашия огън и нареди на Рам да отпъжда всеки, дошъл с намерението да ме безпокои. Настани ме, като надълго и нашироко се извиняваше, че не ме бил подготвил по-добре. После седна до мен и се взря в пламъците.

— Дошла е, нали? — попитах след малко.

Той ме разбра.

— Дошла е. Най-сетне наистина. Сега вече няма съмнение.

— Хм. — Оставих го с мислите му, а после попитах: — Нараян, как го правят това с идола?

— Какво?

— Как раздвижиха идола, докато беше тъмно?

Той сви рамене, погледна ме, усмихна се едва-едва и каза:

— Не знам. Досега такова нещо не се е случвало. Присъствал съм поне на двайсет посвещения. Винаги избират един от кандидатите да умре. Но идолът никога не помръдва.

— О… — Не можах да се сетя за нищо друго. Сетне попитах: — Ти почувства ли нещо вътре? Сякаш имаше нещо с нас?

— Да. — Трепереше. Нощта не бе студена. — Опитайте се да заспите, Господарке. Утре трябва да потеглим рано. Искам да ви заведа при лечителя.

Полегнах неохотно — никак не ми се искаше отново да се унеса в земята на кошмарите, но не останах дълго будна. Бях твърде изнурена — и физически, и психически. Последното, което видях, беше приклекналият Нараян, взрян в пламъците.

Много имаш да мислиш, Нараян. Много имаш да мислиш оттук нататък.

Тази нощ нямаше сънища. Но сутринта много, много ми се гадеше. Повръщах, докато не остана нищо, освен жлъчка.