Глен Кук
Стоманени сънища (65)

LXIV

Мостът, който исках да построят, бе недовършен, но прекосихме пеша, а войниците преведоха конете ни през брода. Ходът ми бе символичен — за да вдъхнем кураж на строителите.

Нараян остана впечатлен, а Рам се отнесе съвсем безразлично — каза само, че било хубаво да прекосиш реката, без да си намокриш краката. Не проумяваше за какво е нужен мост.

Заради болестта ми пътят до Годжа се проточи повече, отколкото очаквах. Нямахме време. Нараян бе на ръба на паниката, но успяхме да пристигнем в свещената гора късно вечерта, преди да са започнали церемониите. Бях изтощена. Казах му:

— Ти се погрижи за подготовката. Нямам никакви сили.

Той ме погледна угрижено.

— Трябва да отидете при лечител, Господарке, и то скоро — рече Рам.

— Решила съм го. Щом приключим тук, се отправяме на север. Не мога да издържа дълго така.

— Дъждовете…

Дъждовният сезон скоро щеше да започне. Ако протакаме в Талиос, ще се върнем при Голямата река, след като е заваляло. Вече всеки ден прикапваше.

— Има мост. Може да се наложи да оставим конете, но ще успеем да прекосим.

Нараян кимна отсечено.

— Ще поговоря с жреците. Рам, погрижи се тя да си почине. Посвещението е тежко.

Тогава за пръв път чух намек, че и от мен, както от всеки друг, се очаква да премина през обред на посвещение. Това ме подразни, но бях твърде уморена, за да възразя. Полегнах, а Рам помоли да ни дадат дърва и ориз и сготви. Неколцина джамадари приближиха да ми поднесат своята почит. Рам ги отпъди. Жреци не дойдоха. Толкова бях отпаднала, че дори не попитах Рам дали това има значение.

Долових някакво движение с ъгълчето на окото си — наблюдател там, където не биваше да го има. Обърнах се и мярнах едно лице.

Не беше от Измамниците. Не бях виждала това лице отпреди битката, която ми струва Знахаря. Жабешко лице — така го наричаха. Имп. Какво ли правеше тук?

Не можех да го заловя — бях твърде изнурена. Нищо не можех да направя, освен да не забравям за него. Щом се нахраних, заспах.

 

 

Събудиха ме тимпани — тимпани с плътни гласове, както когато ги удрят с юмруци или длани. Бум! Бум! Бум! Нямаше мира от тях. Рам ми каза, че няма да млъкнат до зори. И други тимпани, с още по-плътен звук, се присъединиха към тях. Надникнах изпод грубия навес, който Рам бе построил за мен. Единият барабан не бе далеч. Мъжът, който го биеше, използваше палки, дълги четири стъпки. Такива барабани имаше във всяка от четирите посоки на вятъра.

Вътре в храма думкаха още барабани. Рам ме увери, че храмът е пречистен и осветен.

Не че ме интересуваше. Беше ми все така зле. През нощта ми се присъниха най-зловещите сънища досега, в които целият свят страдаше от напреднала проказа. Вонята продължаваше да витае в ноздрите ми и от това още повече ми се гадеше.

Рам бе предвидил състоянието ми. Може би ме беше наблюдавал, докато спя, предусещайки, че ще се почувствам зле. Но ме бе закрил с груб импровизиран параван, за да не представлявам зрелище за тълпите.

Когато Нараян дойде, най-лошото бе отминало.

— Ако не отидете при лечител след церемонията, в Талиос аз лично ще ви завлека, Господарке. Няма причини да отлагаме.

— Ще отида, ще отида — бъди сигурен.

— Добре. Вие сте много важна за мен. Вие сте нашето бъдеще.

В храма започнаха да нареждат, заклинания.

— Защо този път е по-различно?

— Твърде много неща трябва да свършим. Обредни задължения и посвещения. Вие сте свободна до вечерта. Отдъхнете си. Утре също ще си починете, ако церемонията ви изтощи.

Да се излежавам, да нямам какво да върша — това също ме напрягаше. Не помня кога за последен път нямах никаква друга работа, освен да се излежавам. Щом успях да овладея гаденето, се опитах да разширя и укрепя дарбата си.

Тя се връщаше — почти без мое участие. Бях способна на повече, отколкото очаквах. Вече можех да се равнявам по способности на Пушека.

Но заедно с добрите новини май трябва да вървят и лошите. Въодушевлението ми секна, щом вдигнах поглед от шепите си и открих, че съм попаднала сред сън — посред бял ден.

Виждах едновременно ужаса от най-лошия сън и гората около мен. Нито едно от двете сякаш не беше напълно реално. Никое от двете не бе по-материално от другото.

Тръгнах от пещерите на смъртта към равнината на смъртта. Рядко бях ходила там. Свързвах тази земя с битката, по време на която Кина бе погълнала орди от демони. Огромна черна фигура крачеше през равнината — движенията й бяха стилизирани като танците на Гуни. Всяка нейна крачка разтърсваше земята. Усещах трусовете. Бяха като съвсем истински земетръс.

Тя не носеше одежди. Тялото й не бе съвсем човешко. Имаше четири ръце и осем гърди. Всяка ръка стискаше нещо, напомнящо за смърт или война. На врата си носеше огърлица от детски черепи. От колана й, като чепки съсухрени банани, висяха нанизи — отначало ми се стори, че са от отсечени пръсти, но щом тя се приближи, се оказаха по-индивидуални и по-мощни мъжки органи.

Гладкият й череп напомняше повече на яйце, отколкото на човешка глава. Отначало ми заприлича на насекомо, но устата й бе като на хищник. От брадичката й капеше кръв. Очите й бяха огромни и пламтяха.

Вонята на стара смърт я предшестваше.

Това неочаквано привидение ме разтърси из основи.

А от някакво кътче на паметта ми се показа Знахаря с неговия непочтителен и жлъчен поглед.

— Старата Натрапница вони така, че комай е готова за стогодишната си баня. Може би дори е време да си измие зъбите.

Мисълта беше толкова стряскаща, че се огледах. Дали някой каза нещо?

Бях сама. Просто мисъл в неговия дух, породена от напрежението. Щом погледнах отново напред, привидението се бе разсеяло. Потръпнах.

Вонята продължаваше да се усеща. Тя не бе въображаема. Един минувач се сепна и спря. Подуши във въздуха, погледна странно и забързано се отдалечи. Пак потръпнах.

Така ли щеше да бъде? Сънища и насън, и наяве?

Потръпнах отново, уплашена. Волята ми не бе достатъчно силна, че да устои на това.

На няколко пъти през деня вонята лъхваше отново. Привидението милостиво не я придружаваше. Повече не рискувах да бъда уязвима, като отворя проходите на силата.

 

 

Когато настана време, Нараян дойде. Не го бях виждала от сутринта. Както и той мен. Погледна ме странно.

— Какво се е случило?

— Има нещо… Аура? Да. Чувстваш се така, както би трябвало да се чувства Дъщерята на нощта. — Той се смути. — Посвещенията започват след час. Разговарях с жреците. Досега нито една жена не се е присъединявала към нас. Няма друг такъв случай. Решиха, че и вие трябва да минете през обреда като всички.

— Доколкото разбирам, това не е…

— Кандидатите застават голи пред Кина, докато тя преценява достойнствата им.

— Разбирам. — Да кажа, че не бях очарована, би било твърде меко, макар че възраженията ми се дължаха най-вече на суета. Изглеждах като плашило. Като жертва на глада, с измършавели крайници и подут корем. Откакто избягахме от Деджагор, не бяхме яли често.

Обмислих го. Всъщност нямах кой знае какъв избор. Ако откажех да сваля одеждите си, подозирах, че нямаше да изляза жива от гората. А Удушвачите ми бяха потребни. Имах планове за тях.

— Ще направя нужното.

Нараян си отдъхна.

— Няма да се наложи да се излагате пред погледите на всички.

— Така ли? Само пред жреците, джамадарите, останалите кандидати и който още помага за представлението?

— Всичко е уредено. Кандидатите ще са шестима — най-малкият позволен брой. Ще има един висш жрец, неговият помощник и един джамадар като главен Удушвач, със заповед да порази всеки от участниците в обреда, посмял да вдигне очи от пода. Ако желаете, сама можете да изберете тези трима мъже.

Странно.

— Защо сте така загрижени?

Нараян зашепна:

— Не бива да ви казвам. Мненията по повод това дали вие сте истинската Дъщеря на Нощта са разделени. Тези, които вярват, очакват вие да пратите на смърт жреца, помощника му и главния Удушвач, след като Кина ви дари благоволението си. Те искат да рискуват с минимален брой хора.

— А другите кандидати?

— Те няма да помнят.

— Разбирам.

— Аз ще съм сред участниците като ваш поръчител.

— Разбирам. — Зачудих се какво ли ще се случи с него, ако се проваля. — Все ми е едно кои ще са жреците и Удушвачът.

Той се ухили.

— Отлично, Господарке. Трябва да се приготвите. Рам, помогни ми да сложим отново паравана. Господарке, това е одеждата, която ще носите, докато застанете пред богинята. — Той ми подаде бял вързоп. Дрехата изглеждаше така, сякаш я бяха носили поколения наред, без да е прана или кърпена.

Приготвих се.