Глен Кук
Стоманени сънища (64)

LXIII

Пет дни импът Жабешко лице издирва своята господарка. После изчака следобеда, когато господарят на Наблюдателницата заспа, и чак тогава влезе. Пристъпи вътре, изпълнен с уплаха. Дълга сянка бе могъщ магьосник, от когото в световете на демоните се бояха.

Влизането му не разтревожи никого. Защитите на Наблюдателницата бяха предназначени да спират сенките от юга. Откри господарката си в тъмна килия под основите на крепостта — упоеното й съзнание бе затворено в своя собствена тъмница дълбоко в мозъка й. Двоумеше се. Можеше да я забрави. Можеше да й помогне, и може би да спечели свободата си. Освобождението й не беше сред конкретните заповеди, които му беше дала.

Той се излегна до нея, проби дупчица в нейното гърло и изсмука кръвта й. Прочисти я и я върна в тялото.

Тя се свестяваше бавно — усети какво прави той и го остави да довърши. Той затвори раната. Тя се надигна в мрака.

— Оплаквача… Къде съм?

— В Наблюдателницата.

— Защо?

— Объркаха ви със сестра ви.

Тя се засмя тъжно.

— Твърде добре играех ролята.

— Да.

— Къде е тя?

— За последно са я видели край Деджагор. Търсих ви една седмица.

— И не са я видели? Тя става все по-силна. А Знахаря?

— Издирвах вас.

— Намери го. Искам го обратно. Не мога да позволя той да се свърже със сестра ми. Направи всичко, за да го възпреш.

— Забранено ми е да отнемам живот.

— Тогава всичко освен това, но ги дръж разделени.

— Тук нямате ли нужда от помощ?

— Ще се справя… Ти свободно ли бродиш тук?

— Доста свободно. Някои части са запечатани с магия, отвъд която може да проникне само Дълга сянка.

— Претърси мястото и ми съобщи с какво се занимава всеки. После издири Знахаря и сестра ми.

Импът въздъхна. Това е то благодарността.

Тя чу въздишката му.

— Направи го, както трябва, и си свободен. Завинаги.

— Готово! Тръгвам!

 

 

Тя зачака похитителите й да дойдат, за да получат своята изненада. Докато кротуваше, тя чуваше шепота на мрака, който се носеше от близката равнина. Разбираше известна част от казаното и започна да усеща вкуса на страха, измъчващ Дълга сянка.

Не можеше да стои тук като паяк-вълк и да причаква. Дълга сянка и Оплаквача спяха. Трябваше да излезе.

Камъните, които изграждаха Наблюдателницата, бяха калени срещу магия. За да си пробие път, тя ги стопи — топяха се, преди да поддадат.

Долните етажи тънеха в мрак. Дълга сянка се боеше от мрака. Тя се изкачваше бавно, нащрек за засади, но не се натъкна на нито една. С приближаване на светлината ставаше все по-нервна.

И там не я причакваше нищо. Очевидно. Да не би крепостта да бе изоставена?

Нещо не беше наред. Тя разшири обхвата на сетивата си, ала пак не долови нищо. Напред и нагоре. Пак нищо. Къде бяха войниците? Трябваше да са хиляди и да обикалят непрекъснато, като кръвта в жилите.

Забеляза изход. За да стигне до него, трябваше да слезе по едно стълбище. Беше го преполовила, когато атаката връхлетя — вълна от дребни кафяви човечета с остри алебарди, дървени брони и странни, причудливи шлемове, изобразяващи животни.

Беше си подготвила магия — истинско изпитание за силите й. Зае ефектна стойка и я изпрати срещу тях. Магията проби отвор в тъканта на света. Разхвърчаха се искри в десет хиляди цвята. Нещо огромно, грозно и гладно гледаше през отвора и го разкъсваше. Стоманата не бе способна дори одраска муцуната му. Ръмженето му караше кръвта да замръзва в жилите. То се изтръгна от утробата на другия свят и полетя след войниците. Те се разкрещяха. То тичаше по-бързо от тях.

Ловеца на души пое в нощния мрак, който обгръщаше Наблюдателницата.

— Това ще им създава работа.

После погледна сърдито на север. Предстоеше й дълго ходене пеша.