Глен Кук
Стоманени сънища (62)

LXI

Знахаря влезе, яздейки, в гарнизонния лагер над Ведна-Бота — малък брод на Голямата река, използван предимно от местните и отворен само за няколко месеца в годината. Слезе от коня и подаде юздите на зяпналия от почуда войник, разпознал Прабиндрах Драх.

Принцът имаше нужда от помощ, за да слезе от коня. Ездата за него бе същински ад. Но Знахаря не прояви никаква милост — но и за него пътуването не бе по-приятно.

— Наистина ли с това си изкарвате прехраната? — изстена принцът. Чувството му за хумор бе оцеляло.

Знахаря изсумтя.

— Понякога не бива да си губиш времето. Но не е така непрекъснато.

— Предпочитам да съм фермер.

— Поразходете се, изтръпването ще ви мине.

— Но охлузванията ще се раздразнят.

— След като поговорим с началника, ще ги намажа с мехлем.

Войникът държеше и двете юзди и се блещеше. И другите вече ги бяха разпознали. Мълвата полетя като ято стрелкащи се лястовици. Един офицер се измъкна от единствената трайна постройка в лагера, като пътьом се увиваше в дрехите си. Очите му бяха подпухнали. Той падна ничком пред принца.

— Стани! — кресна Прабиндрах Драх. — Нямам настроение за подобни неща.

Офицерът се изправи, мърморейки почтителни слова.

— Зарежи ме — сряза го принцът. — Аз само го придружавам. Говори с него.

Офицерът се обърна към Знахаря:

— За мен е чест, Освободителю. Мислехме ви за мъртъв.

— И аз така смятах известно време. И имам нужда отново да се престоря на мъртъв. Двамата с принца се присъединяваме към вашия отряд. В момента не ни следят, но скоро едно далечно, зло око ще започне да ни издирва. — Беше убеден, че издирването още не е започнало, защото по време на ездата им не ги преследваха никакви гарвани. — И когато започне да ни дири тук, искаме да не се отличаваме от вашите войници.

— Укривате ли се?

— Донякъде. — Знахаря даде някои обяснения. Поразтегли истината, поизкриви я, изясни, че могъщи врагове искат да го издирят и че съдбата на Талиос може би зависи от това да не бъдат разкрити, докато не се присъединят към Господарката в Деджагор.

— Първото, което ще направиш — нареди той на офицера, — е да се погрижиш никой от твоите войници да не говори с никого извън лагера. Нашето присъствие изобщо не бива да бъде обсъждано. Враговете ни навсякъде имат шпиони. Повечето от тях не са хора. Скитащо куче, птица, сянка — всичките са потенциални доносници. И всеки трябва да го разбере. Не бива да се говори за нас. Ще приемем други имена и ще станем обикновени войници.

— Не разбирам, господине.

— Не мога да го обясня по-ясно. Приемете нашето присъствие тук за доказателство. Аз се върнах, избягах от плен и трябва да се свържа с главната армия. Не мога сам, дори и предрешен. Разполагате ли с мъже, способни да яздят?

— Може би неколцина… — Беше озадачен.

— Тези коне трябва да бъдат върнати в новата крепост — надяваме се, преди да е започнало преследването. Те биха ни издали на мига. Ездачите им не бива да спират и трябва да се предрешат. Не искаме да ги свързват с този отряд.

Знахаря не бе обсъждал плановете по време на пътуването, защото някой можеше да подслушва. Но принцът бързо разбра накъде бие той.

— Ще поведете този отряд надолу към Деджагор?

— Да. Ние с вас ще бъдем стрелци в строя.

Принцът изстена.

— С ходенето опитът ми е по-малък, отколкото с ездата!

— А аз имам навехнат глезен. Няма да бързаме. — Докато Знахаря говореше, погледът му се стрелкаше насам-натам и търсеше потенциалния подслушван. Продължи да разговаря с офицера. Отново и отново се опитваше да му в тълпи нуждата стрелците да запазят в тайна тяхната мисия, докато не намерят армията на Господарката. Една грешка можеше да ги убие всичките. Представи нещата така, сякаш Сенчестите господари са насъскали по него всичките си хора и демони и те се опитват да унищожат него, принца и всекиго покрай тях.

Това все пак в общи линии беше вярно.

Офицерът намери доброволци, които да върнат конете и подчерта пред тях нуждата това да стане бързо и без да казват на никого къде се намират Знахаря и принцът. После ги изпрати.

Знахаря въздъхна.

— Вече се чувствам в по-голяма безопасност. Дайте ми тюрбан, шадарски дрехи и боя, с която да потъмня ръцете и лицето си. Принце, вие повече приличате на Гуни.

Половин час по-късно те бяха най-обикновени стрелци, с изключение на акцента. Знахаря стана Нараян Сингх. Половината живи Шадари се казваха Нараян Сингх. Принцът прие името Абу Лал Кадрескрах. Според него то щеше да го защити от внимателен оглед, защото предполагаше смесен произход между Гуни и Ведна — а това би могло да означава единствено, че майка му е била проститутка от култа на Гуни.

— Никой, който е с всичкия си, не би допуснал, че Прабиндрах Драх би се унижил дотолкова.

Знахаря се изкиска.

— Може би. Починете си. Намажете се с онзи конски мехлем. Тръгваме веднага, щом осигурим припаси и превоз.

Един ден и половина по-късно, потънали в мрачно мълчание и готови за всичко, стрелците прекосиха реката. С всеки изминал час Знахаря все повече се страхуваше и вълнуваше. Как щеше да реагира Господарката, когато той се появеше пред нея жив?

Отговорът го плашеше.