Глен Кук
Стоманени сънища (60)

LIX

Призрачните вестоносци на Дълга сянка го предупредиха за завръщането на Оплаквача далеч преди самият той да се появи, затова Господарят на сенките отиде да го причака там, където той щеше да кацне. И зачака. Чака ли чака. И все повече се тревожеше — дали малкият парцал не го бе предал в последния момент?

Не, казаха сенките. Не. Той идва. Идва.

Бавеше се. Гърчеше се в смъртна агония. Никога не бе изпитвал такава болка, никога не бе страдал толкова дълго. Болката замъгляваше разума му. Само огромната дарба крепеше остатъците от него. Знаеше само, че трябва да продължи, че ако се поддаде на болката, ще падне от небето и животът му ще свърши сред пустинята.

Пищя, докато не пресипна, докато вече не можеше да издаде и звук. А отровата продължаваше да пъпли из старата му плът, да го разяжда жив, да усилва все повече болката.

Бе загубен. Никой не можеше да го спаси освен онзи, който искаше да го унищожи.

Сияйните кули с кристални върхове на Наблюдателницата се издигнаха над хоризонта.

 

 

Оплаквача бе само на няколко левги оттук, казаха сенките, и почти не са му останали сили да продължава. Бил хванал жената, но инак бил сам.

Започваше да добива смисъл. На Оплаквача му се бе наложило да се бори. Сенджак се бе оказала по-силна от очакването. Нека Оплаквача я докара тук. Само да успее. След като получеше жената, Оплаквача вече му беше непотребен. Нейните знания щяха да са достатъчни.

После дойдоха сенки нейде отдалеч и му донесоха новина, която го накара да заругае още преди да я е изслушал докрай.

Тъкача на сенки — убит! Погубен от поклонниците на онази луда богиня, за която говореше Сенджак.

Нямаха ли край лошите новини? Не трябваше ли две хубави неща да се случат последователно? Трябва ли триумфът винаги да предшества беда?

Стормгард бе загубен. Сганта на Тъкача се бе изпарила като роса. Половината въоръжени сили на Сенчестата империя бяха изчезнали преди залез-слънце. Жалките останки от Черния отряд щяха да излязат от града, а лудият, който ги предвождаше, да продължи безумната си мисия.

Но Сенджак бе негова. Разполагаше с жива библиотека за всяка сила и всяко зло, хрумвало някога на човешкия ум. След като веднъж отвореше това ковчеже, нищо на света не можеше да му се опре. Щеше да е много по-могъщ, отколкото тя е била някога, равен на нейния съпруг в неговия зенит. В главата й имаше заключени неща, които тя никога нямаше да използва. Дори и когато бе най-твърда, дълбоко в нея оставаше някаква мекота. Той не беше мек. Не би изхвърлил полезно сечиво. Щеше да управлява. Пред неговата империя тази на Властелина и наследницата й — империята на Господарката, щяха да изглеждат джуджета. Светът щеше да е негов. Никой на света не би излязъл насреща му. Сега, когато Оплаквача бе осакатен и със смъртна присъда, никой не му се равняваше по могъщество.

Един случаен гарван изпърха покрай него — държеше се като нормален гарван, но неговият полет предизвика порой мръсни думи от устата на Сенчестия. Беше забравил, макар и само за миг. Имаше една, която му бе равна. И тя вилнееше някъде там.

Килимът на Оплаквача се заспуска надолу, предшестван от клокочещата му агония. Когато се снижи на десетина стъпки от земята, рухна. Дълга сянка отново изруга. Още едно счупено сечиво. Жената, в несвяст, се изтърколи от него. Лежеше неподвижно и хъркаше. Оплаквача също се изтърколи, после продължи да мърда. Тялото му се гърчеше конвулсивно. Между немощните му викове от него се изтръгваше хленчене.

Студени тръпки преминаха по гръбнака на Дълга сянка. Сенджак не би могла да стори това. Отровна магия с огромна мощ разяждаше дребния магьосник — толкова могъща, че по никакъв начин не би могъл да я победи сам.

Нещо ужасно вилнееше на свобода из света.

Той коленичи и отпусна длани върху Оплаквача, потискайки презрението си. Проникна вътре и затърси отровата и болката. Тя утихна малко. Напрегна се. Тя стихна още малко.

Покоят даде на Оплаквача сили да се присъедини към борбата. Заедно се сражаваха с болката, докато тя утихна достатъчно, че магьосникът да възвърне разсъдъка си. Дребосъкът прошепна:

— Копието. Копието е у тях. Не го усетих. Нейният телохранител ме прониза два пъти.

Дълга сянка бе толкова стъписан, че дори не изруга.

Копието не бе изгубено! И се намираше в ръцете на врага!

— Наясно ли са какво притежават? — изхриптя той. Преди не знаеха. С изключение на лудия капитан в Стормгард. Ако научеха истината…

— Не знам — изцвърча Оплаквача и отново се разтрепера. — Не ме оставяй да умра!

Копието!

Отнеми им едно оръжие, и веднага намират друго. Съдбата е непостоянна кучка.

— Няма да те оставя да умреш — рече Дълга сянка. До този миг имаше намерение да го остави. Но Копието бе у тях. Щяха да са му нужни всички средства, които успееше да намери. Той изкрещя на прислугата:

— Внесете го вътре! Побързайте. Нея хвърлете в централната килия. Вкарайте там и сенки.

Изруга отново. Нямаше да мине дълго време, и той щеше да отвори този извор на познание. Щеше да води дълга битка за спасяването на Оплаквача.

Отровата, която го разяждаше, си оставаше най-силната в този свят, защото не произхождаше от него — ако легендите бяха верни.

Той погледна на юг, към равнината от блестящ камък, която сияеше в утринните лъчи. Някой ден…

В древни времена Копието бе дошло оттук. То бе играчка в сравнение с нещата, които все още я обитаваха, готови да последват оногова, който би имал волята да завладее тази земя.

Някой ден.