Глен Кук
Стоманени сънища (57)

LVI

Сенките на Тъкача оставаха слепи за местонахождението ми. Той като че не успяваше да се нагоди. А и прилепите му бяха безполезни. Всъщност те бяха изтребени в тази част на света, където моята банда върлуваше нощем.

Дадох знак за спиране на миля от мястото, където по данни на моите разузнавачи Тъкача бе построил своя лагер. Изминахме дълъг път за кратко време и се нуждаехме от почивка.

Нараян се настани до мен, докосна румела си и сподели:

— Раздвоен съм, Господарке. По-голямата част от мен наистина вярва, че богинята иска да сторя това, че то ще е най-великото, което съм правил за нея.

— Но?

— Страх ме е.

— От твоите уста това звучи срамно.

— Не съм бил толкова уплашен от първия ми път.

— Това не ти е обикновена жертва. Залогът е по-голям, отколкото си свикнал.

— Знам. И това знание събужда съмнения в моите способности, в достойнството ми… дори в моята богиня. — Явно го бе срам да признае и това. — Тя е най-великият Измамник, Господарке. Понякога се забавлява, като заблуждава своите. И макар това да е голямо и необходимо дело, дори и аз, който никога не съм бил жрец, забелязвам, че поличбите не са благоприятни.

— Така ли? — Аз не бях забелязала никакви поличби, било то добри или лоши.

— Гарваните, Господарке. Тази вечер те не бяха с нас.

Не бях забелязала. Толкова свикнах с тях, че приемах присъствието им, независимо дали ги виждах или не. Той беше прав. Гарваните никакви ги нямаше.

Това означаваше нещо, вероятно нещо важно. Не можех да си представя тяхната господарка да отпусне дори и една минута, свободна от наблюдение. И отсъствието им не беше моя заслуга. Съмнявах се и че е дело на Тъкача на сенки.

— Не бях забелязала, Нараян. Интересно. Лично за мен това е най-добрата поличба от месеци насам.

Той се намръщи.

— Не се тревожи, приятелю. Ти си Нараян, живата легенда. Бъдещият светец. Ще се справиш чудесно. — Минах от неговото наречие на нормален талиански. — Кинжал, Лебед. Готови ли сте?

— Води ни, прекрасна моя — рече Лебеда. — Бих те последвал навсякъде.

Колкото повече се изнервяше, толкова по-безочлив ставаше.

Огледах ги. Кинжала, Лебеда, Рам, Нараян, двамата оръженосци. Седем души. Както Лебеда бе отбелязал, задължителният брой за отряд с мисия. Пълна сбирщина. Според своите си критерии всеки от тях бе добър човек. Според аршина на другите — всички останали до един, с изключение на Лебеда, бяха разбойници.

— Да вървим тогава. — Преди да изпадна в твърде философски размисли.

Нямаше нужда да го обсъждаме — бяхме го отрепетирали отдавна. Излишно дърдорене, което да предупреди Тъкача на сенки.

 

 

Лагерът приличаше на бордей. Крещеше за нисък боен дух. Но според Тъкача тази сбирщина, моята армия, можеше да победи неговите Сенчести. И те го знаеха. Чакаха ударът да се стовари.

Преминахме покрай многобройни постове, които седяха пред огньове и мрънкаха. Езикът им напомняше на талианския. Когато не говореха възбудено, ги разбирах.

Да, бойният им дух бе твърде нисък. Обсъждаха свои познати дезертьори. Явно бяха мнозина и желанието да последват примера им изглеждаше твърде силно.

Нараян беше прав — не се доверяваше на никого, за да го напъти. Той се плъзна в бърлогата, в която го чакахме и с шепот, който не се чуваше по-надалеч от три стъпки, ми съобщи:

— В една барака вляво има пленници, ето там. Талианци. Няколкостотин.

Замислих се — как ли бих могла да ги използвам? Тук имаше потенциал за диверсия. Но нямах нужда от нея.

— Разговаря ли с тях?

— Не. Можеха да ни издадат.

— Да. Ще се придържаме към мисията си.

Нараян тръгна напред и ни намери ново скривалище. Започнах да усещам, че Тъкача на сенки е близо. Не излъчваше много енергия за сила от неговата величина. Дотогава бях сигурна единствено че той е в лагера.

— Там.

— Голямата шатра?

— Мисля, че да.

Приближихме се. Забелязах, че Тъкача на сенки не смяташе, че има нужда от охрана. Може би мислеше, че е най-добрият страж сам на себе си. А може би не искаше да има хора толкова близо до него, докато спи.

Спотайвахме се сред петно от мрак на десетина стъпки от шатрата. От другата й страна гореше огън. Отвътре не идваше никаква светлина. Извадих кинжала си от ножницата.

— Кинжал, Лебед, Рам, бъдете готови да ни прикривате, ако нещо се обърка. — По дяволите. Ако нещо се объркаше, бяхме мъртви. И го знаехме.

— Господарке! — възрази Рам с глас, който заплашваше да стане по-силен.

— Трай си, Рам, и без възражения.

Вече бяхме спорили за това, и той не отстъпваше. Тръгнах напред. Нараян и оръженосците му ме последваха, както и мирисът на страх.

Спрях на две крачки от шатрата и разпорих платното с кинжала си. То се разцепи без шум. Единият от оръженосците разшири процепа достатъчно, че Нараян да се промуши през него. Другият го последва. След това влязох аз, и накрая — първият оръженосец.

Вътре беше тъмно. С докосване Нараян ни накара да спрем. Той бе търпелив ловец. Повече, отколкото аз, ако бях на негово място — знаеше, че луната скоро щеше да изгрее и да разпръсне мрака. Докато приближавахме шатрата, сиянието й вече се забелязваше.

Нараян пое напред — бавно, уверено, съвсем безшумно. Оръженосците му бяха също толкова добри. Дори и дъха им не чувах.

Аз трябваше да разчитам на свръхестествените си сетива, за да не се спъна в нещо. Усещах присъствието на Господаря на сенките, но не можех да установя къде точно се намира.

Нараян като че знаеше накъде да върви.

Отпред сигурно имаше завеси — никаква светлина от огъня навън не се процеждаше до нас. Как ми се искаше да има поне лъч светлина!

И я получих — неочаквано. Достатъчно, че да разбули ужасната истина.

Тъкача на сенки се намираше вляво от нас, седнал в поза лотос, и ни наблюдаваше зад мрачна маска на звяр.

— Добре дошли — поздрави той. Гласът му наподобяваше съскане на змия. Беше слаб, едва се чуваше. — Чаках ви.

Значи сенките, в края на краищата, не се бяха подлъгали.

Той се досети какво мисля.

— Не сенките, Доротея Сенджак. Знам какво мислиш. Скоро ще знам и всичко онова, което е в ума ти. Нагла кучко! Мислеше си, че ще ме превземеш с трима невъоръжени мъже и един меч?

Нищо не казах. Нямаше какво. Нараян се размърда. Направих незабележим жест — сигнал за Удушвачите. Той се вкамени. Имахме шанс, ако Тъкача на сенки наистина вярваше, че тези мъже са невъоръжени.

После заговорих.

— Ако си мислиш, че ме познаваш, значи изобщо не ме познаваш. — Исках той да се приближи. Да застане там, където Нараян можеше да го достигне. — Черна майко, майко Кина, чуй! Твоята дъщеря те зове. Помогни ми, майко моя.

Той не помръдна. Удари ме с нещо невидимо, което ме отхвърли десет стъпки назад и изтръгна стон от мен.

Дисциплината, която проявяваха Нараян и оръженосците му, ме смая. Те не се втурнаха към Тъкача на сенки, нито дойдоха при мен и не се отделиха от мишената си. Помръднаха малко и сега равновесието и разположението им бе по-добро. Нагласиха се почти незабележимо.

Тъкача на сенки бавно се изправи — мъж, измъчван от болки — и се подпря на патерица.

— Да. Сакат. Който няма никога да оздравее, защото единственият ми съюзник не би ми оказал помощ, за която може и да съжалява, когато реши, че вече не съм му полезен. И за това трябва да благодаря на теб. — Той протегна ръка. Почти невидимо въже от индигов огън се изви от пръстите му към мен. Той дръпна. Въжето ме повлече напред. Болката бе мъчителна. Едва успях да сдържа своя вик.

Той искаше да крещя. Да събудя лагера, за да покаже на своите некадърници какво е постигнал, въпреки тяхната липса на бдителност. Искаше да си играем на котка и мишка.

Зад гърба му стената на шатрата се разкъса. Два кинжала разрязаха платното и вътре влетя Рам. Тъкача на сенки се обърна. Рам го блъсна, той се препъна и залитна към Нараян.

Нараян и неговите оръженосци се движеха като нападащи мангусти. Нараян уви румела си около гърлото на Тъкача на сенки толкова бързо, че очите ми настояваха, че е било магия. Оръженосците сграбчиха крайниците му, преди да изгуби сили.

Пурпурното въже ме пусна и шибна един от оръженосците. Очите на мъжа се разшириха. Той потисна своя крясък и се опита да удържи хватката си, ала не успя.

Тъкача на сенки изплющя с въжето към Нараян.

Очите на Нараян се оцъклиха и той отпусна румела. Тъкача на сенки се обърна към другия оръженосец.

Рам сграбчи изотзад Сенчестия за врата и за хълбоците и го вдигна над главата си. Тъкача на сенки изплющя с въжето към него. Рам сякаш бе неспособен да чувства болка. Падна на едно коляно и прекърши Тъкача на сенки върху другото.

Чух как костите му изпращяха. Земетръсен писък би огласил света, ако Нараян не беше толкова добър с румела. Той уви шията на Тъкача в полет, когато Рам го метна надолу. И когато писъкът се помъчи да се изтръгне от гърлото му, то вече бе стиснато в стегната примка.

И Рам, и Нараян държаха здраво Сенчестия.

Кинжала влезе в шатрата и нехайно заби кинжала си в сърцето на Тъкача на сенки.

— Знам, че вие си знаете работата, но все пак да не рискуваме.

Съществата като Тъкача на сенки притежават невероятна жизненост. Кинжала беше прав. Дори и пронизан няколко пъти, удушен, с пречупен гръбнак, той продължаваше да се бори. Рам, Нараян и двамата оръженосци го удържаха. Намесих се и помогнах на Кинжала да нанесе още няколко удара.

Лебеда стоеше пред дупката в шатрата и се дивеше — толкова потресен, че не можеше да помръдне от поста си. Горкичкият Лебед. Войната и насилието просто не бяха за него.

Нарязахме Тъкача на сенки на половин дузина парчета и чак тогава той спря да се съпротивлява. Застанахме около трупа. Всички бяхме оцапани с кръв. Като че никой не бе способен на нищо друго, освен да диша тежко и да се чуди дали наистина сме успели. Нараян, който рядко проявяваше чувство за хумор, наруши мълчанието:

— Дали сега вече съм Удушвач светец, Господарке?

— Тройно. Ти си безсмъртен. По-добре да се махаме оттук. Всеки да грабне по едно парче.

Лебеда издаде сподавен въпросителен звук.

— Единственият начин да сме сигурни, е да го изгорим и да разпръснем пепелта. Някой като Дълга сянка би могъл да го съживи дори и сега.

Лебеда повърна вечерята си. Но въпреки това изглеждаше засрамен, сякаш с нищо не бе допринесъл в начинанието.

Аз взех главата на Тъкача. Докато подминавах Лебеда, му намигнах и му стиснах ръката. Това би трябвало да поразсее тревожните му мисли.

Луната бе изгряла. Оставаше само един ден до пълнолунието — тя изглеждаше като оранжево чудовище току над хоризонта. Подканих с жест останалите да побързат, докато все още мракът ни прикрива.

Бяхме изминали половината път до оградата, когато страшен вик разтърси нощта. Нещо прекоси с куцукане лицето на луната. Нов вик разкъса мрака и той бе изпълнен със смъртна агония.

Рам ме побутна.

— Трябва да бягаме, Господарке. Да бягаме.

Навсякъде край нас войниците на Сенчестите се надигаха, за да видят какъв е този шум.