Глен Кук
Стоманени сънища (56)

LV

Знахаря, все още в облика на Шадар, се подпираше на копието със знамето на Отряда. Беше отегчен. Бдителността му бе притъпена. Чувстваше се потиснат. Започна да се отчайва, че ще успее да избяга, бе готов да прати всичко по дяволите и да се опита да се измъкне при първата най-малка възможност.

Прабиндрахът Драх и Ловеца на души бъбреха и се смееха под книжните фенери, докато градинската прислуга сновеше край тях. Не забелязваха нищо друго освен себе си. Изненадващата гостенка — Радишата, зъзнеше на студа, напълно пренебрегната.

Знахаря се бе оплакал, че отделят толкова много време на принца и недостатъчно — на подготовката на войниците. Ловеца се разсмя и му каза да не се тревожи — тя можела да му е вярна завинаги, а това било само политика.

Нямаше да й устои още дълго. Тя го разгроми, вкара го в отчаяние… Още малко и щеше да се предаде. И после тя щеше да спечели всичко.

Дали не трябваше да се предаде. Може би, след като нанесе този последен удар, тя щеше просто да си тръгне, да се върне на север, където я очакваше много по-добро бъдеще. Понякога тя отваряше дума за отправяне на север.

Да си неин спътник бе жестоко. Тя го превърна в нещо повече от трофей. Понякога говореше за своята вътрешна същност — когато онова, в което бе избрала да се превърне, й натежаваше твърде много. В тези мигове, когато тя представляваше човешко същество, той бе най-уязвим. Тогава му се искаше да я утеши. Беше сигурен, че е искрена, че това не е тактически ход. В подхода си към завоюването тя не проявяваше коварство.

Потънал в размисъл, той доста късно забеляза, че Радишата му обръща повече внимание, отколкото заслужава един телохранител. Незабелязано, тя го подлагаше на внимателен оглед. Това го стресна и разтревожи, но после остана само любопитството. Защо? Нещо в облика му не бе наред ли? Нямаше как да се разбере. Той никога не бе виждал мъжа, на когото трябваше да се преструва.

Замисли се какво ли прави Господарката, какви ли отношения гради. Дали в отмъщението на Ловеца нямаше и още нещо? Дали тя искаше не само да го прелъсти и да изнасили сърцето му, но и Господарката да си намери някой — и после тя да й извести, че Знахаря, в края на краищата, е жив?

Смахнати хора. Всичко това — само за някаква болка. Относително малко страдание. Може би не толкова малко за тях, живеещите като полубогове. Сигурно за тях любовта бе нещо по-важно, отколкото за простосмъртните.

Радишата бе застанала ужасно близо и го гледаше втренчено. Беше набърчила чело като човек, който се опитва да си спомни нечие лице.

Нямаше какво да губи. Намигна й.

Веждата й се вдигна — и това бе нейната единствена реакция. Но престана да го оглежда — престори се, че се интересува от брат си и жената, която той мислеше за Господарката.

Знахаря отново се умисли. И, потънал в своя вътрешен пейзаж, не забеляза как гарваните, един по един, отлитат.

 

 

Макар че имаше по-големи възможности, Ловеца не държеше да се покаже като Господарката. Колесницата беше най-обикновена, тиха. Седнал до кочияша, Знахаря стискаше копието и се чудеше за какво ли си говорят там долу. Принцът и сестра му бяха приели да ги закарат, защото от небето отново ръмеше.

Дъждът идеално подхождаше на настроението му.

— Дий! — провикна се кочияшът.

Знахаря съзря внезапен проблясък в една алея, към която се приближаваха. Щом се обърна, към тях се стрелна ослепително кълбо от розов огън, голямо колкото юмрук, и се разби в лявата врата на колесницата. След него изскочи и още едно, удари предницата на каляската и избухна ярко. Конете пощуряха и се изтръгнаха от впряга. Трето кълбо удари колесницата и строши едно от задните колелета. Возилото се наклони и едва не се преобърна. Знахаря скочи и успя да го предотврати. Когато то отново се килна обратно с трясък, той се строполи на пътя от другата му страна.

Откъм алеята нападнаха мъже.

Знахаря дръпна вратата. Ловеца и Радишата бяха в несвяст. Принцът се рееше замаян, но в съзнание. Знахаря го сграбчи за пищните одежди и го измъкна.

Кочияшът горе извика.

Знахаря претърси задната част на тлеещата колесница и се натъкна на нещо, подобно на плаващ във въздуха парцален вързоп. Бодна го с копието, което продължаваше да стиска.

Вързопът нададе вой.

Кръвта на Знахаря се смръзна в жилите.

Оплаквача бе придружен от още трима мъже. Нападнаха го.

Принцът се олюля пред колесницата, извадил контешкия си меч и съсече изотзад единия от мъжете.

Оплаквача нададе вой и диво размаха ръце. Знахаря го прониза отново. Целият път тътнеше и се клатушкаше. Запокитен повторно срещу колесницата, на Знахаря му се стори, че ребрата му поддават. Тътенът сякаш отекваше до безкрай в дълбок каньон. Последната му ясна мисъл беше „О, не пак!“. Току-що бе оздравял от тежка рана.

 

 

Когато Знахаря дойде на себе си, хора се суетяха наоколо като подплашени мишки. Радишата коленичеше над брат си. Зяпачите, запазили самообладание, бяха примъкнали встрани нападателите. Двама като че изглеждаха мъртви, а третият — тежко ранен. Знахаря се изправи на колене и натисна с пръсти ребрата си. Имаше болка, но не като от счупено. Беше се отървал само с натъртвания. Отиде при Радишата и попита:

— Лошо ли е пострадал?

— Мисля, че само е изпаднал в безсъзнание. Не виждам рани. — Не го поглеждаше. Нагоре откъм улицата се носеха викове. Закъснялата помощ пристигаше.

Знахаря погледна в колесницата.

Ловеца на души я нямаше.

Оплаквача — също.

— Той ли я отведе?

Радишата вдигна глава. Очите й се разшириха.

— Ти! Струваше ми се, че има нещо познато…

Дали магията на Ловеца на души бе издъхнала и сега той отново си изглеждаше същият?

— Къде е тя?

— Онова, което ни нападна…

— Магьосник на име Оплаквача. Също толкова могъщ и силен, колкото Сенчестите. Сега работи за тях. Той ли я отведе?

— Мисля, че да.

— Проклятие! — Знахаря се наведе предпазливо, вдигна копието и се подпря на него. — Хей, вие! Махайте се оттук! Прибирайте се. Пречите. Чакайте! Някой видя ли какво се случи?

Неколцина свидетели признаха.

— Онази твар, която избяга. Накъде тръгна?

Те посочиха алеята.

Подпирайки се на копието като патерица — освен натъртените ребра и глезенът му беше лошо изкълчен — той закуцука подир нея.

Там нямаше нищо. Оплаквача си бе отишъл, а заедно с него и Ловеца.

Докато Знахаря се връщаше, той осъзна какво означаваше обезсилването на нейната магия. Той беше свободен. Поне засега, свободен.

Прабиндрах Драх седеше. Зяпачите, разбрали, че са нападнали техния принц, се гневяха и заплашваха оцелелия нападател. Знахаря изрева:

— Дръпнете се! Той ни трябва жив. Прибирайте се, казах. Това е заповед!

Сега някои го разпознаха.

— Освободителят! — чу се глас. Тази титла той бе получил като обществено признание, когато заедно с Отряда поеха задачата да защитават Талиос.

Някои си тръгнаха, други останаха — само се отдръпнаха.

Шумотевицата от идващата закъсняла помощ се приближаваше.

Принцът погледна слисано Знахаря. Той му подаде ръка. Принцът я пое. Щом се изправи, прошепна:

— Маската част от някаква велика стратегия ли е?

— По-късно… — Принцът сигурно си мислеше, че той се е крил под маската на Рам от самото начало. — Можете ли да вървите? Да се махаме оттук, преди бедата да ни е намерила.

Помощта пристигна под формата на половин дузина стражи от двореца, извикани от някого, успял да запази самообладание.

— Някой е отвлякъл Господарката? — попита принцът, а после, слисан, додаде: — Сигурно е било само заради това, инак всички щяхме да сме мъртви.

— Така предполагам и аз. Но каква изненада ги чака! Да побързаме. — Щом тръгнаха, заобиколени от стражите, Знахаря попита: — Къде се дяна вашият домашен любимец, магьосникът, по време на тези събития?

— Защо? — обади се Радишата.

— Това малко лайно от седмици получава заплата от Господарите на сенките. Питайте и него.

— Много бих искал — рече принцът, — но един демон се опита да го убие и едва не успя. В кома е и няма да се свести.

Знахаря погледна назад.

— Някой трябва да доведе пленника. Може да ни каже нещо полезно.

Не би могъл. Беше издъхнал, докато никой не го гледаше.

Знахаря бе изумен от самия себе си заради начина, по който пое командването. Може би — заради тежестта на толкова много месеци безпомощност. Или поради онази наложителност, предизвикана от увереността, че няма много време, за да поеме съдбата си в ръце.

Принцът сигурно беше прав — целта на нападението е Господарката. Това означаваше, че лошите по някаква причина бяха изгубили следите й и я бяха объркали с Ловеца. Той се усмихна мрачно. Нямаше да са подготвени за тигъра, който бяха уловили.

Колко ли дълго щеше Ловеца да си играе с тях, преди да се разкрие? Достатъчно дълго?

Не разчитай на нищо. Побързай.

Трябваше на всяка цена да заграби каквото може, докато все още има възможност.

 

 

Знахаря довърши разказа си. Принцът и сестра му го слушаха със зяпнали уста. Радишата първа се окопити. Тя винаги е била по-твърдата.

— Много отдавна Пушека ни предупреди, че може би се случват повече неща, отколкото е видно за окото. Че може би има играчи в една невидима за нас игра.

Всички се обърнаха към магьосника в несвяст. Знахаря каза:

— Принце, тази вечер вие доста добре боравихте с онзи меч. Мислите ли, че ще ви е трудно да го прободете, ако той си го изпроси?

— Никак. След стореното от него за мен би било неприятно да го пробода, преди да е изплюл цялата история.

— Той не е чак толкова крив — попаднал е в капан, докато се е опитвал да постъпи както според него е било редно. Проблемът му е, че като си науми нещо, дори и то да е погрешно, не може да си го избие от главата, без значение с какви доказателства го затрупваш. Бе решил, че ние сме лошите, дошли да сеем разруха, и просто не бе в състояние да промени мнението си. Сигурно никога няма да го промени. Ако го екзекутирате, той ще умре с убеждението, че е герой и мъченик, опитал се да спаси Талиос. Мисля, че мога да го свестя. А след това вие стойте до мен, готов да го прободете, пробва ли да прави номера. Дори и един нищо и никакъв магьосник е смъртоносен, когато той го пожелае.

На Знахаря му бе необходим цял час, но той наистина успя да измъкне магьосника от здрача на живота и да го принуди да разкаже всичко.

По-късно принцът попита:

— Какво можем да предприемем? Дори и да се покайва толкова, колкото твърди, ние не можем да разкъсаме хватката на Господарите на сенките. Не искам да го убивам, но той е магьосник. Не ще успеем да го задържим в плен.

— Той може да остане затворник в своя ум. Ще трябва да го храните принудително и да го подмивате като бебе, но аз ще го върна в кома.

— Ще оздравее ли?

— Тялото му би трябвало да оздравее. Но с нищо не мога да помогна за онова, което дяволът е сторил на душата му. — Сега малодушието на Пушека от миналото изглеждаше като нечувана храброст.

— Действайте. Ще се оправим с него, когато имаме време.

И Знахаря се зае.