Глен Кук
Стоманени сънища (54)

LIII

Кавалерията се присъедини към нас два дни след като поехме на север от Деджагор. Бях построила лагер. Цареше ведро настроение. На войниците не им се нравеше, че сме се оттеглили. Не искаха да повярват, че просто извадиха късмет, а не са непобедими. Исках да проумеят, че късметът може и да им измени, ала те не ми вярваха. Повечето хора вярват само на онова, на което искат да вярват.

Тяхната увереност бе заразила и Нараян, и Кинжала. Тези двамата биха се втурнали без колебание отново на юг, стига само да заповядам. Изкушавах се. Според мен с тази болест и аз извадих късмет — тя ме караше да мисля разумно.

Те ми представиха план за оплитане на Тъкача на сенки в нова клопка.

— Тъкача няма да влезе в капан — казах им. — Ако го отделим от войниците му, може би ще успеем да пленим тях. Но не и него.

Нараян се наведе към мен.

— Не беше късмет, Господарке. А Кина. Нейният дух е на свобода. Дошло е времето за предзнаменования. Годината на черепите наближава. Кина затулва с длан очите на враговете си. Тя е с нас.

Исках да му кажа, че човек, който разчита на подкрепата на бог, заслужава да не получи никаква помощ, но размислих. Измамниците бяха убедени вярващи. Каквото и да представляваха, колкото и кръвожадни и престъпни да бяха начинанията им, те вярваха в своята богиня и в своята мисия. Кина не беше само удобна измислица, която оправдава злодеянията им.

След като от месеци сънувах онези сънища, вече и на мен ми бе трудно да не повярвам в Кина. Може би не като богинята на Нараян, а като мощна сила, която се храни със смърт и разруха.

— Защо не премахнем Тъкача на сенки? — попита Кинжала.

— Точно така. Гениално хрумване, Кинжал. Може би ако всички си го пожелаем силно, той ще пукне.

Кинжала се усмихна. Усмивката му не беше плаха като на Нараян, а могъща, защото я използваше много рядко. После ми предложи ръката си.

— Моля ви, елате да се поразходим.

Кинжала беше нащрек. Боях се, че е недостатъчно впечатлен. Напомних си да не забравям, че и той сигурно си има нещо свое наум и нямах ни най-малка представа какво би могло да бъде.

Отдалечихме се от останалите. Нараян, Рам и Лебеда ни наблюдаваха — всеки с някаква своя си ревност.

— Е?

— Тъкача на сенки е главният враг. Убийте го — и армията му ще рухне.

— Вероятно.

— Имам очи и уши. Мозъкът ми работи. Когато съм любопитен, аз задавам въпроси. Знам какъв е Нараян. Ясно е и какво представлявате за него. И мисля, че знам какви ви искат те.

Не беше голяма изненада. Вероятно половината войска имаше някаква представа, макар може би да не вярваха, че Рам и Нараян заслужават легендарната си слава.

— Виждал съм Синдху в действие. Доколкото разбирам, Нараян е по-добър.

— Вярно.

— Тогава го изпрати при Тъкача на сенки. Той може да усмърти Господаря на сенките, преди онзи да е разбрал какво го е сполетяло.

Да удушиш магьосник е добър начин да се отървеш от него. Тъкача бе най-вещ в гласовите магии и на второ място — в магиите с жестове. Пронижеш ли го с нож, меч или копие, той все още може да използва и гласа, и ръцете си, освен ако не го убиеш мигновено. Един Нараян лесно можеше да отнеме гласа му. Стига да успееше да строши врата му толкова бързо, колкото твърдеше, жестовете нямаше да имат значение.

— Така е, според мен. Но остава един малък проблем. Да приближим Нараян достатъчно, че да може да използва румела си.

— Хм.

— Сред хората си Нараян е онова, което аз бях сред своите. Върхът. Апогеят. Наблюдавала съм го. Той е въплъщение на самата смърт. Но му липсват нужните умения да се промъкне близо до Тъкача на сенки. Никога не се е учил как да става невидим.

Кинжала се изкиска.

— Бас ловя, че с удоволствие би научил този номер от вас.

— Несъмнено. Обмислил си подробно всичко и си прозрял трудностите. Смяташ, че си изнамерил начини те да бъдат заобиколени. Кажи ми тогава как. Не смятам, че е практично, но ще те изслушам.

— Има определени видове убийци. Луд самотник, на когото не му пука дали ще убият самия него. Заговорници, който се стремят към властта, готови да се избият помежду си, след като мишената им е ликвидирана. И професионалистът.

Не виждах смисъла и му го казах.

— За да успеем, трябва да избегнем слабостите на различните видове убийци. Наблюдавах ви. Уменията ви не са като преди, но вие се омаловажавате. Можете да прикриете ударен отряд, който да се промъкне до Тъкача на сенки. Ако създадем илюзията, че целта ни не е самият той, не би се пазил от нападение лично над него. Нали?

— Донякъде.

— Донякъде. Тъкача на сенки не би трябвало да знае, че имате проблеми с Могаба. Така че търсете начини да облекчите положението на града. Докато шепа хора работят по убийството на Тъкача.

— Кажи ми как.

— Самото убийство е за Нараян. Ще трябва да прикриете нападателния отряд или да го направите невидим. Рам идва, защото е длъжен. Аз идвам, защото никой не борави по-добре от мен с оръжие. Лебеда идва, защото присъствието му символизира участието на талианската държава. Ще е добре и Корди да дойде, защото има и лична връзка с Жената, но той трябва да удържа юздите тук. Стабилен е. Мисли. Уилоу е самата страст, действие без мисъл. Добавете колкото специалисти ще са нужни на Нараян.

— Двама оръженосци. — Казах го на наречието на Удушвачите. Кинжала ми хвърли бърз поглед. Беше изненадан, че съм навлязла толкова навътре в този свят. Продължихме в мълчание. После аз казах:

— Този път ти говори повече, отколкото откакто те познавам.

— Говоря, когато имам какво да кажа.

— Карти играеш ли? — не бях го наблюдавала южно от екватора. Тук заможните играеха домино или други игри, а бедните — на зарове или пръчки, които разклащаш във ведро и после разхвърляш.

— Знам някои игри. Корди и Лебеда имаха карти, но се изхабиха.

— Знаеш ли какво е „неизвестна карта“?

Той кимна.

Спрях, наведох глава, затворих очи, съсредоточих се и създадох жестока илюзия. Тя се оформи високо горе — летящ гущер, два пъти по-голям от орел. Той се стрелна надолу.

Гарваните имат остър поглед. Доста са умни за птици, ала не са гении. Паникьосаха се. Паниката щеше да направи неразбираеми сведенията, които щяха да предадат за събитието.

— Сторихте нещо — забеляза Кинжала. Наблюдаваше бягството на гарваните.

— Птиците са шпиони на една от неизвестните карти в нашата игра. — Разказах му за намереното в гората и какво означаваше то според мен.

— Корди и Лебеда са ги споменавали — Оплаквача и Ловеца на души. Никак не се отзоваха добре за тях. Но и за вас преди не се изказваха ласкателно. Какъв е техният интерес тук?

Говорих за тях чак докато гарваните се върнаха. Кинжала без затруднения схвана сложните интриги в старата империя. Сигурно имаше опит.

Гарваните възобновиха наблюдението си. Не ги обезпокоих. Ако го правех прекалено често, това би възбудило подозрения. Тънка, доволна усмивчица се изписа на лицето на Кинжала. Докато приближавахме към другите, които ни чакаха мълчаливо и ни наблюдаваха напрегнато — грижите на всекиго си личаха твърде ясно — Кинжала прошепна:

— За първи път се радвам, че Корди и Уилоу ме измъкнаха оттам.

Хвърлих му бърз поглед. Да. Той изглеждаше съвсем жив за първи път, откакто го срещнах.