Глен Кук
Стоманени сънища (53)

LII

Дълга сянка нададе протяжен гневен вик, който отекна в цялата Наблюдателница. Подмазвачите веднага дотичаха, треперещи от страх, че ще си го изкара на тях — каквото и да го бе предизвикало.

— Вън! Вън, и стойте там… Чакайте! Влизайте обратно!

Спокойствието му изведнъж се възвърна. Изпаднеше ли в тежка криза, той винаги успяваше да си възвърне самообладанието, и тогава мислеше най-добре и откликваше най-бързо. Всяко зло за добро, може би.

— Донесете голямата купа за предаване на послания. Трябва ми живак. Искам и фетиша, който принадлежи на моя гост и съюзник. Трябва да се свържа с него.

Те се разтърчаха ужасени. Хубава гледка. Много ги беше страх от него. Страхът бе власт. Онова, от което се страхуваш, те владее… Той се замисли за сенките и за равнината от блестящ камък. Гневът му се разгаряше. Дълга сянка го отблъсна, както отхвърли и страха. Един ден, когато приключи с всичко онова, което го разсейваше, равнината щеше да му се подчини. Той щеше да я завладее и завинаги да сложи край на страха от нея.

Успяха да приготвят всичко, преди самият той да успее да се подготви.

— А сега излезте навън и стойте там, докато не ви повикам.

Той се наведе над купата и потърси своя човек. Но не можа да влезе във връзка. Пробва пак, и пак. Четири пъти. Пет. Гневът отново се разбушува.

Оплаквача най-сетне откликна.

— Къде беше?

— Нависоко. — Приглушен, едва доловим шепот. — Трябваше първо да сляза. Лоши новини. Тя отново измами нашия приятел и изби още няколко хиляди души.

Дълга сянка посрещна това с безразличие — теглилата на Тъкача никак не го засягаха.

— Тя там ли е изобщо?

— Разбира се, че е тук.

— Сигурен ли си? Видя ли я? Моите сенки не могат да я открият. Снощи успяха само да предположат, че би могла да се намира на дадено място.

— Не съм я видял с очите си — призна Оплаквача. — Но следя войските й и чакам възможност да нападна. Мисля, че по-късно тази вечер ще ми се удаде.

— Получих сведения от магьосника в Талиос — успя да ми ги предаде с отчаяно усилие. Всичките ни агенти там са удушени. Той знае, че тя е там. С онзи Шадар, нейната сянка. А тя е наясно, че той е наш. Преди да е свършил, някаква демонична твар нахлу и го разкъса.

— Невъзможно. Тя бе тук преди два дни.

— Ти видя ли я с очите си?

— Не съм.

— Припомни си. Тя винаги е била склонна към илюзии и заблуди. Имаше доказателства, че уменията й се възстановяват — може би много по-бързо, отколкото тя даваше да се разбере. Може би ни е заблудила да повярваме, че е на едно място, а в същото време да е била на друго. Талианецът каза, че нашите агенти са били убити, за да им се попречи да докладват за присъствието й.

Оплаквача не отговори.

И двамата се замислиха. Най-сетне Дълга сянка промълви:

— Не мога да проумея защо тя ще изпраща армия, за да ни накара да повярваме, че се намира на наша територия. Но аз я познавам, както и ти. Ако за нея е толкова наложително да смятаме, че тя е там, където не е, значи това е смъртоносно важно за нас. В Талиос има нещо, което тя не иска да разкрием. Може би е по следите на Копието — някой го е отнесъл от бойното поле и оттогава не са го виждали.

— Ако отида, има вероятност да изгубим Деджагор и Тъкача. Уменията му са отслабени. Умът му е затъпял като нож, с който са кълцали камъни.

Дълга сянка изруга тихо. Да. Дано най-сетне дойде денят, в който Тъкача на сенки вече не ще е потребен. Когато нямаше да има нужда от твърдина срещу севера. Но сега някой трябваше да поеме удара.

— Направи нещо, а после си върви. — Това дребосъкът можеше да го разбере. — Побързай да я доведеш. Адът ще е истинско удоволствие в сравнение с онова, с което ще се сблъскаме, ако тя остане на свобода, докато цялата й сила не се възстанови.

— Смятай го за свършено — прошепна Оплаквача. — Считай, че е победена.

— Не приемам нищо за даденост, когато става дума за Сенджак. Докарай я тук, по дяволите! Докарай я! — и той стовари юмрук в живака. Това прекъсна връзката.

Пусна гнева си на воля и хвърля и троши, докато яростта му не се уталожи. После се изкачи в кулата и се взря с омраза в забулената в мрак равнина.

— Защо трябва да ме измъчвате? Защо? Отвърнете се. Оставете ме на мира. — Ако онова не бе там навън, готово да разкъса оковите си, той щеше да е свободен сам да се справи с всичко това. Набързо щеше да реши проблемите, стига да можеше сам да се погрижи за тях. Но за да изпълни задачата, му се налага да разчита на некадърници и недостатъчно силни съюзници.

Сети се за талианския магьосник. Това сечиво не изпълни задачата, за която бе изковано, но все пак добре му послужи. Жалко, че толкова бързо го унищожиха.

Жалко.