Глен Кук
Стоманени сънища (50)

XLIX

Пушека се носеше сред мрака, оглеждаше се наляво и надясно и тихичко ругаеше. Ето ги пак тук — онези мъже! Не можеше да се отърве от тях — те знаеха къде отива, още преди да е тръгнал.

Това го обезкуражаваше и плашеше. Колкото повече отлагаше посещението при своите свръзки, толкова по-силно се открояваше в съзнанието му образът на Дълга сянка и толкова по-голям ужас го обземаше — толкова дълбок, че се бе сраснал с душата му. Бяха му сторили нещо ужасно, нещо, просмукало се в него така дълбоко, колкото е възможно да се проникне в същността на един човек. Дълга сянка някак бе внедрил частица от себе си вътре в него, която го принуждаваше да изпълнява волята му.

Вътрешният глас се бе превърнал в писък — ако не успееше да се отърве от своите преследвачи, нямаше как да не предаде свръзките си.

Преструваше се, че не ги забелязва, макар че те изобщо не се стараеха да се прикриват. Дали тя знаеше и просто се опитваше да го уплаши толкова, че той да избяга от свръзките си? Може би. Вероятно и дали ще ги предаде нямаше значение.

Той тръгна.

Неговите сенки го последваха.

Опита се да им се изплъзне — разчиташе на своето превъзходно познаване на града. Цял живот се бе крил в сенките, в тесните улички, в скритите проходи. Както знаеше двореца по-добре от всеки жив човек, така познаваше и Талиос. Правеше всичко, което е по силите му. И когато излезе от гъсто застроения със съборетини квартал, в който се залута два пъти, докато се опитваше да се измъкне, един от преследвачите му вече го причакваше, облегнат на стената на една сграда.

Мъжът се ухили.

Дълга сянка изпълни съзнанието на Пушека. Сенчестият господар беше ядосан. Търпението му се изчерпваше.

Пушека пресече улицата.

— Как успявате да ме проследите, по дяволите?

Мъжът се изплю на една страна и отново се усмихна.

— Не можеш да избягаш от погледа на Кина, магьоснико.

— Кина! — Още един ужас от Дълга сянка се струпа върху страха му.

— Можеш да бягаш, но не и да се скриеш. Върти, сучи, но няма как да се откачиш от куката. Можеш да слухтиш и да шепнеш в заключени стаи, но нищо не можеш да запазиш в тайна. Всяко твое вдишване се отчита.

Страхът се засили.

— И винаги е било така.

Пушека се обърна и понечи да побегне.

— Има изход.

— Какъв?

— Изход има. Погледни се. Продължавай да бъдеш верен на Господаря на сенките — и ще умреш, ако твоите талиански приятели разберат. Ако те не те убият, ще те убие той — когато приключи с тебе. Но ти можеш да се измъкнеш. Да се прибереш у дома и да се отървеш от ужаса, който като звяр жадува за душата ти.

Пушека бе твърде уплашен, за да се зачуди защо главорезът не говори като уличен разбойник.

— Как? — На Всичко бе готов, само и само да се изскубне от властта на Сенчестия господар.

— Ела при Кина.

— О, не! — изкрещя той. Единственото бягство е да се подчини на още по-голям ужас? — Не!

— От теб зависи, магьоснико. Но животът ти няма да стане по-добър.

Този път Пушека побягна. Не го беше грижа дали го следят. Физическото усилие поуталожи паниката му. Щом се приближи до набелязаната си цел, той осъзна, че откакто излезе от двореца, не виждаше никакви прилепи. Това бе ново. Къде ли останаха вестоносците на Сенчестия господар?

Втурна се в една висока порутена сграда, изкачи се тичешком на втория етаж и задумка по вратата.

— Влез! — обади се глас.

Той се закова на място на две крачки след прага.

Мъжът, с когото бе разговарял, се облягаше на отсрещната стена. В стаята имаше осем трупа, до един удушени.

— Богинята не иска твоят господар да знае, че нейната дъщеря е тук — рече мъжът.

Пушека изписка като настъпен плъх и побягна. Мъжът се разсмя.

 

 

Човекът сред труповете се сви и се превърна в импа Жабешко лице, който избухна в кикот и изчезна.

 

 

На път за двореца Пушека се успокои и умът му започна да работи. Оставаше му една-единствена възможност. И тя можеше да му навреди също толкова лесно, колкото и враговете му, но… Погълнат от мрака, на него не му оставаше нищо, освен да тича към единствената светлина пред очите му.

Нямаше да се подчини на Кина.