Глен Кук
Стоманени сънища (49)

XLVIII

Не можах да се наспя. Сънувах лоши сънища. Скитах из подземните пещери и ме обливаше вонята на разложение. Пещерите вече не бяха студени. Старците гниеха. Бяха още живи, ала се разлагаха. Когато попаднех пред погледите им, усещах как ми отправят призиви и обвинения. Стараех се, ала никак не можех да стигна дотам, където се очакваше.

Онова, което се опитваше да ме привлече, започваше да губи търпение.

Нараян ме събуди.

— Съжалявам, Господарке. Важно е. — Изглеждаше така, сякаш бе видял призрак.

Седнах и започнах да повръщам. Нараян въздъхна. Приятелите му се размърдаха и ме скриха от мъжете. Изглеждаше обезпокоен: страхуваше се, че вложението му няма да се оправдае — щях да умра и да го поставя на тясно.

Мен това не ме тревожеше — безпокоеше ме по-скоро обратното, че няма да умра и да се отърва от нещастието. Какво ми ставаше? Това повръщане всяка сутрин бе започнало отдавна, а и през целия ден не се чувствах особено добре.

Нямах време за боледуване — работа ме чакаше, имах да завоювам светове.

— Помогни ми да стана, Рам. Изцапах ли се?

— Не, Господарке.

— Благодаря на богинята за дребните услуги. Какво има, Нараян?

— По-добре вижте сама. Елате, Господарке, моля ви.

Рам беше довел конете. Стегнах се и му позволих да ми помогне да яхна жребеца. Поехме към хълмовете. Щом излязохме от лагера, видях Кинжала, Лебеда и Корди — доближили глави, те оживено разговаряха за нещо. Нараян не яздеше, но стига да поискаше, можеше да тича в галоп редом с нас.

Излезе прав — това беше по-добре да се види, отколкото да се изслуша. На устния разказ можеше и да не повярвам.

Равнината беше наводнена — и от северния, и от южния й край от хълмовете бликаше вода. Акведуктите изглеждаха като пощурели.

— Сега разбрахме накъде се бяха запътили онези работни отряди — казах. — Сигурно са отклонили течението и на двете реки. Колко е дълбоко?

— Вече поне десет стъпки.

Опитах се да гадая докъде може да се вдигне. Хълмовете заблуждаваха и беше трудно да се каже. Равнината бе по-ниска от земята отвъд тях, ала не много. Дълбочината на водата не би трябвало да надвиши шестдесет стъпки. Но и това ми се стори достатъчно, за да се наводни градът.

Могаба бе загазил. Нямаше как да се измъкне, освен ако не построи лодки или салове. На Тъкача на сенки не му се налагаше да хаби хора, за да го държи в обсада.

— Богове! Къде се дянаха Сенчестите? — имах лошото предчувствие, че съм се хванала в капана.

Нараян прати човек на разузнаване. Той ни съобщи, че Сенчестите са се изтеглили с две войски на север и на юг скоро след изгрев-слънце.

Направих наум справка с картите и казах на Нараян:

— Трябва да бягаме. Бързо. Иначе няма да доживеем и до пладне. Строй се зад мен. Ти, войнико. Строй се плътно зад Рам. Има ли други тук?

— Неколцина, Господарке.

— Ще трябва да се погрижат сами за себе си. Да тръгваме!

Бяхме чудна гледка, не се и съмнявам — само една от тримата можеше да язди, и аз бях толкова болна, че се наложи два пъти да спирам, за да повърна. Но успяхме да се върнем в лагера, преди да е станало късно.

Кинжала вече бе подготвил войниците за поход. Сега знаех за какво са си шушукали с Лебеда и Корди. Дочул за водата, той бе осъзнал важността на случилото се и сега чакаше заповеди.

— Изпрати ездачи на север и на юг на разузнаване.

— Вече е сторено — по двеста души във всяка посока.

— Хубаво. Ти си роден да командваш. — Вече си бях припомнила, отхвърлила и преразгледала един номер, разиграван на моите армии на север. Беше много важно да се побърза. Разбирах какво би могъл да представлява онзи прахоляк, който се вдигаше северно от нас.

— Придвижи пехотата сред хълмовете. Искам всички ездачи да пресекат напряко и да ни последват в източна посока. Прати вестоносци на стрелците. Връзката да се поддържа възможно най-дълго. Изтегли ги на изток й продължавай да ги водиш, додето те следват.

По тъмно тази уловка нямаше да е от полза — ако изобщо сработеше. После питомните сенки на Тъкача щяха да му съобщят, че са го прецакали. Но времето бе достатъчно, за да го заблудим.

Кинжала не си губи времето. Лебеда и Корди се втурнаха да му помагат. Несъгласията помежду ни щяха да почакат.

Новото чувство на увереност и дисциплина у войските пролича, докато се изтегляха към хълмовете. Те вярваха на мен и на Кинжала, че ще ги измъкнем от това. Конниците препуснаха и вдигнаха достатъчно прахоляк за цяла орда.

Кинжала, Лебеда, Бесния Корди, Нараян и аз наблюдавахме от един невисок хълм.

— Това ще го заблуди, ако изобщо е възможно да бъде подведен — казах. — Ще ни забележи как се измъкваме, ще се развълнува и ще се опита да пресече бягството ни.

Лебеда кръстоса пръсти и ги вдигна към небето.

— Какъв е следващият ни ход? — попита Кинжала.

— Ще се изтеглим на север между хълмовете.

— Той хапе — вметна Бесния Корди.

— Хрумна ми, че заради бързината сигурно ще зареже всички, които не са във върхова форма — рече Кинжала.

— Започваш да схващаш — казах му. — И да ставаш гаден.

— Това си е гадно занятие.

— Да. Останалите, разбрахте ли?

Лебеда поиска да му се обясни.

— Тъкача ще зареже ранените и второразредните си войници, за да не го бавят. Сигурно са горе, където северният път навлиза сред хълмовете. Можем да ги изненадаме. Нараян, прати разузнавачи.

Сега Нараян беше доволен от мен. Ставаха много убийства — обещание, че Годината на черепите наистина ще дойде.