Глен Кук
Стоманени сънища (45)

XLIV

Разпръснах наоколо магията, която объркваше сенките, макар още да не беше мръкнало. Щеше да се стъмни, преди да сме приключили.

Конниците заемаха местата си. Сенчестите не изглеждаха подозрителни — гледаха си работата. Бяха изчезнали сред хълмовете и отвели със себе си хиляда души, препречващи пътя ми.

В какво ли настроение беше Тъкача на сенки? Несъмнено — не в добро. Цели четири хиляди души да офейкат от и без това изтощената му обсадна войска — това сигурно здравата го бе ядосало.

Кинжала бе разположил наоколо достатъчно пехота, че да покрива оттеглянето на кавалерията.

— Време е — обърнах се към Рам.

Той кимна. Нямаше какво да каже.

Пришпорих коня си към едно възвишение, от което щяхме да се виждаме от цялата равнина. Той ме последва. Надявах се, че няма да прояви своята непохватност. Да паднеш от коня — това определено разрушава висшия драматизъм.

Извадих меча си и той разцъфна в огън.

Проехтяха тръби. Конниците излязоха от прикритието си. Шадарите сред тях изглеждаха почти като ветерани. Кинжала здраво ги беше стегнал. Останах доволна как се справяха.

Долу изригна хаос.

Сенчестите като че никога нямаше да успеят да се съберат. Опасявах се, че ще си навлека още една неочаквана победа. Чак когато мракът стана непрогледен, аз свалих меча и тръбите изсвириха отбой. Сенчестите не се опитаха да преследват моята конница.

Не чакахме дълго Кинжала.

— А сега какво?

— Посланието е предадено. Може би трябва да отстъпим. — Мъртвешко сияние се надигаше зад стените на лагера край града. — Преди онова да стигне дотук. — Развалих магията, която осветяваше Рам и мен, слязох от коня и ги поведох.

Натъкнах се на Синдху, изпратен от Нараян с въпроса, зададен ми от Кинжала.

— Искам Нараян и приятелите ви да се присъединят към мен — казах му. — Евакуирайте кавалерията. Пехотата трябва да върви след тях. Утре потегляме.

Нуждаех се от почивка. Постоянно се чувствах изтощена. Исках само да легна и да заспя. Толкова дълго ме крепеше единствено силата на волята — боях се, че в решителен момент ще рухна.

Нямаше време да събера цялата пехота от хълма. След като стана ясно, че това е невъзможно, изпратих мнозинството обратно да строи лагер. Копнеех вече да съм там. Но нощта не бе приключила.

Долината сияеше, сякаш в нея изгряваше болна зелена луна. Зеленото ставаше все по-ярко.

— Залегни! — креснах и се проснах върху пръстта.

Кълбо от грозна светлина се разби във възвишението, от което наблюдавах боя. Пръстта и растенията се топяха, във въздуха се издигна пушек. Припламнаха огньове, ала бързо угаснаха. Спътниците ми се изпълниха със страхопочитание.

Бях доволна. Той не знаеше къде се намирам. Прилепите му летяха към моя смъртоносен капан, а сенките му бяха заблудени. Понякога малките фокуси вършат същата работа като тези на Тъкача с огненото кълбо.

— Да се изтеглим — наредих. — Той има нужда от време, за да подготви следващия удар. Нека се възползваме. Рам, да се оттеглим и да махнем тези костюми. Ужасно са тромави.

Свалихме ги. Конниците се изтегляха, разговаряйки тихо, уморено, в добро настроение. Бяха устроили голяма касапница и останаха доволни от себе си.

Приятелите на Нараян се събираха един по един. Когато и пехотата потегли, бяха осемдесет на брой.

— Основно членове на моята банда — обясни той. — Пристигнаха в Годжа, след като ги повиках. Какво смятате да предприемете?

— Залегни. — Тъкача на сенки обстрелваше напосоки хълмовете с магии, мятайки стрелите си слепешката. Лежах просната до Нараян и камъните убиваха на корема и гърдите ми. Промърморих:

— Ще проникнем в техния лагер и ще се опитаме да нападнем Сенчестия господар.

Не виждах лицето му. И вероятно по-добре. Тази идея не му допадна.

— Но…

— Никога няма да ни изпадне по-добра възможност. Дълга сянка научава какво се случва, веднага щом то се случи. Източниците му продължават да го осведомяват. Ако разбере, че Тъкача на сенки е загазил здравата, той ще предприеме нещо. Сигурно ще прати Оплаквача. По-добре да направим, каквото можем, докато все още можем.

Никак не му се искаше. Проклет да е. Ако той откажеше, и неговите Удушвачи щяха да го последват.

Но си беше пъхнал главата в торбата. Аз бях неговата Дъщеря на нощта и за свое собствено добро той не посмя да спори — само изсумтя приглушено:

— Това не ми харесва. Ако е необходимо, моля ви, не отивайте вие. Рискът е твърде голям.

— Длъжна съм. Аз съм месията, помниш ли? Все още се налага да печеля подкрепа с лични действия.

Не исках да ходя — единственото ми желание бе да легна и да заспя. Но ролята ми изискваше пълно отдаване.

Той избра двайсет и пет мъже, чиито способности познаваше, а останалите отпрати и те поеха заедно с войниците към лагера. Късмет извадиха, копелетата.

— Синдху, вземи четирима души и вървете на разузнаване. Бъдете възможно най-бдителни. Не ликвидирайте никого без проверка, освен ако не се налага. — Нараян избра придружителите, а ние ги последвахме в стегната група със защита по фланговете. Нараян добре познаваше тактиката на действие с малък отряд.

Край нас пърхаха сенки, все така слепи за присъствието ни. Но аз не се осланях на слепотата им. На мястото на Тъкача на сенки бих ги накарала да се преструват.

Все още цареше хаос. Тъкача продължаваше да обстрелва хълмовете. Може би неговите сенки не знаеха къде се намираме, а само че не всички сме потеглили.

Синдху се завърна.

— Напред е мокро.

Изглеждаше нелогично. Преди залез бе сухо. Не беше валяло.

— Вода?

— Да.

— Странно. — Но нямаше как да разберем какво означава това, преди да е съмнало. — Внимавайте. — И той потегли напред, а ние продължихме. Скоро вече затъвах до глезен във вода. Пръстта отдолу не бе подгизнала.

Причината за объркването отчасти се изясни. Сенчестите се опитваха да се държат по-надалеч от хълмовете. Приближаха ли се твърде много до града, стрелците ги обсипваха със стрели. Но безредието се уталожваше.

Наложи се Синдху да ликвидира неколцина стражи.

Тъкача на сенки прекрати обстрела на хълмовете.

— Неговите сенки са наблюдавали стражите му — предположи Нараян.

Не беше така. Объркването им се дължеше на моята близост. Стражата можеше да бъде заблудена, ала може би Тъкача усещаше приближаването ни по друг начин. Пратих вест на Синдху да действа в мига, в който реши, че сме застрашени.

Намирах се на стотина метра от стария ограден със зидове лагер. Синдху стоеше пред разкъртената му порта — смяташе, че е чисто. Като че ни се откриваше възможност да нападнем Тъкача на сенки.

И тогава адът се развихри.

Петдесет огнени кълба изскочиха и прогониха нощта. Светлината им огря стоте мъже, които се промъкваха към лагера. Талианци и едри чернокожи, някои от тях — на две-три педи от моите Удушвачи.

От трийсет стъпки разстояние погледнах в очите техния командир — Могаба от Нар. И на него му бе хрумнало същото като на мен.