Глен Кук
Стоманени сънища (44)

XLIII

Прабиндрахът Драх послуша съвета на Пушека и препрочете старите книги за първото идване на Черния отряд. Те разказваха истории за смърт и тегоби — ала колкото и да ги препрочиташе, той не откри в тях никакво указание, че Отрядът се завръща от север. И колкото повече ги изучаваше, толкова повече се обръщаше против позицията, към която го подтикваше магьосникът.

Влезе Радишата.

— Ще изхабиш тези книги от четене.

— Не, повече няма нужда да чета. Пушека не е прав.

— Но…

— Остави жената. Бих заложил живота си — и го залагам — че тя не възнамерява да стане Дъщерята на нощта. Много тънко е поднесено. Трябва да препрочетеш доста пъти всичко, докато го осъзнаеш, но има липсващи знаци и това е така, без значение колко упорито се мъчат да го прикриват. Те са точно онова, за което се представят.

— Ами? — възкликна Радишата. — Нямаха ли намерение да се завърнат в Катовар?

— Без да знаят какво представлява той. Интересно би било да видим какво ще се случи, ако успеят.

— Все още можем да разберем. Ако някой е способен да разгроми Господарите на сенките, то това е тъкмо тази жена.

— Може би. — Принцът се усмихна. — Както е спокойно напоследък, самият аз се изкушавам да поема на юг. Тук не остана никой, който да ми причинява неприятности.

— Изобщо не си го въобразявай.

— Кое?

— Че се страхуват от теб. Няма да трае дълго. По-добре ще е да спечелиш уважението им, преди страхът да им мине.

— Поне веднъж искам да предприема нещо единствено защото аз настоявам, а не защото това би укрепило властта.

Думите му предизвикаха размяна на реплики, нещо средно между спор и дискусия. Пушека пристигна в разгара й — влезе в стаята, спря и се вторачи глупаво в тях.

Те също се втренчиха в него.

— Къде, по дяволите, се изгуби? — попита Радишата.

Принцът я докосна, за да замълчи.

— Какво се е случило, Пушек? Изглеждаш ужасно.

 

 

Пушекът бе слисан и мислите му се процеждаха твърде бавно. Последното, което бе очаквал — да се натъкне веднага на тези двамата! Трябваше му време, за да се овладее.

Отбори уста.

Дълга сянка се мярна в съзнанието му. Ужасът и болката го връхлетяха. Не можеше да им каже. Нищо не можеше да направи, освен да изпълни възложените му заповеди и да се моли.

— Къде се изгуби, по дяволите? — повтори Радишата. — Имаш ли представа какво се случи, докато си миткал насам-натам?

Беше сърдита. Добре. Това щеше да я разсее.

— Не.

Тя му разказа.

Пушека се слиса.

— Тя ги е избила? Всичките?! — Това бе добра възможност пламенно да защити позицията си, но нямаше тази сила на волята. Искаше му се единствено да легне и да спи непробудно цяла нощ, за първи път, откакто… откакто…

— Всички, които имаха някакво положение. В момента тя може да прави с Талиос каквото си иска. Ако беше тук.

— Тя не е ли? — Дълга сянка не го бе осведомил за това. — Къде е тогава?

— Сигурно вече е стигнала в Деджагор.

Той бавно, бавно започна да изцежда новините от Радишата. Много неща се бяха случили. Може би Дълга сянка не му бе казал нищо, защото и сам не знаеше. Ако бе така, нямаше връщане назад.

Кой бе отбил нападението на Тъкача на сенки над Деджагор?

Принцът не каза и дума — само седеше със сънен вид. Ужасен признак. Най-опасен беше, когато изглеждаше безразличен.

Нямаше да прекрати това.

Не искаше. Но ако той се провали… Лицето на Сенчестия господар изгаряше ума му. Ужасът го сковаваше. Той изпелтечи:

— Трябва да предприемем нещо. Да я овладеем, преди да е обсебила целия народ…

Прабиндрахът бе отворил очи и в тях нямаше и капка съчувствие.

— Послушах съвета ти, Пушек. Шест пъти препрочетох онези стари книги. Те ме убедиха.

Магьосникът едва не припадна от радост.

— Убедиха ме, че за нищо не те бива. Отрядът няма нищо общо. Аз съм на нейна страна.