Глен Кук
Стоманени сънища (43)

XLII

Лебеда бе съвсем смаян.

— Нашият Кинжал е станал истински жив генерал! Всичко беше предвидил, нали?

Кинжала кимна.

Вярвах му. От него наистина можеше да излезе командир — освен ако сега не го бе връхлетял за единствен път в живота му пристъп на гениалност.

Лебеда се изкиска.

— Вестта сигурно вече е стигнала до стария Тъкач. Бас държа, че се пени!

— Най-вероятно — казах. — Може и да предприеме нещо. Искам силна стража. Нощта все още принадлежи на Сенчестите.

— Че какво ли може да направи той? — възкликна Лебеда.

— Не знам, но предпочитам да не го разбирам по трудния начин.

— Успокой се, Лебед — рече Кинжала. — Не сме спечелили войната.

Празненството беше такова, че човек би си го помислил.

Помолих Кинжала:

— Разкажи ми повече за другите Отнемаща живот и Създател на вдовици.

— И вие знаете толкова, колкото и аз. Тъкача на сенки нападна и щеше да превземе града, но те дойдоха от хълмовете. Отнемащата живот го накара да се бори за живота си, а Създателя на вдовици яздеше наоколо и избиваше войниците му. Те не можеха да го докоснат. След като нашите изтикаха нападателите от града, двамата си заминаха. Могаба се опита да осъществи нападение, но те не му помогнаха. Той претърпя тежки жертви.

Съгледах един гарван на съседния храст — внимаваше да не бие на очи.

— Разбирам. Нищо не можем да направим. Да забравим за това и да започваме с плановете за утре.

— Разумно ли е, Господарке? — попита Нараян. — Нощта наистина принадлежи на Сенчестите господари. — Имаше предвид, че помежду ни се таят сенки, които подслушват, а над нас прехвърчат прилепи.

— Разполагаме със средства. — Можех да се погрижа за прилепите и гарваните, но не и да се предпазя от сенките. Да им сторя нещо повече, освен да ги объркам, не бе по ограничените ми сили.

— Но има ли значение? Той знае, че сме тук, както и че ще отидем там. Само трябва да седи и да чака. Или да избяга, ако му изнася.

Не се надявах Тъкача на сенки да избере тази възможност. Той все още ни превъзхождаше по сила — ако не по броя, то по мощта на войската. Номерът, който му изиграх, бе пределът — не бих запокитила тези мъже във водовъртежа на магията.

Победата щеше да укрепи увереността им, но би ни навлякла неприятности, ако я надценявах. Знахаря загуби битката отчасти и заради това. На няколко пъти му излезе късметът и той започна да разчита на него. Късметът има навика да бяга.

— Прав си, Нараян. Няма нужда да си просим белята. Ще поговорим утре за това. Предай им това: ще тръгнем рано. Починете си — може да ни се наложи да го повторим. — Трябваше да се напомня на войниците, че тепърва ни предстоят още битки.

Мъжете си тръгнаха и ме оставиха с Кинжала и Рам. Погледнах Кинжала:

— Браво, Кинжал. Много добре се справи.

Той кимна. Знаеше го.

— Как го приемат приятелите ти? — Лебеда и Корди бяха със своя отряд от гвардията на Радишата.

Той вдигна рамене.

— В дългосрочен план.

— Моля?

— Талиос ще си е на мястото и след като Черния отряд си тръгне. Те са пуснали корени там.

— Разбираемо е. Дали ще ни създадат грижи?

Кинжала се изкиска.

— Те изобщо не искат да закачат Тъкача на сенки. Ако имаше някакъв начин, щяха да си въртят кръчмата и да не се пречкат на никого.

— Но възприемат клетвата си пред Радишата сериозно?

— Толкова сериозно, колкото се приема един договор.

— Тогава е редно да се погрижа да няма напрежение.

Той изсумтя.

— Сенките нямат нужда от идеи.

— Така е. Значи, утре.

Той стана и си тръгна.

— Рам, да пояздим.

Рам изстена. След около стотина години може би от него щеше да излезе конник.

Все още бяхме с доспехите си, макар и да ни създаваха голямо неудобство. Оценявах въздействието им. Преминахме през войниците — трябваше да ги карам непрекъснато да мислят за мен. Поспрях да благодаря на онези, чиито заслуги изпъкнаха. След края на представлението се завърнах в своята палатка в лагера, неразличима от всяка друга, и се отдадох на сънищата.

 

 

Пак ми се гадеше. Рам се стараеше с всички сили да го скрие от войниците. Забелязах, че Нараян си шепне със Синдху по този повод. Точно сега не ме беше грижа. Синдху се плъзна покрай мен, предполагам, за да съобщи на Кинжала. Нараян дойде при мен.

— Може би трябва да ви прегледа лекар.

— Да ти се намира такъв?

Усмивката му се бе превърнала в сянка на себе си.

— Не, тук нямаме.

Което означаваше, че някой от ранените щеше да умре залудо — често те ставаха жертви на собствените си домашни цярове. Медицинската дисциплина бе нещо, което Знахаря започна да набива в главите на своите войници, докато се учеха да вървят в крачка. И беше прав.

Имала съм си работа със страшно много войници и армии. Инфекциите и болестите са по-смъртоносни врагове от вражите оръжия. Строгата здравна дисциплина бе една от силните страни на Черния отряд, преди да се спомине Знахаря.

Болка. Проклета да съм. Още болеше. Никога досега не бях скърбила за никого.

Беше достатъчно светло, че да изчезнат прилепите и сенките.

— Нараян, яли ли са? — Проклета болест. — Да ги вдигнем.

— Къде отиваме?

— Намери Кинжала. Ще обясня.

Той го извика. Обясних. Потеглих с кавалерията и оставих Кинжала да доведе останалите. Поех на изток и след десет мили завих сред хълмовете. Гарваните ни следяха. Но те не ме притесняваха — не докладваха на Сенчестите господари.

Десет мили навътре сред хълмовете спрях. Виждах част от равнината.

— Слезте от конете и починете. Не вдигайте шум. Суха храна. Рам, ела с мен. — Тръгнах напред. — Тихо. Може да има постове.

Не се натъкнахме на такива, преди да видя цялата панорама.

Имаше промени. При предното ни идване хълмовете се зеленееха с ферми и градини. Сега бяха на кафяви петна, особено на юг. Каналите не доставяха вода.

— Рам, извикай двамата мъже с червени румели — Абда и както там се казваше другият.

Той тръгна, а аз огледах перспективата.

Лагерът на Тъкача на сенки и обсадните укрепления обкръжаваха града. Близо до северната порта нашествениците бяха издигнали насип от пръст до върха на стената — постижението си го биваше. Деджагор бе кацнал върху висока могила, под издигащи се на четирийсет стъпки стени. Насипът изглеждаше пострадал зле и мъжете влачеха пръст, за да го възстановят.

Сигурно оттам бе започнала атаката в нощта, когато се случи всичко онова — каквото и беше то.

Обсадната армия изглеждаше изтощена. Състоянието на лагера им предполагаше нисък боен дух. Дали бих могла да се възползвам? Дали новината за вчерашното злощастие бе стигнала до войските на фронтовата линия? Ако знаеха, че голяма армия се готви да ги удари срещу наковалнята на града, би трябвало да са узрели за бягство.

Не забелязвах Тъкача на сенки. Сигурно се беше скрил сред останките на постоянния лагер южно от града. Той си имаше собствени укрепления и ров. Ако не, значи внимаваше да не бие на очи. Може би на Могаба му беше станало навик да се заяжда с него.

Рам се върна с Абда и другия.

— Искам да сляза там, без да ме видят. Разпръснете се и се опитайте да намерите начин. Оглеждайте се за постове. Ако има как да слезем, довечера ще ги изненадаме много гадно.

Те кимнаха и се изнизаха — Рам с обичайния си тревожен вид. Той все още не бе убеден, че мога сама да се грижа за себе си.

Понякога и аз се чудех.

Дадох им преднина, а после тръгнах на запад. Имах изненада за Господарите на сенките — стига ограничената ми дарба да ми го позволеше.

Отне ми повече време, отколкото се надявах, но на вид нещото вършеше работа. „Нещото“ представляваше капан за прилепи, който щеше да ги привлича и да ги убива, както свещта — пеперудките. Мислех за различни варианти още откакто напуснахме Талиос. Би трябвало с малки поправки да свърши работа и за гарвани.

Значи, оставаха само сенките.

Още не бяхме се сблъсквали с тях, но стари легенди, дошли от Сенчестите земи по времето на завладяването, разказваха, че те могат да бъдат убийци, както и шпиони. Капитани и крале бяха умирали в най-удобния момент без никакво друго обяснение. Може би смъртта на двама Господари на сенките бе премахнала това оръжие. Или убийствата изискваха обединени усилия. Надявах се, но не разчитах на това.

Нагласих капана и забързах обратно към мястото, където се разделих с Рам. Останалите ме чакаха. Рам ми се скара. Изтърпях го. Бях се привързала към него като сестра. От много отдавна някой не е бил загрижен за мен. Беше хубаво.

Щом Рам приключи, Абда се намеси:

— Намерихме два пътя, които водят надолу. Нито един не е идеален. По-добрият може да се използва от конници. Разчистихме постовете. Пратих долу няколко души, в случай че сменят караула.

Това би могло да е проблем.

Кинжала се появи, следван от Нараян и Синдху.

— Доста се забавихте — казах му.

Той изсумтя и огледа града. Обясних какво искам да направя.

— Не очаквам да постигна много. Задачата е да тормозим Тъкача на сенки, да понижим бойния дух на войниците му и да дадем на нашите вътре да разберат, че зад стените на града има армия.

Кинжала погледна залязващото слънце и отново изсумтя.

Лебеда и Корди също дойдоха. Наредих:

— Накарайте войниците да се поразмърдат. Абда, обясни маршрутите. Господин Бесен, погрижете се за пехотата. Синдху, ти поеми конниците. Лебед, Кинжал, Нараян, Рам, елате с мен. Искам да поговорим.

Корди и Синдху задействаха нещата. Дръпнахме се, да не им пречим. Попитах Лебеда:

— Лебед, твоите войници донесоха у дома новината за свадата тук. Казвай каквото знаеш.

Той заразказва. Вмъквах въпроси, но не получих и половината от желаните от мен сведения. Не че го очаквах.

— Някаква трета страна играе собствената си игра — заключи Лебеда.

— Да. — Наблизо имаше гарвани. Не можех да споменавам имена. — Нападателите определено са се маскирали като Отнемащата живот и Създателя на вдовици?

— Точно така.

— Значи мъжете долу сигурно ще изпаднат в паника, ако ги видят пак. Рам, донеси доспехите!

Нараян неуморно бдеше, докато разговаряхме — не се обаждаше изобщо и едното му око все гледаше към града.

— Започват да се раздвижват — обади се той.

— Разкрити ли сме?

— Според мен не — не личи да очакват неприятности.

Отидох да поогледам. После дръзнах да направя едно предположение:

— Новината се е разчула и те са потресени. Офицерите им се опитват да им създават работа.

— Вие наистина ли ще ги ударите? — попита Лебеда.

— Малко. Колкото Могаба да разбере, че има свои навън.

Денят напредваше. Раздадох заповеди на мъжете да ядат суха храна и непрекъснато да се движат. Рам дойде с доспехите и конете.

— До мръкване остават два часа. Трябва да предприемем нещо, докато могат да ни виждат.

— Една група от четиристотин-петстотин души се отправи на юг, Господарке.

Погледнах. От толкова далеч бе трудно да се каже, но повече приличаха на трудов батальон, отколкото на въоръжен поход. Странно. Подобна група се оформяше и северно от града.

Дойде Синдху.

— Чули са за вчера и са много потресени.

Вдигнах вежда.

— Приближих се достатъчно, че да мога да чувам. Предприемат някакъв ход, но не зная какъв.

Много смело, Синдху.

— Не си ли чул къде можем да намерим Тъкача на сенки?

— Не съм.

Дадох на всички наставления и ги отпратих. Двамата с Рам облякохме доспехите си. Той през цялото време не обели дума. Обикновено винаги казваше по нещичко — безсмислено, ала успокояващо.

— Ужасно си мълчалив.

— Мисля. Всичко това се случи само за два месеца. Чудя се.

— Какво?

— Дали светът наистина е толкова черен, че е дошло времето на Годината на черепите.

— Ох, Рам. — Мисълта му не беше бърза, но бе неизтощима и сега той преживяваше криза на вярата, предизвикана от събитията в гората, но поникнала от семена, загнездили се по-рано в душата му. Отново бе станал чувствителен. Кина отпускаше хватката си.

Проклета да съм, и аз позволих на Знахаря да премине отвъд моята защита и да ме накара да омекна! Сега отново бях способна на чувства и не можех просто така да използвам и да захвърлям.

Може би тази мека сърцевина през цялото време я е имало. Може би бях като стрида. Знахаря винаги е смятал така. Още съвсем не се познавахме, а той бе написал за мен неща, които предполагаха, че той намира нещо особено в мен.

Онези хора, там долу, го убиха. Те унищожиха мечтите му и осакатиха моите. Изобщо не ми пукаше за Годината на черепите. Исках възмездие.

— Престани, Рам. — Приближих се, сложих ръка на гърдите му и го погледнах в очите. — Не се тревожи. Не измъчвай сърцето си. Вярвай ми, когато ти казвам, че ще се опитам да направя така, че всичко да върви добре.

Той ми вярваше, проклетникът. Гледаше ме с поглед на грамадно, дяволски вярно куче.