Глен Кук
Стоманени сънища (42)

XLI

Спрях колоната и събрах Нараян, Рам и мъжете, които минаваха за офицери.

— Това е мястото — на гърба на блатистата низина. Аз ще застана на пътя със знамето, а войниците ще разпределим от двете страни.

Започнах да ги подреждам — буквално се налагаше да покажа на водача на всеки отряд къде искам да застане. Нараян най-сетне схвана.

— Няма да се получи — реши той. Откакто потеглихме от горичката, беше изпаднал в отрицание. Не вярваше, че някога нещо щеше отново да е както трябва.

— Защо не? Съмнявам се да знаят, че ние сме тук. Успях да объркам сенките и прилепите им. — Надявах се.

След като разпределих всички по местата, си облякох доспехите, юрнах Рам и ги заведох двамата с Нараян там, откъдето можехме да виждаме отвъд възвишението.

Съзрях точно каквото очаквах — прашен облак, устремил се към мен.

— Идват. Нараян, върви кажи на войниците, че след по-малко от час ще имат възможност да пият кръвта на Сенчестите.

Нареди им веднага щом войниците на Кинжала навлязат между колоните, да ги запречат.

Прашният облак се приближаваше. Нараян хукна да разпространи изненадата. Забелязах как нервността постепенно обхваща войниците. Особено се интересувах от малките конни отреди по фланговете. Ако последваха едновремешния пример на Джах, очакваше ме ново бедствие.

Войниците на Кинжала почти ме бяха настигнали. Заех позиция и пуснах блуждаещите огънчета да горят по доспехите ми. Рам застана до мен — изглеждаше внушителен в бронята на Създателя на вдовици. Аз я бях изковала за него. Запалих огньове и по него, но нямаше как да накарам два гарвана да кацнат на раменете му — като птиците върху Знахаря, щом се превъплътеше в Създателя на вдовици. Но се съмнявах, че Сенчестите ще забележат.

Войниците на Кинжала прехвърлиха хълма. Настана голяма суматоха — докато осъзнаят, че ние сме на тяхна страна. Уилоу Лебеда галопираше с развени коси и се смееше като малоумен.

— Точно навреме, миличка. Точно навреме.

— Върви и стегни войниците си. Кавалерията — по фланговете. По-живо!

Той препусна.

Сред мъжете, които прииждаха, имаше и Сенчести. Цареше хаос. Те се опитаха да спрат, но другарите им отзад ги принуждаваха да настъпват. Упорито се мъчеха да се държат по-далеч от мен и Рам.

Къде беше Кинжала? А неговата кавалерия?

Сенчестите връхлетяха безредно като вихрушка върху моите редици, после побягнаха. Щом ни обърнаха гръб, не останаха никакви съмнения относно изхода. Дадох сигнал за настъпление на кавалерията. Не направих никакво усилие да поддържам строя — оставих ги да преследват врага.

Изкачих се на билото на възвишението и видях Кинжала и кавалерията му. Накарал ги бе да избягат по фланговете — пешаците Сенчести се бяха отдалечили, а после отново ги бе събрал зад нашите врагове, разпръснати, за да могат да посичат бегълците. Собствената ми кавалерия също бе изтикала Сенчестите по фланговете.

Малцина се измъкнаха.

Всичко свърши, преди мракът да настъпи.