Глен Кук
Стоманени сънища (39)

XXXVIII

Нараян не беше в добро настроение.

— Целият храм трябва да се пречисти. Всичко е омърсено. Поне не са извършили умишлено светотатство, няма оскверняване. Идолът и реликвите са недокоснати.

Нямах представа за какво говори. Всички мъже бяха намусени. Погледнах Нараян над огъня. Той възприе погледа ми като въпрос.

— Всеки невярващ, който открие свещените реликви или идола, би ги откраднал.

— Може би се боят от проклятието.

Очите му се разшириха, той се огледа и махна да замълча. После прошепна:

— Откъде го знаете?

— Подобни предмети винаги носят проклятие. Това е част от грубия им чар. — Простете ми ехидността, но не се чувствах добре. Не исках да оставам повече в тази гора. Мястото никак не беше приятно. Тук бяха умрели много хора и никой от тях — от старост. Земята бе пропита от кръвта им, осеяна с костите им, просмукана с писъците им. Имаше особена миризма — и в пряк, и в преносен смисъл — която вероятно бе приятна на Кина.

— Колко още остава, Нараян? Опитвам се да ви съдействам, но нямам намерение да вися тук до края на живота си.

— О, Господарке, няма да има празник! Пречистването ще отнеме седмици. Жреците са смутени. Обредите са отменени за Надам. Това обикновено е маловажен празник — тогава бандите се разделят, защото свършва сезонът, и жреците им напомнят да призовават в молитвите си Дъщерята на нощта. Жреците неизменно твърдят, че тя все още не е сред нас, защото не се молим достатъчно усърдно.

Той вечно ли смяташе да ми отпуска сведенията капка по капка? Но предполагам, че никой последовател на която и да било религия би се впуснал в пространни обяснения за празниците, светиите и тям подобни.

— Но защо все още сме тук? Защо не тръгваме на юг?

— Не дойдохме само заради празника.

Така беше. Но как ли да убедя тези мъже, че аз съм техния месия? Нараян не ми даваше никакви указания. Как една актриса да играе, без да й обяснят ролята?

В това беше проблемът. Нараян вярваше, че аз съм Дъщерята на нощта. Щеше му се да съм. Което означаваше, че и да поискам, нямаше да ми даде наставления. Очакваше от мен да знам всичко инстинктивно.

А аз нямах никаква представа за това.

Джамадарите изглеждаха разочаровани, а Нараян — нервен. Не отговарях на очакванията и надеждите им, макар да бях открила, че храмът им е бил осквернен.

Попитах шепнешком:

— Очаква ли се от мен да извърша свещени дела на място, което вече е осквернено?

— Не зная, Господарке. Нищо не ни наставлява. Всичко е в ръцете на Кина. Тя ще изпрати поличба.

Поличби. Чудно. Нямах никакъв шанс да се противопоставя на поличбите, които култът смяташе за показателни. Гарваните си оставаха важни, разбира се. Според тези мъже беше чудесно, че лешоядите нахлуха на талианска територия. Те смятаха, че това предшества Годината на черепите. Но какво още беше важно?

— Кометите за вас от значение ли са? — попитах. — На север миналата година и веднъж по-рано се появиха големи комети. Тук долу виждате ли ги?

— Не. Кометите са лоша поличба.

— За мен бяха.

— Те се наричат Мечът на Шеда, или Езикът на Шеда, Шеда-линка, пролял светлината на Шеда над света.

Шеда бе архаична форма на името на главното божество на Гуни, една от чиито титли бе Властелин на Властелините на Светлината. Подозирах, че Вярванията на култа на Измамниците са издънка на клана на Гуни, отделила се преди няколко хиляди години.

Той продължи:

— Жреците твърдят, че Кина е най-слаба, когато на небето изгрее комета, защото тогава светлината денонощно управлява небесата.

— Но луната…

— Луната е светлината на мрака. Луната принадлежи на Сянката и свети ярко, за да могат създанията на Сенките да ловуват.

Той продължи да дърдори някакви непонятни неща. Тукашната религия си имаше светлина и мрак, ляво и дясно, добро и зло. Но за Кина, въпреки че бе в плен на мрака, се смяташе, че е извън и над тази вечна борба, враг едновременно и на Светлината, и на Сянката и съюзник и на двете при определени обстоятелства. Може би само за да ме объркат, никой като че не знаеше как изглеждат нещата в очите на техните богове. Ведна, Шадар и Гуни взаимно почитаха боговете си. В най-многобройния култ — Гуни, различните божества, независимо дали бяха свързани със Светлината или със Сянката, бяха еднакво прославяни. Всички те имаха свои храмове, култове и жреци. Някои, като например шадарския култ към Кади на Джахамарадж Джах, бяха засегнати от доктрините на Кина.

Докато Нараян с изясненията си все повече мътеше водата, очите му непрекъснато се откланяха, а най-накрая престана да ме поглежда — вперил поглед в огъня, говореше и ставаше все по-мрачен. Добре се прикриваше. Никой друг не забелязваше, но аз имах повече опит с разгадаването на хората. Забелязах, че и някои от джамадарите са напрегнати.

Нещо се мътеше. Изпитание? С тази тайфа то надали щеше да е леко.

Пръстите ми се стрелнаха към жълтата кърпа зад пояса ми. Напоследък не бях се упражнявала много. Нямах време. Усетих се какво правя и се зачудих защо. Надали това оръжие би ме спасило в беда.

Имаше опасност. Вече я чувствах. Джамадарите бяха нервни и възбудени. Изострих интуицията си въпреки излъчването на гората. Все едно поемаш дълбоко въздух в топла стая, в която от седмица гние труп. Упорствах. Можех ли да преодолея сънищата, без да се огъна, щях да понеса и това.

Зададох на Нараян въпрос и в отговор той се впусна в нова тирада. Съсредоточих се върху формите и движенията в обкръжаващата ме аура.

Улових го.

И когато се случи, бях готова.

Той беше от носителите на черен румел, джамадар, чиято слава почти се равняваше на тази на Нараян. Мома Шара-ел, от култа на Ведна. Когато ни представиха, останах с впечатлението, че той е човек, който убива за себе си, а не в името на своята богиня. Румелът му разсече въздуха като черна светкавица.

Сграбчих края му, на който бе прикрепена тежестта, изтръгнах румела, преди мъжът да успее да възстанови равновесието си и го увих около врата му. Сякаш винаги бях играла тази игра или нечия чужда ръка водеше моята. Малко ги поизмамих — използвах мълчалива магия, която порази сърцето му. Не го пожалих — усещах, че това би било грешка — също толкова смъртоносна, колкото и ако изобщо не бях реагирала.

Нямаше да имам шанс, ако не бях усетила как около мен се натрупва усещането за нещо нередно.

Никой не извика. Никой не обели и дума. Бяха потресени, дори и Нараян. Никой не ме поглеждаше. И по неясна за момента причина аз произнесох:

— Майка ми не е доволна.

Думите ми предизвикаха няколко стъписани погледа. Сгънах румела на Мома, както ме бе научил Нараян, хвърлих жълтата си кърпа и запасах черната. Никой не оспори моето самоповишение.

Как да достигна до тези мъже без сърца? Сега те бяха впечатлени, но не незаличимо, не завинаги.

— Рам.

Рам излезе от мрака. Дори не гъкна — от страх, че ще издаде чувствата си. Струва ми се, че той би се намесил, ако нападението на Мома бе успяло, макар и това да означаваше, че с него е свършено. Дадох му наставления.

Той донесе въже и направи примка около левия глезен на мъжа, метна въжето на един клон и овеси трупа с глава над огъня.

— Отлично, Рам, отлично. Всички да се съберат.

Те неохотно заприближаваха. Когато всички дойдоха, прерязах вратната артерия на Мома.

Кръвта не бликна бързо, ала потече. Малка магия караше всяка капка да засияе, преди да падне в огъня. Грабнах десницата на Нараян и го принудих да я протегне и да остави няколко капки да паднат в шепата му. После го пуснах.

— Всички — казах.

Следовниците на Кина не обичат пролятата кръв. За което съществува сложно и ирационално обяснение, свързано с легендата за погълнатите демони. Нараян ми го обясни по-късно. Казвам го само защото това направи вечерта още по-паметна за мъжете, след като кръвта на другаря им оцапа техните длани.

Докато изпълняваха моя малък обред, никой не ме поглеждаше. Използвах възможността да опитам една магия, която за мое учудване се получи безупречно и направи петната по дланите им незаличими като татуировки. Освен ако аз не ги премахна, едната от ръцете им до края на живота им щеше да е белязана в алено.

Джамадарите и жреците бяха мои, независимо дали това им харесваше. Те носеха клеймо. Светът нямаше да им го прости, ако значението му станеше известно. Мъже с червени длани нямаше да могат да отричат, че са присъствали на дебюта на Дъщерята на нощта.

Сега вече не виждах никакво съмнение, че аз съм онази, която Нараян твърдеше, че съм.

Тази нощ сънищата бяха силно въздействащи, ала не и мрачни. Аз се реех сред топлото одобрение на онази, другата, която искаше да ме направи свое създание.

Рам ме събуди още по тъмно. Тримата с него и Нараян потеглихме преди изгрев-слънце. Нараян цял ден не продума — все още бе стъписан.

Сънищата му се сбъдваха. Той вече не знаеше дали аз съм тази, която му се искаше да съм. Изпитваше страх.

Аз също.