Глен Кук
Стоманени сънища (38)

XXXVII

Потеглих преди изгрев-слънце. Подбрах всички мъже, които можах да събера — оставих само онези, помощниците ми в отърването от свещениците. Тях зачислих в гарнизона със заповед да останат в града една седмица, а после да се придвижат при отдалечения брод Ведна-Бота на Голямата река. Не исках те да разговарят с другите, които още не знаеха нищо за клането.

Войската наброяваше шест хиляди души. Не съставляваха нищо повече от една въоръжена паплач, но пък бяха въодушевени. Искаха да освободят Деджагор.

Опитвах се да ги обучавам по време на похода.

На Нараян този ход не му хареса. Все ходеше навъсен. Вечерта на третия ден от началото на похода той дойде при мен.

— Господарке?

— Най-сетне си решил да ми го кажеш?

Той прикри изненадата си. Опитваше се да приема всичко в мен — на повърхността. Дали съжаляваше за прибързаното решение, че аз съм месията на Удушвачите? Убедена бях, че иска повече власт. Не желаеше неговата Дъщеря на нощта да е независима от собствените му амбиции и мечти.

— Да, Господарке. Утре е Етсатая, първият ден на Празника. Намираме се на няколко мили от Свещената гора. Много е важно да се представите пред джамадарите.

Изведох го от човешкия поток.

— Не се опитвам да се отклоня. Имах грижи. Първи ден, казваш. Мислех, че се празнува само един свещен ден.

— Той трае три дни, господарке. Вторият ден всъщност е свещения.

— Не мога да си позволя да се забавя три дни, Нараян.

— Знам, Господарке. — Смешно беше колко често споменаваше почтителното обръщение, когато искаше нещо. — Но разполагаме с хора, които могат да продължат да водят тълпата — трябва само да не се отклоняват от пътя. С вашите коне вие бързо ще ги настигнете.

Прикрих чувствата си. Налагаше се да го направя, ала никак не исках. Култът на Нараян все още не ми беше особено полезен.

Но самият Нараян представляваше ценен съюзник. Трябваше да му угодя.

— Добре. Насочи тази сган в правилната посока и я остави да върви по инерция. Искам Рам и багажа ми.

— Да, Господарке.

Напуснахме колоната половин час по-късно.

 

 

Когато стигнахме Свещената гора на Удушвачите, вече се бе стъмнило. Не я виждах особено добре, но я чувствах — много рядко бях попадала на място с по-мрачно излъчване. Някои от братството на Нараян вече бяха пристигнали. Присъединихме се към тях. Те ме поглеждаха изкосо — страхуваха се да ме гледат.

Нямаше какво да правя и си легнах рано.

Сънищата бяха по-лоши отвсякога — безмилостни и неспирни. Не можах да избягам от тях чак докато лъчите на изгряващото слънце пронизаха мъглата и тъмните дървета. Десет хиляди гарвани грачеха и кряскаха в небето. Нараян и приятелчетата му решиха, че това е страхотно добра поличба. Гарванът бе любимата птица на Кина, неин вестоносец и шпионин.

Дали имаше някаква връзка с гарваните, които толкова дълго следваха Черния отряд? Според Знахаря те се бяха лепнали за нас още преди да прекосим Морето на страданията. То се намира на седем хиляди мили северно от тази гора.

Още щом се събудих, се почувствах зле. Опитах се да се надигна и повърнах. Мъжете се суетяха наоколо, загрижени, но с нищо не можеха да ми помогнат. Нараян като че се уплаши до смърт. Бе вложил много в мен и щеше да се превърне в нищо, ако ме изгубеше сега.

— Господарке! Господарке! Какво ви има?

— Издрайфах си червата! — озъбих му се. — Донеси ми нещо!

Но никой не бе способен да предприеме каквото и да било.

Най-лошото мина. После само гаденето се усилваше драстично, ако направех някое рязко движение. Пропуснах закуската. След един час успях да стана и да се поразходя без особени притеснения — вървях бавно.

Болестта за мен беше нещо ново. Никога досега не бях боледувала. Не ми хареса.

В горичката се бяха събрали стотина души, може би и повече. Всички искаха да зърнат своя изтормозен месия. Май не се впечатлиха особено. И аз на тяхно място нямаше да се впечатля. Никой не би могъл да изпълни хилядолетни очаквания. А аз бях толкова измъчена, че сигурно бях двойно разочарование за тях.

Нараян доста добре защити каузата си — не ми прерязаха гърлото.

Бяха пъстра смес от всякакви религии и всички касти. Тук се бяха събрали колкото талианци, толкова и чужденци — до един злодеи. Гората лъхаше на мрак и древни кръвопролития.

Никой не изглеждаше в празнично настроение. Като че чакаха нещо да се случи. Дръпнах Нараян настрани и попитах.

— Преди свечеряване тук не става нищо особено — отвърна той. — Повечето ще пристигнат днес. Тези, които вече са тук, ще се погрижат за подготовката. Тази нощ ще се извърши обред, с който празникът ще се открие и ще известим на Кина, че утре е нейният ден. Целта на утрешните обреди е нейното призоваване. Ще й бъдат представени кандидати, които тя ще приеме или ще отхвърли. След обредите започва пирът. По време на празника жреците ще произнесат присъди по подадените искове. Тази година те не са много, но един стар спор между Инелд и Туана очаква разрешението си и ще привлече много внимание.

Намръщих се.

— Бандите понякога влизат в сблъсък. Бандата Инелд изповядва култа на Ведна, Туана — на Шадар. Всяка обвинява другата в ерес и бракониерство. Това е стара вражда, която се усили, откакто Господарите на сенките нападнаха. В някои части от тяхната територия бандите са единственият закон и затова залозите са по-големи.

Това беше дълга история — никак красива и твърде човешка. Тя доказваше, че Измамниците далеч не са само сеещи смърт фанатици. В някои области те управляваха подземния свят. Въпросните банди идваха от гъсто населената Хачпурска държава, където Измамниците имаха относително силни позиции. Истинската причина за враждата им беше борбата на престъпни шайки за територия.

— Както и да е — рече Нараян — Илук от бандата Инелд смая всички с настояването си спорът да бъде разрешен от правосъдието на Кина.

Тонът, с който го каза, предвещаваше зло. Кина сигурно беше последната инстанция в правосъдието.

— Това необичайно ли е?

— Всеки смята, че е блъф. Илук очаква Кауран, джамадарът на бандата Туана, да откаже. Така ще се наложи жреците да отсъдят, а те ще вземат предвид отказа му.

— Ами ако той не склони да се подчини?

— Не можеш да обжалваш присъдата на Кина.

— Така си и мислех.

— По-добре ли си?

— Малко. Все още ми се гади, но го овладях.

— Можете ли да се храните? Трябва.

— Може би малко ориз. Без никакви подправки. — В Талиос много тачеха подправките. Целият град тънеше в ухания на гозби.

Той ме предаде в ръцете на Рам. Рам се въртеше около мен. Успявах някак си да се крепя. Докато похапвах и преглъщах внимателно всяка хапка, Нараян доведе шествие от жреци и джамадари, за да ми ги представи официално. Запомних грижливо имената и лицата. Забелязах, че малцина от джамадарите можеха да се похвалят с черен румел. Отбелязах само четирима. Изтъкнах го на Рам.

— Малцина са удостоени с честта, Господарке. А джамадар Нараян е най-видният сред тях. Той е жива легенда. Никой друг не би посмял да ви доведе тук.

Предупреждаваше ли ме? Може би ще е добре да се вардя. И тук можеше да е намесена политика. Някои от капитаните на бандите биха се възпротивили срещу мен само заради това, че съм свързана с Нараян.

Нараян. Живата легенда.

Как така се пресякоха пътищата ни? Не вярвам нито в предопределението, нито в боговете в общоприетия смисъл, но съществуват сили, които въртят света. Познавам ги добре. Някога и аз бях сред тях.

Несъмнено срещата ни бе уредена от онази, която ми изпращаше сънищата. Тя, или то, се е интересувала от мен далеч преди аз да го осъзная.

Дали тя не е погубила Знахаря? За да ме освободи от неудобното чувствено обвързване?

Вероятно. Може би след съкрушаването на Сенчестите господари трябваше да се насоча към друга мишена.

Гняв се надигна в мен. Овладях го, обуздах го, оставих Рам да приключи с храненето ми и тръгнах да обикалям гората. Стигнах до сърцето й и за пръв път огледах храма.

Беше си почти развалина, така затънал сред лиани, че едва се забелязваше. Никой не възрази срещу присъствието ми отвън, но реших да не насилвам късмета си с изкачване по стълбите му. Вместо това пообиколих наоколо.

 

 

Намерих човек, който се съгласи да извика Нараян при мен. Не исках да влизам в светото място непоканена. Той дойде — изглеждаше ядосан.

— Ела да се поразходим. Имам няколко въпроса. Първо, дали ще се разстрои някой, ако вляза вътре?

Той се замисли.

— Според мен не.

— Чува ли се, че не бих могла да съм тази, която ти твърдиш, че съм? Имаш ли врагове, които ти противоречат във всичко?

— Не. Но съмнения съществуват.

— Убедена съм. Изглеждам неподходящо за ролята.

Той вдигна рамене.

Отведох го до желаното от мен място и му предложих:

— Сигурно умееш да се справяш в горски условия, за да оцелееш в летните си скитания, нали?

— Да.

— Огледай се.

Той ме послуша. Върна се смутен.

— Тук някой е държал коне.

— Други дошли ли са с коне?

— Неколцина. Измамници от високи касти, идващи от далечни краища. Вчера и днес.

— Тези не са пресни. Постоянна стража има ли?

— Никой освен нас не дръзва да идва тук.

— Но някой е посмял и като че ли се е задържал доста. Тази тор е твърде много за кратко посещение.

— Трябва да кажа на другите. Това означава, че ако храмът е бил осквернен, следва да се извършат пречистващи ритуали. — Докато се изкачвахме по стъпалата, той додаде: — Това, че забелязахте, е във ваша полза. Никой друг не се усети.

— Когато не очакваш да видиш нещо, ти не го виждаш.

Вътре храмът беше зле осветен. Много добре — изглеждаше ужасно грозно. Архитектите бяха сънували някои от моите сънища и после ги бяха претворили в камък. Нараян събра неколцина джамадари и им съобщи за откритието ми. С фучене, ругаене и мърморене те се пръснаха, за да проверят дали неверниците са осквернили техния храм.

Тръгнах да обикалям.

Откриха къде натрапниците са готвили — мястото бе разчистено, но петната от дим се изтриват трудно. Те предполагаха, че някой дълго време е лагерувал тук.

Нараян се промъкна до мен и ми се усмихна с онази си усмивка.

— Тъкмо сега му е времето да ги впечатлите, господарке.

— Например как?

— Като използвате дарбата си, за да разберете нещо за тези, които са идвали тук.

— Да, бе, нищо работа. С моите умения ще успея да открия нужника и помийната им яма.

Той ме изгледа — чудеше се откъде ли знам, че са имали такава… и тогава се досети. Наоколо липсваха както боклук, така и човешки отпадъци.

— Това би могло да ни каже много.

Единият от джамадарите спомена, че докато оглеждали, открили много доказателства за продължително пребиваване тук.

— Мъж и жена. Жената е спяла край огъня. Мъжът — близо до олтара. Като че не са го пипали. Господарке? Ще погледнете ли?

— За мен е чест — не проумях веднага как са разбрали, че до огъня е спяла жена. После един от тях извади няколко дълги черни косъма.

— По това можете ли да познаете нещо, Господарке?

— Да. Косата й не е била естествено къдрава — ако е била „тя“. — Някои мъже Гуни оставяха косите си да израснат. Шадар и Ведна повечето бяха къдрави. Мъжете от култа Ведна носеха косите си къси. Но по тези краища косите на всички бяха черни или тъмнокестеняви, когато са измити.

Аебеда беше истинска забележителност с неговите златни къдри.

Ехидният ми тон не убягна на моите спътници.

— Не очаквайте от мен да виждам миналото и бъдещето. Все още не. Кина идва при мен само насън.

Това стресна дори Нараян.

— Да видим и другото убежище.

Показаха ми мястото, където е спал мъжът. Отново бяха определили пола по дължината на косата. Намерили косъм, малко по-къс от педя, тънък, кестеняв.

— Прибери тези косми, Нараян. Някой ден може да ни са от полза.

Измамниците се втурнаха да търсят още знаци. Нараян предложи:

— Да намерим онази яма.

Излязохме и започнахме да обикаляме. Аз я открих. Някои от най-мизерните кандидати на култа се заеха да я отворят. Докато чаках, тръгнах да се поразходя.

— Господарке, току-що намерих това. — Един от джамадарите ми подаде малка фигурка на животно, която някой бе изплел от стръкчета трева — занимание за убиване на времето, когато хората нямат какво да правят. Но мъжът изглеждаше разтревожен.

— Някой просто е нямал какво да прави. Не притежава магическа сила. Но ако наоколо има и още, бих желала да ги видя. Те могат да ни кажат нещо за онзи, който ги е изплел.

Измина по-малко от минута и се появи и нова фигурка.

— Висеше от една клонка, Господарке. Предполагам, че сигурно е маймуна.

Изведнъж ме осени.

— Не пипайте нищо. Искам да ги видя там, където се намират.

През следващите няколко часа намерихме десетки фигурки — някои изплетени от трева, други — от ликото на кора. Някой е разполагал с много време и е нямало с какво да го запълни. Някога познавах мъж, който правеше фигурки от хартия така, без изобщо да се усети.

Повечето бяха на животни — маймунки, увиснали на клони, четирикраки зверове, които можеха да са какво ли не. Но няколко от четирикраките носеха на гърбовете си ездачи, които пък неизменно имаха мечове и копия от клонки.

Сигурно съм издала някакъв звук, защото Нараян откликна:

— Господарке?

— Тези фигурки имаш скрито значение — прошепнах. — Но проклета да съм, ако разбирам какво.

Цяла тайфа фигурки там, където някой бе седял на един камък, облегнат на дърво и ги е плел, може би изпаднал в унес. Полянката беше малка, към десет стъпки широка. По средата имаше пън.

Разбрах, че съм по следите на нещо още в мига, в който пристигнах. Но какво? Каквото и да беше, то се криеше нейде в подсъзнанието ми. Казах на Нараян:

— Ако можем да разберем нещо, то ще бъде тук. — И го подканих шепнешком: — Прати всички да се посветят на обичайните си занимания.

Седнах на камъка, наскубах малко трева и започнах да плета фигурка. Някои от мъжете си отидоха. Оставих ума си да се зарее из сумрака. Чудо на чудесата, сънищата не се намесиха.

Минутите минаваха. Все повече и повече гарвани кацаха между дърветата. Интересът ми вероятно бе твърде очевиден.

Дали ме следяха ще намеря ли нещо? Например за отседналите тук? О! Птиците имаха повече общо с тях, отколкото с Измамниците. Те не представляваха поличба в смисъла, в който се надяваха Удушвачите. Те бяха вестоносци и шпиони.

Гарвани. Навсякъде и винаги гарвани, които рядко се държаха, както подобава на тези птици. Оръдия. Техният внезапен интерес предполагаше, че се боят да не науча нещо, което не бива да знам. Което означаваше, че има нещо.

Умът ми подскачаше от камък на камък през потока на невежеството. И да откриех нещо, не биваше да проличи.

Прозрение.

Полянката ми изглеждаше позната, защото ми напомняше едно от местата, където бях живяла. Ако пънът представляваше Кулата от времето, когато управлявах своята империя, то разпръснатите камъни можеха да са злите земи, които създадох, та да може да се стига до Кулата само по една тясна, смъртоносно опасна пътека.

Започнаха да се очертават схеми — почти незабележими, сякаш подреждани от някой, който знае, че го наблюдават. Някой, обкръжен от гарвани? Отпуснех ли юздите на въображението си, онези разпръснати камъни, отломки и плетени фигурки доста добре изобразяваха околностите на Кулата. Всъщност, две пръчици, няколко пръснати камъчета, форт от ботуш и малко пръст, струпани на купчинка, изобразяваха ситуация, която бе съществувала само веднъж в историята на Кулата.

Беше мъчно да се преструвам на спокойна и равнодушна.

Ако камъните, клонките и останалото имаха значение, това трябваше да важи и за фигурките от кожа и кора. Изправих се, за да огледам по-добре.

Едно нещо веднага ми се наби на очи.

В подножието на пъна имаше едно листо, върху което седеше малка фигурка. Тя беше много грижливо изпипана. Повече от достатъчно, за да стане посланието ясно.

За Оплаквача, тогавашният ми майстор на летящото килимче, се предполагаше, че е убит, паднал от висините на Кулата. От известно време знаех, че това не е вярно. Посланието трябваше да е, че Оплаквача по някакъв начин е замесен в настоящите събития.

Който и да бе наредил това, ме е познавал и е очаквал да дойда в гората. Това означаваше, че някой явно знае какво правя. Този някой трябва да има достъп до онова, което докладват гарваните, но не е техният господар. Иначе нямаше причина посланието да се предава с такива сложни и уклончиви средства.

Имаше и още.

Много велики магьосници бяха замесени в битката, в която предполагаемо бе загинал Оплаквача. За повечето предполагаха, че са убити. Оттогава бях открила, че неколцина са избягали, след като фалшифицирали смъртта си. Огледах пак фигурките. В някои от тях тези магьосници се разпознаваха. Три бяха смачкани с крак. Онези, за които се знаеше, че са унищожени?

Отделих му цялото нужно време и все пак едва не пропуснах най-важното послание. Почти се беше стъмнило, когато забелязах хитрата малка фигурка, която явно носеше глава под мишницата си. Доста време ми трябваше да се досетя за значението й.

Бях казала на Нараян, че не виждаме онова, което не очакваме да видим.

Много неща застанаха на местата си, след като осъзнах, че невъзможното изобщо не е невъзможно. Сестра ми беше жива. Видях всичко онова, което се случваше, в съвсем нова светлина. И се уплаших.

И заради страха си не успях да разчета най-важното от всички послания.