Глен Кук
Стоманени сънища (36)

XXXV

— Това е — казах. — Писна ми.

Току-що бях получила вестта, че един жрец на Ведна — Иман ул Хабн Адр, е наредил на строителите от своя култ да напуснат лагера ми и да се явят на работа, за да зидат онази нелепа крепостна стена. Това бе второто отстъпничество за днес. Контингентът от Гуни напуснал един час след началото.

— Утре и Шадарите няма да дойдат. Най-сетне се решиха да ме изпитат. Нараян, събери стрелците. Рам, изпрати съобщенията, които наредих на писарите да подготвят.

Нараян се облещи. Не можеше да се накара да помръдне. Не му се вярваше, че ще го сторя.

— Господарке?

— Задействай се.

Те тръгнаха.

Обикалях и се опитвах, сновейки, да уталожа гнева си. Нямах причини да се ядосвам. Не бях изненадана. Култовете не ме притесняваха, откакто се погрижих за Тал. Това означаваше, че се съвещават помежду си, преди отново да ме предизвикат.

Възползвах се от почивката, която те ми отпуснаха — наемах по двеста мъже дневно. Временният лагер вече бе построен, а каменните зидове на крепостта, която щеше да изникне на негово място, вече се градяха. Някои от мъжете преминаха през първите етапи на обучението. Глезех се с изкрънканите от Прабиндрах Драх оръжия, животни и пари. По отношение на тях разполагах с повече от нужното.

Бях разширила значително границите на дарбата си. Все още не бях заплаха дори за Пушека, но напредъкът ми ме радваше.

Големите минуси си оставаха сънищата и постоянното леко гадене, от което не можех да се отърва. Може би беше от водата в лагера, макар че не ми минаваше и когато отидех в града. Най-вероятно липсата на сън си казваше думата.

Отказвах да се подчиня на сънищата. Стараех се да не им обръщам внимание. Търпях ги, както се понася цирей. Някой ден щеше да ми се предостави възможност да предприема нещо спрямо тях. Тогава равновесието щеше да бъде възстановено.

Наблюдавах как моите вестоносци тичат към града. Твърде късно бе да се прикривам.

Успея или не, щях да привлека вниманието им.

 

 

Рам ми помогна да си сложа доспехите. Сто мъже наблюдаваха. Казармите си оставаха все така претъпкани, макар да бях преместила пет хиляди души в лагера.

— Толкова много доброволци, че не зная какво да ги правя, Рам.

— Вдигнете си ръката, Господарке — изсумтя той.

Вдигнах и двете си ръце и тогава забелязах Нараян — все едно бе видял призрак.

— Какво има?

— Прабиндрах Драх е тук. Сам. Иска да ви види. — Опитваше се да шепти, но мъжете го чуха и мълвата плъзна.

— Тихо! Всички! Тук? Къде?

— Казах на Абда да го доведе по дългия път.

— Добро хрумване, Нараян. Рам, продължавай.

Нараян побягна, преди Абда да доведе принца. Посрещнах го с подобаващите любезности.

— Зарежете. Може ли да останем насаме? Поверително е.

— Учебно гасене на пожар. Или каквото и да е. Всички навън. Абда, погрижи се.

Тълпата неохотно се размърда. Принцът погледна Рам.

— Той остава — заявих. — Без помощта му не мога да се облека.

— Изненадвате ли се, че ме виждате?

— Да.

— Това е добре. Крайно време беше някой да ви изненада.

Само го погледнах.

— Какво разправяш, че сте щели да се отказвате? — попита той.

— От какво да се отказвам?

— Да подадете оставка. Да си заминете. Да ни оставите на Господарите на сенките.

Точно това намекваха изпратените от мен съобщения, но не го твърдяха категорично.

— Не зная за какво говорите. Възнамерявам да поприказвам на някои жреци, за да ги постегна малко. Откъде ви хрумна, че ще дезертирам?

— Така разправят. Всички се вълнуват — мислят, че са ви победили. Че като са ви са се възпротивили и повече не ви позволяват ги тъпчете, сте решили да се сбогувате с нас.

Точно каквото исках да ги накарам, да си мислят. Каквото те искаха да си мислят.

— Значи ще се разочароват.

Той се усмихна.

— Цял живот от тях съм срещал само неприятности. Трябва да видя това.

— Не бих ви го препоръчала.

— Защо не?

Не можех да му кажа.

— Имайте ми доверие. Ако сте там, ще съжалявате.

— Съмнявам се. Не биха могли да ми сторят повече злини от тези, които вече са ми причинили. Искам да видя как ще ги разочаровате.

— Ще ги видите и никога няма да ги забравите. Не идвайте.

— Настоявам.

— Предупредих ви. — Присъствието му там не би било добро за самия него, което не се отнасяше за мен. Казах си, че съм направила каквото мога. Съвестта ми беше чиста.

Рам приключи с обличането ми.

— Нараян ми трябва — казах му. — Абда! Ще се погрижиш ли за принца? Ще ме извините ли?

Дръпнах Нараян в един ъгъл, където можехме да разговаряме шепнешком. Разказах му за случилото се. Той се ухили с онази проклета негова усмивка — бях готова да я изтръгна от лицето му. Но той смени темата:

— Празникът съвсем наближи, Господарке. Скоро трябва да обмислим как ще пътуваме.

— Знам. Джамадарите искат да ме огледат. Но засега си имам твърде много грижи — нека първо да си свършим работата довечера.

— Разбира се, Господарке, разбира се. Нямах намерение да ви притискам.

— Нямал си, как пък не. Всичко уговорено ли е?

— Да, господарке. Още днес следобед.

— Ще го направят ли? Когато дойде решителният момент — ще го направят ли?

— Никога не знаеш как ще постъпи някой, докато не му се наложи да вземе решение, Господарке. Но всички мъже са бивши роби. Много малко от тях са талианци.

— Отлично. Сега върви. След няколко минути тръгваме.

 

 

Площадът се наричаше Айку Рукади — Кръстопътят на Кади. Много отдавна там наистина е имало кръстопът — преди градът да превземе полето. Тогава е бил шадарски, но сега принадлежеше на Ведна. Не беше голям — сто и двайсет стъпки на ширина. В средата му имаше обществена чешма, която осигуряваше водата на квартала. Беше претъпкан със свещеници.

Водачите на култовете бяха дошли, а и довели всичките си приятели, които искаха да направят свидетели на унижението на самозабравилата се жена. Бяха се пременили подобаващо за случая. Шадарите носеха бяло — скромни ризи и панталони, Ведна — кафтани и разкошни тюрбани. Най-многобройният контингент, тълпата последователи на Гуни, се деляха на секти. Някои бяха с алени одежди, други — с оранжеви, трети с индиговосини, а четвърти — с аквамаринови. Наследниците на Джахамарадж Джах носеха черно. По моя преценка наброяваха между осемстотин и хиляда души. Площадът беше претъпкан.

— Всички жреци, които имат някакво положение, са тук — каза ми принцът. Излязохме на площада, предвождани от половин дузина некадърни барабанчици. Те бяха единствените ми телохранители. Дори и Рам го нямаше. Барабанчиците разчистиха място до един зид.

— Точно това исках — отвърнах му. Надявах се, че с костюма си изглеждам достатъчно внушително. Яхнала грамадния си черен жребец, аз се издигах над Прабиндраха, чийто дорест кон далеч не беше джудже. Свещениците го забелязаха и започнаха да си шептят. Осемстотин шепнещи мъже вдигат шум като рояк скакалци.

Заех позиция — стената бе зад гърба ми, а барабанчиците — отпред.

Щеше ли са се получи?

По чудо сработи за моя съпруг — толкова отдавна!

— Властелини на душите на Талиос! — Настъпи тишина. Магията ми беше успешна. Гласът ми се чуваше добре. — Благодаря ви, че сте дошли. На Талиос предстои сурово изпитание. Господарите на сенките са заплаха, която съвсем не е преувеличена. Легендите, идващи от Сенчестите земи, са само призраци на истината. Този град и този народ имат само една надежда: да излязат обединени срещу врага. Разделението води до поражение. — Слушаха ме. Бях доволна.

— Отцепничеството е поражение. Някои от вас смятат, че съм недостойна за каузата на Талиос. Повече са изкушени от жаждата за власт. От стремежа към разцепление. Вместо да оставя положението да се влошава и да отвлека Талиос от великата му мисия, аз реших да премахна причината за разцеплението. След днешната вечер Талиос ще има едно лице.

Свалих шлема си, а те очакваха от мен да обявя абдикацията си. Пуснах блуждаещите огънчета да летят.

И тогава у тях се зароди подозрение. Някой изкрещя:

— Кина!

Извадих меча си.

Полетяха стрели.

 

 

Докато говорех, подбраните от Нараян мъже бяха преградили с барикади тесните улички, водещи към площада. Когато извадих меча, войниците, скрити в околните къщи, пуснаха стрелите си. Жреците се разпищяха. Опитаха се да избягат, но моите барикади се оказаха твърде високи за тях. Пробваха се да ме нападнат. Дарбата ми бе достатъчно силна да ги отблъсна зад строя на ужасените барабанчици. Стрелите все така се сипеха върху им.

Те се мятаха насам-натам. Рухваха на земята. Молеха за помощ.

Дъждът от стрели продължи, докато не сведох меча си.

Слязох от коня. Прабиндрах Драх гледаше надолу с пребледняло лице. Опита се да каже нещо, но бе изгубил дар слово.

— Предупредих ви.

Нараян и приятелите му дойдоха при мен.

— Прати ли да докарат фургоните? — попитах. Трябваха ни десетки, за да откараме телата до масовия гроб, изкопан извън пределите на осветената земя.

Той кимна — и той като принца не можеше да говори.

— Това не е нищо, Нараян — казах му. — Вършила съм много по-големи злини. И пак ще върша. Прегледай ги. Провери дали някой важен липсва. — Преминах през лобното място да кажа на стрелците, че могат да освободят живеещите в къщите хора.

Прабиндрахът дори не помръдваше — само се взираше с болезнената мисъл, че присъствието му може да се изтълкува като одобрение.

Рам ме откри.

— Господарке! — рече запъхтяно той. Бе тичал дотук чак от казармите.

— Какво правиш тук?

— Дойде вестоносец от Годжа, от Кинжала. Яздил е цял ден и цяла нощ. Елате веднага. — Камарите от трупове не му направиха никакво впечатление. Все едно гледаше съседските жени край кладенеца, а не приятелчетата на Нараян, които довършват ранените.

Отидох и разговарях с вестоносеца. Отначало се вбесих на Кинжала, но после забелязах и добрата страна.

Действията на Кинжала ми даваха оправдание да поведа войските, преди да се е разчуло тук за случилото се същата вечер.