Глен Кук
Стоманени сънища (35)

XXXIV

Бесния Корди надникна в стаята.

— Той идва насам, Уилоу.

Лебеда изсумтя и отвори кепенците, за да влезе светлина. Огледа лагера на Кинжала и тези на съюзниците му около него. Самите богове подкрепяха този мъж. Доброволци пристигаха с купища — и никой от тях не желаеше да постъпи в гвардията на Радишата. Когато я измисли, той хранеше големи надежди. Но името на Радишата тук тежеше по-малко от това на Кинжала. И той, проклет да е, също толкова упорито бе на страната на Господарката, колкото и Корди — за каузата на Радишата.

— Корди, Корди, защо, по дяволите, просто не се приберем у дома? — измърмори той.

Кинжала влезе, придружен от Бесния. Онзи дръвник Синдху ги следваше по петите. Беше като сянка на командира си. Лебеда никак не го харесваше. От него го побиваха тръпки.

— Корди разправя, че имаш нещо — каза Кинжала.

— Да. Най-сетне и ние да ви изпреварим. — Бе започнал да изпраща патрули, откакто Кинжала предприе разширяване на територията си на юг. — Нашите са взели пленници.

— Знам.

Много ясно, че знаеше. Тук нямаше как да се крият един от друг. Не се и опитваха. Останаха си приятели, колкото и разногласия да имаха помежду си. Кинжала изготвяше повечето от плановете си в същата тази стая, на масата с картите. Искаше ли Лебеда да научи нещо, то ставаше пред очите му.

— Миналата вечер в Деджагор се е вдигнала пушилка. Тъкача на сенки нападнал града с всичко, с което разполага, и здравата притиснал нашите приятели. И тогава кой да се появи — двама огнедишащи великани на коне, с черни доспехи, които мятали светкавици и сритвали задници наред. Щом пушилката се разсеяла, станало ясно, че Сенчестите са размазани. Един от пленниците го видял с очите си. Каза, че Тъкача на сенки трябвало да извади всички фокуси от торбата, че да удържи срещу тия двамата. Ето как разправят, че е станало.

Докато бърбореше, Лебеда наблюдаваше внимателно Кинжала. Зад равнодушната фасада прозираше някакво чувство.

След като завърши разказа си, той попита:

— Какво ще кажеш, стари друже? Тези двама чудодейни посетители да ти приличат на някои наши познати?

— Господарката и Знахаря, с парадните доспехи.

— Уцели! Ама…

— Той е мъртъв, а тя — в Талиос.

— Второ попадение. Дайте на човека награда. Та си мисля… Какво всъщност е ставало там, по дяволите? Синдху, защо се хилиш така, човече?

— Кина.

Двамата впериха очи в плещестия. Корди се обади:

— Я ги опиши пак, Уилоу.

Лебеда повтори.

— Кина — потвърди Бесния. — Такава, каквато я описват онези, които я познават.

— Не е тя — поправи го Синдху. — Кина спи. Дъщерята я въплъщава. — Неговата връзка с Измамниците бе публична тайна, но той не им помагаше кой знае колко. Обикновено беше така — Синдху казваше нещо и после си противоречеше.

— Хич няма и да се опитвам да проумея това, приятел — каза Лебеда. — Някой, отговарящ на описанието, нахлул там и им съдрал задниците. Кина ли е, не е ли, не ми пука. Някой е искал хората да мислят, че е Кина. Нали така?

Синдху кимна.

— А кой е бил онзи с нея? Връзва ли се някак?

Синдху поклати глава.

— Това ме обърква.

Корди седна на рамката на прозореца. Лебеда потръпна — зад гърба му зееше двайсетметрова пропаст.

— Тихо, че мисля — каза Корди.

— Пазете тишина — предупреди Лебеда. Направеше ли си труда да мисли, Корди беше гений.

Зачакаха. Лебеда се разхождаше из стаята. Кинжала оглеждаше картата. Не си губеше времето. Синдху оставаше равнодушен и не помръдваше, ала изглеждаше потресен.

— На бойното поле е излязла и друга сила — заключи Бесния.

— Какво рече? — изписука Лебеда.

— Само така се връзва, Уилоу. Господарите на сенките се дебнат един друг, но не биха стигнали чак дотам. Така твърде много биха помогнали на нас. От наша страна не разполагаме с играч, който може да намеси и магия. Значи е някой друг.

— Но за какво, по дяволите?

— За да обърка всичко?

— Успели са. Защо?

— Не можах да се сетя.

— Тогава кои са?

— Не знам. Както и никой друг не знае и си гонят опашките, мъчейки се да се досетят.

Дали Кинжала слушаше? Като че не.

— Колко са пострадали Сенчестите? — попита той.

— Какво?

— Войските на Тъкача на сенки — какви са загубите?

— Толкова са зле, че не могат отново да нападнат Деджагор, докато не дойде подкрепление. Но не са пострадали така зле, че нашите да могат да се пробват да се измъкнат.

— Значи са се намесили колкото да поддържат равновесието.

— Нашите са изпатили зле, разправят пленниците. Поне половината са избити. Като имате предвид, че войските на Сенчестите господари са направо размазани.

— Но все пак са можели да изпратят патрули, които вие да хванете?

— Тъкача на сенки се бои, че ще го нападнем, и не иска повече изненади.

Кинжала закрачи из стаята, после се върна при картата и огледа гарнизоните и постовете, които бе сложил на сто и петдесет мили навътре южно от лагера. Продължи да снове. Попита Корди:

— Вярно ли е, или искат да го повярваме? Примамка, с която да ни вкарат в капана?

— Пленниците го вярваха — отвърна Лебеда.

— Синдху, защо Хаким не се обажда? — попита Кинжала. — Защо новината стигна до нас по този начин?

— Не знам.

— Разбери го. Върви още сега да поговориш с приятелите си. Ако това е вярно, трябваше да разберем преди техните патрули да пристигнат с пленниците.

Синдху излезе, разтревожен.

— И сега, като го отпрати, кажи какво ти се върти в ума! — рече Лебеда.

— Дали тази история е вярна? Това ми се върти в ума. Синдху прати хора да дундуркат Деджагор и те е трябвало да юрнат вестоносец насам в мига, в който се е вдигнала пушилката. А когато всичко е приключило, друг е трябвало да дойде с пълен доклад. Единият може и да не е успял да се добере дотук, но за двамината? Подсигурили сме този път — взехме при нас повечето бандити и по-сприхавите селяни.

— Смяташ, че са ни пробутали пленниците?

Кинжала продължи да крачи.

— Не знам. И да са ги пробутали, защо на вас? Бесен?

Корди се замисли.

— Ако са подставени лица, не трябваше ние да ги залавяме — освен ако целта им не е да предизвикат смут. Или пък не могат да ни различат. Може би казват истината, но смятат, че ние няма да повярваме, защото вашите разузнавачи мълчат. Може би по този начин печелят време.

— Илюзии — рече Лебеда. — Помниш ли какво казваше Знахаря? Че любимото му оръжие било илюзията.

— Не беше точно така, Уилоу — поправи го Корди. — Но, горе-долу да. Някой иска да повярваме в нещо, което го няма, или да не забележим онова, което съществува.

— Тръгвам — рече Кинжала.

— Къде така? — стресна се Лебеда.

— Отивам там. Долу.

— Абе човек, ти да не полудя? Нещо се увлече с гоненето на опашката!

Кинжала излезе.

Лебеда се обърна към Корди.

— Какво ще правим, Бесен?

Той поклати глава.

— Не знам какво му става на нашия приятел Кинжала — проси си смъртта. Май не биваше да го спасяваме от ония крокодили.

— Да, може би. Но сега какво ще правим?

— Ще пратим вест на север, а после тръгваме с него.

— Ама…

— Ние командваме — можем да правим каквото си искаме. — И Бесния Корди се изнесе.

— Тия и двамата са откачили — измърмори Лебеда. Поогледа картата и отиде до прозореца. Забеляза суматохата в лагера на Кинжала, погледна брода и тълпящите се строители, които поставяха дървените подпори за временния мост на Господарката. — Всички са откачили. — Лапна пръст, зачопли устните си и заключи: — Че защо пък аз да съм по инакъв?