Глен Кук
Стоманени сънища (30)

XXIX

Никое от потенциалните места за лагеруване не беше идеално. Едното бе укрепвано преди, в древни времена. Векове наред хората бяха отмъквали оттук камъни. Избрах него.

— Никой не помни името — казах на Рам, докато яздехме към града. — Това навежда човек на размисъл.

— Ами? За какво?

— За мимолетната природа на нещата. Цялата история на Талиос може би е повлияна от случилото се там, а сега никой не знае името на мястото.

Той ме изгледа странно — мъчеше се да проумее. Искаше му се да разбере, ала бе свръх възможностите му. Миналото — това бе предишната седмица, а бъдещето — утре. Всичко онова, случилото се преди да се роди, изобщо не бе действително.

Не беше глупав. Изглеждаше като едър и бавен тъпак, но интелектът му клонеше към средно равнище. Просто му липсваше навика да го използва.

— Карай, няма значение. Просто съм кисела. — „Кисела“ беше нещо понятно. Очакваше го. Жена му и майка му често бяха „кисели“.

Но сега нямаше време да мисли. Беше твърде зает да се удържа на гърба на коня.

Върнахме се в казармите. Там отново чакаше тълпа от хора, издирващи близките си. Нараян се справяше умело с тях. Зяпаха ме любопитно. Съвсем не както оглеждаха Знахаря. Него навсякъде го приветстваха като Освободител. Аз… аз бях изрод, комуто не стигаше ум да проумее, че не е мъж.

Но щях да се издигна в очите им. Въпрос само на създаване на легенда.

Нараян ме настигна.

— Дойде вестоносец от двореца. Принцът желае тази вечер да вечеряте с него. На някакво място, наречено „горичката“.

— О? — Там го бях срещнала за първи път. Местност, често посещавана от богатите и влиятелни хора. — Молба или заповед?

— Покана. „Бихте ли ми оказали честта“ и тъй нататък.

— Ти прие ли?

— Не. Как бих могъл да позная какво ще решите вие?

— Добре. Изпрати му вест. Приемам. По кое време?

— Той не уточни.

Това щеше да ме забави, но можех да постигна нещо, което по-късно да ми спести караниците и враждите. Поне щях да науча колко неприятности можех да очаквам от държавата. — Ще ти начертая как искам да бъде построен лагерът. Ще пратим една рота плюс петстотин наемници, за да започнат строежа. Подбери онези, които според теб трябва да разкараме от града. Онази бъркотия вън… как върви?

— Сносно, Господарке.

— Доброволци появиха ли се?

— Няколко.

— А разузнаване? Предприе ли нещо?

— Много хора искат да ни съобщят разни неща. Повечето — за чужденци. Нищо интересно.

— Продължавай. Нека направя чертежите, а след това ще изготвя списък, който ще връчим на Прабиндраха. Сетне ще се докарам в приличен вид. — Императорската ми премяна трябваше да е някъде тук — тази, която бях носила за последен път. Както и колесницата ми, докарана от север и оставена тук преди похода към Годжа.

— Рам, преди да тръгнем на юг, накарах неколцина мъже да ми помогнат да изготвим специални доспехи. Трябват ми отново.

После се заех да чертая и пресмятам.

 

 

Колесницата не беше толкова впечатляваща с впряг само от четири коня, но хората зяпваха. Уменията ми бяха достатъчни да накарам копитата да избиват искри и да лъсна колесницата до блясък. Огнедишащият череп — символът на Отряда, пламтеше върху двете врати. Трополенето на подкованите със стомана колела и тътенът на копитата отекваха като гръм.

Бях доволна.

Пристигнах в горичката час преди залез-слънце, влязох и се огледах. Досущ като предишния път, каймакът на талианското общество бе дошъл да позяпа. Рам и един мъж с червен румел на име Абда, по произход Ведна, бяха моите телохранители. Не познавах Абда. Той ме придружаваше, защото Нараян го препоръча като добър.

Бяха се нагласили. Рам се измиваше хубавичко, когато му опреш нож в бъбреците. Изкъпан, с подрязани коса и брада, с нови дрехи, той си беше цял хубавец. Но видът на Абда нямаше особен напредък. Той бе дребен разбойник с шарещи очички — вари го, печи го, все си приличаше на разбойник.

Щеше ми се да бях довела и телохранител от култа на Гуни, като символичен жест. Но в бързината не можеш да се сетиш за всичко.

Когато се упътих към Прабиндраха, той стана на крака. Усмихна се.

— Намерихте ме. Вече се тревожех. Не бях уточнил къде точно да се срещнем.

— Стори ми се логично, че ще ви намеря там, където се видяхме и миналия път.

Той огледа Рам и Абда. Беше дошъл сам. Може би от увереност в почитта на своите поданици? Дали пък не грешеше.

— Настанявайте се удобно — подкани ме той. — Поръчах онова, което предполагам, че би ви се понравило. — Отново огледа слисано Рам и Абда. Не знаеше какво да ги прави.

— Последния път, когато идвах тук, някой се опита да убие Знахаря — обясних. — Забравете ги. Вярвам в тяхната дискретност. — Нямах представа дали мога да се доверя на Абда или не. Но не ми се виждаше умно да го изтъквам.

Сервитьорите донесоха разхладителни напитки и мезета. По разкоша, който цареше в горичката, не си личеше, че Талиос е народ, заплашен от унищожение.

— Тази вечер изглеждате лъчезарна.

— Но не се чувствам така. Изтощена съм.

— Трябва повече да си почивате. Да гледате по-леко на живота.

— Да не би Господарите на сенките да са си дали почивка?

Той опита нещо, прилично на скарида. Откъде тук скариди?

Е, морето не бе чак толкова далеч.

Което ме наведе на една идея, но отложих обмислянето й за по-късно.

Принцът преглътна и подсуши устните си със салфетка.

— Изглеждате решена да ми усложнявате живота.

— А?

— Помитате наред като вихър и не оставяте на никого време да си помисли. Втурвате се безразсъдно. Всички останали трябва да се съсредоточат, за да не изгубят равновесие.

Усмихнах се.

— Ако дам на някого време за нещо друго, освен да тича по петите ми, ще затъна до уши в неприятности. Като че никой от вас не разбира срещу какъв могъщ враг се изправя. Всичките ви приоритети са преобърнати. Всеки иска да танцува и да натопи другия, а междувременно Сенчестите господари възнамеряват да ви изтребят до крак.

Той дъвчеше и се преструваше, че мисли.

— Права сте. Но хората са си хора. На никого тук никога не му се е налагало да мисли за външни врагове. Или за истински смъртни противници.

— Сенчестите господари също разчитат на това.

— Несъмнено.

Пристигна ново ястие, по-тежко. Някаква птица. Изненадах се. Принцът произхождаше от Гуни, а те бяха заклети вегетарианци.

Докато оглеждах обстановката, забелязах две неща, които не ми харесаха. По дърветата бяха накацали десетки гарвани. А онзи жрец, Тал, когото бях унизила по-рано, заедно с няколко свои приятелчета ни следеше.

Прабиндрахът каза:

— Подложен съм на голям натиск заради вас. Отчасти и от съвсем близкото ми обкръжение. Това ме поставя в деликатно положение.

Къде беше сестра му? Тя и Пушека ли го притискаха? Вероятно. Свих рамене и продължих да се храня.

Принцът каза:

— Би ми било от помощ да узная какви са вашите планове.

Обясних му.

— Да предположим, че някои важни хора не ги одобряват или според тях не ви приляга да сте командир?

— Няма значение. Имаме договор, който е в сила и ще бъде изпълнен. А аз не правя разлика между враговете — външни или вътрешни.

Той разбра.

По време на следващото ястие се възцари мълчание. А после той изтърси:

— Вие ли убихте Джахамарадж Джах?

— Да.

— О, богове! Защо?

— Неговото съществуване бе оскърбление за мен.

Той преглътна на сухо.

— Той дезертира край Деджагор. Бягството му ни струва победата в битката. Това бе достатъчно основателна причина. И още, Джах кроеше да убие сестра ви и да хвърли вината върху мен. Той имаше съпруга. Щом шадарските жени са толкова глупави, че се самоубиват заради мъже, кажете й да си пали гата. Всяка съпруга на жрец, която е омъжена за такъв като Джах, най-добре да се захваща да събира дърва. Ще й потрябват.

Той се намръщи.

— Ще започнете гражданска война.

— Не и ако всеки се държи възпитано и си гледа работата.

— Вие не разбирате. Свещениците смятат, че всичко ги засяга.

— За колко души си говорим? За няколко хиляди? Гледали ли сте някога как градинарят подкастря дърво? Клъцва тук клонка, там клонка и растението укрепва. И аз ще кастря, ако се наложи.

— Но… Вие сте сама. Не можете да излезете срещу…

— Мога и ще изляза. Ще изпълня договора. Както и вие.

— Какво?

— Чух, че вие със сестра ви не сте проявили добра воля. Лош ход, приятелю. Никой не може да мами Черния отряд.

Той не отговори.

— Не ме бива по игричките. Не действам предпазливо. Моите решения са прями и окончателни.

— Прямите и окончателни решения предизвикват също прями и окончателни решения. Убиете ли Джах, другите като него ще решат, че единствената им останала възможност е да ви погубят.

— Само ако пренебрегнат възможността да си гледат работата. И къде е рискът за мен? Нямам какво да губя. И без това след като ме използват, ми кроят такава участ. Защо да съдействам за собственото си унищожение?

— Не може просто ей така да убивате хората, които не са съгласни с вас.

— Няма. Само хората, които не ме одобряват и се опитват да ми налагат идеите си. Тук в Талиос, в момента няма законна причина за конфликт.

Принцът като че се изненада.

— Не разбирам.

— Талиос трябва да бъде опазен от Господарите на сенките. Отрядът сключи договор за това. Къде е проблемът? Ние изпълняваме своята част от уговорката, вие ни плащате, както сме се споразумели, ние си тръгваме. Всички трябва да са доволни.

Принцът ме погледна, сякаш се чудеше как може да съм толкова наивна.

— Започвам да си мисля, че няма начин да се разберем. Тази вечеря може би е грешка.

— Не, тя бе плодотворна. И ще продължи да бъде, ако ме изслушате. Не увъртам. Казвам ви всичко, както е, и както ще бъде. Без мен Господарите на сенките ще ви изядат живи. Мислите ли, че ще се трогнат от това кой култ какво е докопал от отпуснатите средства за строежа на безполезна стена? Познавам мисленето на тези хора. Ако стигнат Талиос, ще изтребят всички, които според тях биха могли да им причинят неприятности. Трябва да го разберете. Видяхте ги как постъпиха навсякъде другаде.

— Невъзможно е да се спори с вас.

— Защото знаете, че съм права. Нося списък на всичко, което ми трябва незабавно. Налага се веднага да построя лагер и да подготвя площадка за обучение.

Това би могло да доведе до бързо стълкновение. Средствата трябваше да се отклонят от онзи абсурден проект за стена. Градът беше твърде голям, за да бъде заграден. Проектът не можеше да се оправдае — той бе средство за прехвърляне на държавното богатство в ръцете на няколко души.

— Работниците и средствата, отделени за стената, са приложими много по-изгодно — казах.

Той разбра. Просех си белята. Изсумтя.

— Защо просто не се наслаждаваме на обилната вечеря? — предложих.

Опитахме се, но вечерта така и не се получи. След няколко ястия, по време на които разговорът ни се стрелкаше между неговата и моята младост, аз отново подех офанзивата.

— Искам още нещо. Книгите, които Пушека е скрил.

Той се облещи.

— Искам да зная защо се боите от миналото.

Той се усмихна немощно.

— Мисля, че знаете. Пушека е убеден в това. Той вярва, че тъкмо по тази причина сте дошли.

— Подскажете ми.

— Годината на черепите.

Не бях съвсем изненадана. Престорих се на озадачена.

— Годината на черепите? Какво е това?

Той погледна Рам и Абда. Обзе го съмнение. Спомням си как си играех с моя румел, докато разговарях със сестра му. Той нямаше да се съмнява дълго.

— Ако не знаете, то трябва да разберете. Но аз не съм най-големият авторитет. Обсъдете го с приятелите си.

— Аз нямам приятели, ако Прабиндрах Драх не е на моя страна.

— Жалко.

— А вие имате ли?

Това отново го озадачи. Усмихна се насилено.

— Може би нямам. Може би трябва да се опитам да си намеря. — Усмивката се промени.

— Всички имаме нужда от неколцина приятели. Понякога нашите врагове не ни позволяват да ги намерим. Трябва да се връщам. Моят заместник е неопитен, а и мястото му във вашата кастова система му пречи.

Намек или разочарование? Той искаше нещо повече от разговор за принцове и военачалници.

— Благодаря за вечерята, Прабиндрах. Скоро и аз ще ви се отплатя подобаващо. Рам. Абда. — Те се приближиха. Рам ми предложи ръката си. През цялото време телохранителите, невидими, стояха зад гърба ми. Бях доволна от тяхната бдителност. Рам сигурно щеше да е нащрек само заради мястото, в което се намирахме. За човек с неговото положение нямаше надежда да дойде в горичката като редовен посетител.

— Приятна вечер, принце. Очаквам до една година да ви поднеса главите на враговете на Талиос.

Той ни изпроводи с тъжен, изпълнен с копнеж поглед. Знаех как се чувства. Често и аз го изпитвах, докато бях императрица на севера. Но го прикривах по-добре.