Глен Кук
Стоманени сънища (29)

XXVIII

Знахаря се взираше в дъждовната нощ, а пръстите му нервно мачкаха стръкчетата трева. Навън един от конете изцвили. Той си помисли дали да не излезе, да го яхне без седло и да отпрати — имаше петдесет на сто вероятност да не го догонят.

Само че нещата се промениха. Сега не се налагаше Ловеца да го настига физически.

Вдигна фигурката, която бе изплел — статуетка на мъж, четири пръста висока. Тревата лъхаше на чесън. Той вдигна рамене, изхвърли я на дъжда и извади от джоба си нови стръкчета. Вече бе изплел стотици. По фигурките от трева си отмерваше времето.

Зад него се разнесе силно думкане. Той обърна гръб на нощта и бавно тръгна към жената. Тя бе извадила отнякъде набор инструменти за изковаване на броня. Втори ден подред ковеше нещо — очевидно черни доспехи, но защо?

Тя погледна фигурката на кон, която той оплиташе:

— Мога да ти донеса хартия и мастило.

— Би ли? — Имаше много неща, които би искал да запише. Навик да си води дневник.

— Може и да ти донеса. Това не е занимание за големи мъже!

Той сви рамене и остави кончето.

— Стига вече. Време е да те прегледаме.

Тя вече не носеше роби — беше се пременила, както и когато я видя за пръв път, в тесни черни кожени дрехи, в които някак си не можеш да отгатнеш пола й. Костюмът й на Ловец на души — така ги наричаше. Все още не бе пробвала да си сложи шлема.

Тя остави инструментите и го погледна с палава искрица в очите.

— Звучиш ми потиснато. — Бе избрала весел глас.

— Потиснат съм. Стани. — Тя се изпрани. Той разгърна кожената й яка. — Бързо заздравява. Може би утре ще махна конците.

— Много белези ли ще останат?

— Не знам. Зависи доколко е ефикасна магията ти за оздравяване. Не подозирах, че си суетна.

— Аз съм човек. Жена. Искам да съм хубава. — Същият глас, но вече не толкова весел.

— Ти си — каза го, без да мисли, просто изтъкваше факт. Тя беше хубава в смисъл красива жена. Като сестра си. Той го осъзна много ясно, откакто тя смени стила си на обличане, и заради това го мъчеха угризения.

Тя се разсмя.

— Чета ти мислите, Знахарю.

Тя всъщност не ги четеше буквално. Ако наистина бе така, никак нямаше да е доволна от него. Но тя живееше отдавна на този свят и бе изучавала хората. И разчиташе лесно някои физически признаци.

Той изсумтя — започваше да свиква. Нямаше смисъл да се мъчи да се крие.

— Какво майсториш?

— Доспехи. Скоро ще сме оздравели достатъчно, че да потеглим. Много ще се забавляваме.

— Бас държа. — Усети пробождане в гърдите. Раната му бе почти зараснала. Не се появи никое от усложненията, които очакваше. Дори започна усилено да се упражнява.

— Ние сме конските мухи тук, любов моя. Факторът на хаоса. Обичната ми сестра и талианците не знаят нищо за нас. Онези спънати Господари на сенките са наясно, че съм тук, но не знаят за теб. Нито какво си постигнал. Мислят ме за досада, носеща се из мрака. Съмнявам се дали изобщо им е хрумвало, че мога да се възстановя.

Тя го погали по бузата.

— Аз съм по-просто устроена, отколкото си мислиш.

— Така ли?

Промяна на гласа — делови, мъжки, не пасващ на поканата.

— Имам очи навсякъде. Знам всяка дума, произнесена от всеки, който ме интересува. Преди време уредих да отвлекат вниманието на Дълга сянка, когато Оплаквача посети Тъкача, и срязах паяжините на властта му.

— Проклятие! Той ще нападне Деджагор с всичко, с което разполага!

— Ще си кротува и ще се преструва, че не се е променил. Тази обсада не му струва нищо. Повече ще го интересува укрепването на позицията му по отношение на Дълга сянка. Той знае, че Дълга сянка ще го унищожи, когато вече не е полезен. Ще се позабавляваме. Ще им се месим и ще ги караме да си гонят опашките. Щом прахът се уталожи, може би вече няма да има Дълга сянка, нито Тъкача на сенки, нито Оплаквача — само аз и ти, и нашата собствена империя! Или може би духът ще ме отнесе в някаква друга посока. Не знам. Просто се забавлявам с това.

Той поклати леко глава. Трудно бе да се повярва, но звучеше искрено. Кроежите й можеха да убият хиляди, да разтърсят милиони, но за нея бяха само игра.

— Никога няма да те разбера.

Тя се изкиска — кикот на момиче, което няма нищо между ушите. Не беше нито млада, нито празноглава.

— Аз сама не се разбирам, но отдавна съм се отказала от опитите. Много ме разсейват.

Игрички. Откакто за първи път се оплете в мъчителни маневри и манипулации, не му се виждаше краят. Голямото й удоволствие бе да наблюдава как една интрига разцъфтява и поглъща жертвата си. Единственият й провален кроеж беше този, чиято цел представляваше свалянето на сестра й от власт. И той не се провали напълно, защото някак си бе успяла да оцелее.

— Скоро ще заприиждат поклонниците на Кина — каза тя. — Тогава вече трябва да сме другаде. Така че хайде да слезем към Деджагор и да всеем малко смут. Трябва да стигнем там горе-долу когато Тъкача реши, че е готов да предприеме независим ход. Ще е интересно да се види как ще потръгне.

Знахаря не разбра, ала не попита нищо. Беше й свикнал как говори с гатанки. Тя му казваше онова, което тя искаше той да узнае — когато бе готова да му го съобщи. Нямаше смисъл да я притиска. Не му оставаше друго, освен да чака и да се надява.

— Късно е — каза тя. — Достатъчно за днес. Да си лягаме.

Той изсумтя — нямаше особено желание. Помислеше ли си за мястото, го побиваха тръпки — значи всеки път, докато заспи. А това означаваше поне един съсипващ кошмар. Би се радвал да се измъкне оттам.

Може би навън щеше да успее да изчезне — ако измислеше начин да се скрие от гарваните.

Петнайсет минути след като лампата угасна, Ловеца на души го попита:

— Буден ли си?

— Да.

— Тук е студено.

— М-да. — Винаги беше студено. Почти всяка нощ заспиваше, разтреперан от студ.

— Защо не дойдеш при мен?

Разтресе го още по-силно.

— Нямам намерение.

Тя се засмя.

— Някой друг път.

Той заспа, разтревожен не от храма, а от това как тя вечно успяваше да се наложи. Сънищата му бяха по-обезпокоителни от кошмари.

По някое време се събуди. Лампата светеше отново. Ловеца на души си бъбреше тихо с ято гарвани. Като че ставаше дума за събитията в Талиос. Тя изглеждаше доволна. Той се унесе отново, без да разбере какво се случваше там.