Метаданни
Данни
- Серия
- Черният отряд: Книга на Юга (2)
- Включено в книгата
-
Стоманени сънища
Втора книга на юга - Оригинално заглавие
- Dreams of Steel, 1990 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Светлана Комогорова, 2006 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,3 (× 12гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Глен Кук. Стоманени сънища: Втора книга на юга
Американска, първо издание
Превод: Светлана Комогорова
Редактор: Персида Бочева
ИК „Лира Принт“, София, 2006 г.
ISBN: 954–8610–59–3
История
- —Добавяне
XXVI
Радишата ни беше изпреварила само с един ден. Макар че за хиляда души би трябвало да е по-трудно да спират и тръгват, отколкото за по-малка група, ние успявахме да наваксаме. Нараян ни бе осигурил най-умелите и най-надъхани войници. Когато Радишата пристигна в града, ние изоставахме само с два часа.
Влязох в Талиос храбро, с трофеите на показ, и се запътих право към казармите, в които бе отседнал Черния отряд, докато обучавахме легионите. Сега там пребиваваха оставените от нас войници — ранените в битката при брода Годжа и постъпилите във войската след заминаването ни. Повечето от тях преспиваха в домовете си и идваха на подготовка през деня, но въпреки това казармите си оставаха претъпкани. Във войската ни бяха постъпили над четири хиляди мъже.
— Стегни ги — наредих на Нараян, щом разбрах какво е положението. — Направи ги наши хора. Изолирай ги, доколкото е възможно, и работи върху тях. — Дръзки думи, но колко ли бяха приложими на практика?
— Вестта, че сме пристигнали, вече е плъзнала — съобщи ми той. — Скоро целият град ще разбере.
— Няма как да го избегнем. Мислех си за това. Помежду си войниците трябва да имат някаква представа какво се е случило почти с всички онези, които не са се завърнали у дома. Много талианци искат да узнаят съдбата на роднините си. Може и да се сприятелим с този-онзи, като им кажем.
— Ще ни пометат. — Той все по-често забравяше да добави почтителното обръщение. Беше започнал да се възприема като съдружник в моето начинание.
— Може би. Но дай да се разбере, че приемаме запитвания. И пусни мълвата, че много талианци са затворени в Деджагор и бих могла да ги освободя с малко помощ.
Нараян ме изгледа странно.
— Няма да стане, Господарке. Тези мъже са мъртви, дори и ако още дишат.
— Ние го знаем, но не и светът. Ако някой пита, за да ги измъкнем оттам, трябва да съберем достатъчно мъже и оръжия, и то бързо. Това ще възпре всеки, на когото му се прииска да ми се меси. Ако някой си отвори устата, все едно казва, че не го е грижа за тези хора. Кинжала разправя, че тук всички смятат техните свещеници за крадци и може много да се разстроят, ако духовниците започнат да си играят с живота на техните синове, братя и съпрузи. Ще се възползваме от религиозните търкания. Ако някой свещеник от култа на Гуни се заяде с мен, се обръщаме към миряните Шадари и Ведна. И не спирай да повтаряш, че аз съм единственият професионален войник тук.
Нараян пусна онази негова гадна усмивка.
— Сериозно сте го обмислили.
— Докато идвахме насам, си нямах друга работа. Размърдай се — трябва да овладеем положението, преди някой да се зачуди дали наистина това е редно. Преди зложелателите ни да измислят начини да ни стъжнят живота. Прати известия на членовете на своето братство — трябват ни сведения.
Нараян притежаваше известни организационни дарби, макар и да не бе харизматичен водач. В малка група би могъл да се издигне, доказвайки способностите си, но никога не би се наложил над голяма група да го последва само с чупене на дръзки стойки.
Тези мисли ме подсетиха за Знахаря. И той не беше харизматичен. От онези — командирите-работяги — определяше задачата, която трябва да се изпълни, обмисляше възможностите и възлагаше работата на най-подходящите хора. Обикновено изборът му бе правилен и работата биваше свършена. Освен последния път при Деджагор, когато си пролича, че е слаб.
Тогава не успяваше да мисли в крачка и интуицията го подлъга.
Минало свършено време, жено. Знахаря го няма вече.
Не исках да мисля за него. Все още ми причиняваше твърде голяма болка.
Имах си достатъчно работа.
Започнах да оглеждам войниците, паднали ми от небето.
Положението не беше много обещаващо. Изобилие от копиеносци — решителни младежи, но сред тях никой не изпъкваше като непосредствен водач. По дяволите, липсваше ми военната машина, с която разполагах у дома.
Започнах да се чудя какво търся тук и защо съм дошла. Няма смисъл, жено. Не можех да се върна назад. Онази империя се бе променила и в нея вече нямаше място за мен.
Липсваха ми не само моите войски. Нямах и разузнавателна машина. Нито начин да надушвам и изравям тайните.
Рам все така се стараеше да бъде моя сянка. Твърдо решен да ме закриля тоя Рам. Вероятно под най-строга заповед на джамадар Нараян.
— Рам, познаваш ли района около Талиос?
— Не, Господарке. Не съм обикалял, преди да постъпя във войската.
— Имам нужда от хора, които го познават. Намери ми ги, моля те.
— Господарке?
— Тук няма как да организираме отбрана. Повечето хора си спят у дома. — Защо ли се обяснявах? — Трябва да се откъснем от нещата, които ни разсейват и ни правят уязвими. — Идеално би било на някой хълм край южния път, където има вода и голяма гора.
— Ще разпитам, Господарке. — Никак не му се щеше да ме остави, но нямаше как да не се подчини на заповедта ми. Учеше се. Още една година и е готов.
Нараян се появи, преди Рам да се е върнал.
— Всичко върви добре. Много са развълнувани. Мъжете, които бяха там — сигурно са вече поне към шестстотин — раздуват за това как сме помели кавалерията. Приказват как ще освободим Деджагор, преди да е почнал дъждовният сезон. Изобщо не се наложи да се намесвам.
По време на дъждовния сезон Голямата река ставаше непроходима. Пет-шест месеца тя бе стената, която защитаваше Талиос от Господарите на сенките. И тях — от Талиос.
Какво ли щеше да стане, ако заседна южно от реката, когато дойдат дъждовете? Това би ми отпуснало време да стегна здраво армията.
От друга страна, нямаше да има къде да бягам.
— Нараян, донеси ми…
— Господарке?
— Все забравям, че не си с мен от цяла вечност. Щях да те пратя за нещо, с което се сдобихме, преди да се отправим на юг.
Едно от великите ни начинания беше преброяването на войниците и инвентаризирането на материалите, животните, уменията и други ресурси, нужни на една армия. Списъците все трябваше да са някъде тук.
Имаше начин да се заобиколи дилемата с пълноводието, ако разполагаме с нужните хора и материали.
— Господарке? — попита отново Нараян.
— Извинявай. Само се чудех какво правя още тук — понякога ме обземат такива настроения.
Той прие думите ми буквално и се разприказва за безпощадна мъст и за възстановяването на Черния отряд.
— Знам, Нараян. Просто съм уморена.
— Починете си тогава. Скоро ще трябва да сте във върхова форма.
— Така ли?
— Хората, които искат да разберат какво е станало с близките им, вече се събират. Несъмнено новината за пристигането ни е стигнала до всички свещеници-лицемери и дори до двореца. Мъжете ще дойдат да видят как биха могли да се възползват от вас.
— Прав си.
Рам се върна с половин дузина мъже и карти. Никой сред тях не бе от потеглилите с мен на север. Бяха нервни. Показаха ми три места, които според тях са подходящи за моята цел. Едното отхвърлих веднага — там вече имаше селце. И другите две не ги биваше кой знае колко. Което означаваше, че трябва сама да потърся място.
Нещо, с което да си убивам времето.
На старини ставах заядлива като Знахаря.
Благодарих на всички и ги отпратих. Няколко минути почивка щяха да ми дойдат добре. Както каза Нараян, обсадата щеше да започне скоро. Можеше да имаме проблеми с хората, които нямаха търпение да видят близките си.
Замъкнах вещите си в стаята, която обитавах преди похода — малко помещение, което отказвах да споделям с някого, и се пльоснах върху леглото. Докато ме нямаше, и то не се бе променило — все така твърдо като скала под чаршафа.
Само да си почина няколко минутки.
Часовете се нижеха. Сънувах. Когато Нараян ме събуди, се почувствах объркана. Дойде тъкмо когато се намирах в пещерите на древните обитатели. Гласът, който ме зовеше, бе по-силен, по-настоятелен, по-тревожен.
Стегнах се.
— Какво има?
— Тълпите от роднини. Отначало настоях да влизат през портата един по един, но започнаха да се блъскат. Събрали са се сигурно към четири хиляди души и непрекъснато прииждат и още.
— Тъмно е. Защо ме остави да спя?
— Имахте нужда. А и вали. Може да е за добро.
— Дъждът ще задържи част от хората вкъщи. — Но това щеше да ни струва време, както и да действахме. — Има един голям площад, където излязохме на парад, преди да поемем на юг. Не му помня името — изнамери го и кажи на тези хора да се съберат там. На мъжете предай да се приготвят за кратка маршировка в дъжда. А на Рам нареди да ми приготви доспехите, но да не пипа шлема.
На площада се бяха събрали пет хиляди души. Успях да ги усмиря и да ги накарам да млъкнат. Излязох насреща им, яхнала жребеца си, и оглеждах морето от лампи, фенери и факли, докато войниците се строяваха зад мен.
Заговорих:
— Имате право да знаете станалото с близките ви. Но на мен и войниците тепърва ни предстои още много работа. Ако ни съдействате, ще се справим бързо с нея. Но не спазвате ли реда, никога няма да я свършим. — Моят талиански се бе подобрил неимоверно. На никого не му беше трудно да ме разбира.
— Когато ви посоча, назовете името на мъжа, чиято съдба искате да узнаете, високо и ясно. Ако някой от войниците го е познавал, той ще се обади. Идете при този войн. Разговаряйте бързо и тихо. Ако новините са лоши, сдържайте се. Има и други, които чакат, за да узнаят за своите.
Съмнявах се дали дълго време ще върви гладко, но това бе само жест, за да ме споменават с добро извън коридорите на властта.
Мина добре и изтрая доста по-дълго, отколкото очаквах — но талианците са хора покорни и са свикнали да правят каквото им се каже. Когато най-сетне възникнаха безредици, просто обявих, че ще си тръгнем, ако не ги прекратят.
Разпитваха доста от войниците ми. Накарах Нараян да обикаля из строя. На тези, които познаваше като прилежни, готови да съдействат, работливи и верни, той отпускаше кратки почивки и напомняше на по-малко старателните защо остават на пост. Морковът и тоягата.
Сработи. Дори и новобранците се държаха възпитано. Проточи се цяла нощ, но успяхме да отговорим на половината тълпа. Често напомнях на всички, че легионът на Могаба и незнайно още колко войници са затворени в Деджагор благодарение на дезертьорството на Джахамарадж Джах. Нарочно подбирах така думите, че излизаше, сякаш всеки, чиято съдба бе неизвестна, е сред обсадените.
Повечето вероятно бяха мъртви.
Камшици, моркови и манипулация на чувствата. От толкова отдавна се занимавах с това, че можех да го правя и насън.
Пристигна вестоносец. В казармата дошли свещеници и искали да ме видят.
— Доста се бавиха — измърморих. Дали протакаха, не знаейки какво да предприемат, или защото изчакваха да се подготвят, за да ми се противопоставят? Нямаше значение — щяха да почакат, докато свършим.
Дъждът спря. И без това само ръмеше и досаждаше.
След като опразнихме площада, аз слязох от жребеца си и тръгнах пеш с Нараян. Числеността ни бе намаляла със седемдесет души — толкова беше освободил.
— Забеляза ли прилепите? — попитах.
— Няколко, Господарке — беше озадачен.
— Според култа на Кина те поличба ли са?
— Мисля, че не — но никога не съм бил жрец.
— За мен те имат значение.
— А?
— Те ми казват съвсем прямо, че Господарите на сенките имат шпиони тук. Обща заповед за всички: избийте прилепите до крак. Ако могат, да разберат къде гнездят. Оглеждайте се за чужденци. Предайте и на населението. Сред нас отново има доносници и бих искала да спипам неколцина от тях.
Най-вероятно щяха да ни залеят безполезни сигнали за набедени хора, но… Неколцина нямаше да са безобидни и трябваше да им извадим зъбите.