Глен Кук
Стоманени сънища (26)

XXV

Осем мъже седяха край огъня в стаята без покрив. Тя се намираше на горния етаж на четириетажна постройка в най-гадния коптор на Талиос. Ако видеше каква са я свършили, хазяинът щеше да получи удар.

Там бяха само от няколко дни — сбръчкани кафяви човечета. Съвсем не приличаха на тукашните жители. Но Талиос се намираше на голяма река и през града непрекъснато преминаваха чужденци. Необичайно изглеждащите хора рядко привличаха погледите.

Бяха отворили стаята към стихиите и сега някои от тях съжаляваха за това.

Откъм долното течение на реката дойде летен дъжд — не беше силен, но облаците се задържаха над града и ръмеше постоянно. Жителите на Талиос бяха доволни — дъждът прочистваше въздуха и отмиваше боклука от улиците. Утре обаче щеше да е много влажно и всички щяха да се оплакват.

Седмина от осемте кафяви човечета само се взираха в пламъците. Осмият от време на време подклаждаше огъня или хвърляше в него щипка нещо, от което се разхвърчаха искри и стаята се изпълваше с благоуханен дим. Бяха търпеливи. Всяка нощ по два часа се занимаваха с това.

Изведнъж над стените заприиждаха сенки и затанцуваха зад гърбовете на човечетата, а после и сред тях. Те не помръдваха, с нищо не издаваха, че усещат новото присъствие. Онзи отново хвърли стиска благовония в огъня и отпусна ръце в скута си. Сенките се скупчиха около него и зашепнаха. Той отговори:

— Разбирам.

Езикът му не беше талиански — говореха го чак на шестстотин мили оттук.

Сенките си отидоха.

Мъжете не помръднаха, докато огънят не угасна. Дъждът вече бе благословия — той бързо угаси пламъците.

Онзи, който подхранваше огъня, каза нещо и другите кимнаха. Бяха получили заповед. Нямаше какво да обсъждат — след минути вече бродеха по улиците на града.

 

 

Мърморещ под носа си проклятия, Пушека излезе на дъжда.

— Ама че живот! Нищо вече не е както трябва! — Той крачеше припряно, с наведена глава. — Какво правя тук навънка? — Трябваше да си стои вътре и да вразумява Радишата, та тя на свой ред да озапти брат си. Тези двамата щяха да провалят всичко. Всичко, за което бяха се трудили, щеше да отлети в небитието, ако не предприемеха нещо спрямо тази жена.

Щяха като нищо да унищожат Талиос! Защо ли не го проумяваха?

Понякога разходката му помагаше да си проясни мислите. Имаше нужда да бъде навън, далече, сам, свободен. Щеше да му се разкрие някой нов път. Имаше начин да се справят, беше убеден. Трябваше да има.

Един прилеп прехвърча толкова близо до него, че усети полъха на крилете му. Прилеп? В такава нощ?

Спомни си времето преди легионите да нахлуят, когато прилепите бяха навсякъде. Някой беше положил значителни усилия, за да ги ликвидира. Може би някой като онези магьосници, които пътуваха с Черния отряд.

Той спря, внезапно притеснен. Прилепи, хвърчащи в такова време, когато нямат работа навън? Не изглеждаше да е добра поличба.

Не беше стигнал далеч. За минута можеше отново да е на сигурно място, в двореца.

Втори прилеп прелетя. Той се обърна и понечи да побегне.

Трима мъже му преграждаха пътя.

Той се завъртя.

Още мъже. Навсякъде наоколо. Беше обкръжен. Половин минута му се струваше, че са цяла орда. Но бяха само шестима. Единият каза на много лош талиански:

— Ние иска тебе види. Идваш.

Той се огледа трескаво. Нямаше как да им се измъкне.

 

 

Парадоксът на това да си Пушека, помисли си магьосникът. Обзет от ужас, когато опасността не беше кой знае каква, и спокоен сега под съвсем конкретната заплаха, той вървеше по мрачните мокри улици, обкръжен от мъже, не по-едри от самия него. Умът му работеше съвършено ясно. Можеше да се изтръгне, когато си поиска. Една дребна магийка — и да им се измъкне по живо, по здраво.

Но нещо не беше както трябва, и бе от решаващо значение да разбере какво. Магията можеше да използва и по-късно.

Преструваше се, че все така е потресен от уплаха.

Отведоха го в най-жалкия квартал на града, в сграда, която сякаш всеки миг щеше да рухне. Повече го беше страх от нея, отколкото от човечетата. Поведоха го четири етажа нагоре по скърцащото стълбище. Единият почука на врата — явно беше уречен сигнал.

Вратата се отвори и те влязоха вътре. Пушека огледа чакащия в стаята мъж. Изглеждаше досущ като шестимата, които го бяха довели. Онзи, който отвори, също не изглеждаше по-различно. Всичките бяха от едно и също люпило. Но очакващият ги мъж говореше сносен талиански.

— Ти си онзи, когото наричат Пушека? Началникът на пожарната? Не мога да си спомня пълната титла.

Магьосникът предполагаше, че те знаят кой е и какъв е, иначе нямаше да попадне тук.

— Аз съм. Но не знам вашето име.

— Аз нямам име. Може да ме наричате Онзи, Който Води Осмината, Които Служат. — Призрачна усмивка. — Тромаво, нали? Това не е важно. Аз съм единственият тук, който говори вашия език. Няма как да ме сбъркаш с другиго.

— Защо прекъснахте разходката ми? — Давай го спокойно и небрежно, помисли си магьосникът.

— Защото имаме общ интерес да се справим с една заплаха, толкова голяма, че може да унищожи света. Годината на черепите.

Сега Пушека разбра кои са те.

Успя да се овладее, но усещаше, че се побърква. Усилията му да поддържа своята анонимност бяха отишли напразно. Господарите на сенките го бяха разпознали.

Може би Лебеда беше прав, може би той бе само един страхливец… Да, беше. Открай време си го знаеше. Но нямаше да прояви малодушие. Можеше да обуздае страха си, ако се наложи…

И все пак… Дразнеше го, че Лебеда можеше да излезе прав за всичко. Уилоу Лебеда бе животно, което ходеше на задни крака и възпроизвеждаше човешки звуци.

— Годината на черепите? — повтори той. — Какво искате да кажете?

Мъжът пусна тънка усмивка.

— Ще спестим време, ако не се преструваме. Знаеш, че Кина се пробужда — а става ли това, тръгват вълни и будят други създания, които е най-добре да бъдат оставени на мира. Първият шепот на Кина се носи над света. Скоро жената, която е нейно превъплъщение, ще осъзнае коя е всъщност.

— За простак ли ме мислиш? — тросна се Пушека. — Мислите си, че можете така лесно да ме вкарате в измяна? Вярвате ли, че като използвате страховете ми, ще ме покварите?

— Не, не става дума за поквара. В сравнение с теб този, който ме изпраща, е онова, което си ти за една мишка. И той се бои. Той разхвърля костите на времето и видя какво би могло да се случи. Тази жена е в състояние да предизвика идването на истинската Година на черепите. Изпълнена с диханието на Кина, тя отново може да стане такава, каквато е била преди. Пред този ужас всичко бледнее. Сблъсъкът на войски се превръща в детско боричкане. Но онзи, който ме изпраща, не притежава силата да достигне там, където се таи опасността. Тя се е обкръжила с Децата на Кина и нейното могъщество нараства с всеки изминал час. А този, който ме изпраща, трябва да остане там, където е, и да удържа напора на мрака върху Капана за сенки. Не му остава нищо друго, освен да прати зов за помощ и да предложи своята дружба, която ти, ако желаеш, можеш да подложиш на изпитание и да разчиташ на нея, както ти е угодно.

Интрига. Лицемерна интрига, несъмнено. Но не смееше с лека ръка да я отхвърли. Тук имаше магия. Нямаше време да я прецени. Ако им откажеше направо, можеше и да не се измъкне жив.

— Кой сред Господарите на сенките наричаш свой? — Мислеше, че се е досетил. Мъжът бе споменал Капана за сенки.

Кафявото човече се усмихна.

— Вие го наричате Дълга сянка, но той има и други имена.

Дълга сянка, господар на Капана за сенки. Сенчестият господар, чиито владения бяха най-далеч от Талиос, най-непознатият от четиримата, според мълвата — побъркан. Той не беше замесен в нападенията над Талиос.

Чужденецът продължи:

— Този, който ме изпраща, не участва във вашата война. От самото начало беше против нея и отказа да се включи. Съществуват много по-непосредствени заплахи, много по-смъртоносни грижи, които го тревожат.

— Мъже, много подобни на вас, на няколко пъти нападаха талианците.

— Не отричам. Край реката. В южните талиански територии. Можеш ли да познаеш коя е общата заплаха, магьоснико?

— Жената.

— Жената. Оръдието на Кина. Този, който ме изпраща, разхвърля костите на времето. И в колкото по-влиятелна заплаха се превръща тя, толкова по-голям е натискът върху него от другаде и толкова по-неспособен е той да се бори. Има нужда от съюзници. Отчаян е от страх. Господарят ми ще даде повече, отколкото взема. Плевелът на гибелта се е вкоренил в Талиос и той нищо не може да направи. Плевелът трябва да бъде изтръгнат от талианците.

— Води се война. Не талианците я започнаха.

— Нито пък той. Но войната може да се прекрати. Това е в неговата власт. От тримата, които искаха кръвопролитие, двама са мъртви. Сянка на бурята и Лунна сянка ги няма вече. Тъкача на сенки крее. Той командва обединените им армии, но е ранен. Може да бъде принуден да приеме мир. Или да бъде ликвидиран, ако това е необходимата цена. Мирът може да бъде възстановен. Талиос отново да стане такъв, какъвто бе преди да започне цялата тази лудост. Но Господарят, който ме изпраща, не би влагал в сбъдването на всичко това, ако няма какво да спечели, оставяйки се да отвлекат част от вниманието му.

— От какво?

— От Блестящия камък. Катовар. Ти не си неграмотен селянин, чел си дребните книги. Знаеш, че Кади, божеството от култа на Шадар, е само бледа сянка на Кина, макар и жреците на Кади да го отричат. Знаеш, че Катовар на древния език означава „Тронът на Кади“ и се предполага, че е мястото, където богинята е паднала на земята. Този, който ме изпраща, вярва, че преданието за Катовар е отглас от по-стар разказ за Кина, който е истина.

Пушека успяваше да овладее чувствата и страховете си. Усмихна се насилено.

— Много храна даде на ума ми, той има дълго да я мели. Същински пир.

— Това е само първото ястие. Истина ти казвам — този, който ме изпраща, е отчаян и има нужда от приятел, от влиятелен съюзник тук, който да съсече плевела, преди да е избуял. Той ще направи нужното, за да докаже, че е достоен за доверие. Каза ми да ти предам, че дори ще те отведе при себе си, за да можеш сам да прецениш неговата честност, пожелаеш ли. Ако така ще се чувстваш в безопасност. Ще се съгласи да вземеш всички предпазни мерки, които смяташ за нужни, ако пожелаеш да разговаряш с него очи в очи.

— Има дълго да смилам това — повтори Пушека. Искаше само да се измъкне оттук, преди някой да иззлобее.

— Предполагам. Достатъчно е, за да преобърне света ти с краката нагоре. Има и още. Но отсъствието ти твърде много се проточи и не искаме да се притесняват за теб. Върви. Мисли. Вземи решение.

— Как да се свържа с вас?

Кафявото човече се усмихна.

— Ние ще те намерим. След като си тръгнеш, ще напуснем това място — да не би случайно да те обхване пристъп на късогледо вдъхновение и да решиш да ставаш герой. Когато му дойде времето, прилеп ще те намери. Скрий се някъде, където не могат да те видят, и другите ще дойдат при теб.

— Добре. Прав си, по-добре е да се връщам. — Той се запъти към вратата. Все още не беше сигурен в какво се е забъркал. Но никой не му попречи да си тръгне.

Имаше над какво да размишлява. Разговорът бе плодотворен — ако не за друго, то поне защото доказа, че Господарите на сенките са вкарали нови свои хора в града, след като магьосниците на Черния отряд бяха изтребили предишните.

 

 

Кафявото човече, което говореше развален талиански, попита водача си:

— Ще захапе ли стръвта?

Водачът вдигна рамене:

— Действахме на достатъчно широк фронт — все нещо ще го е засегнало. Страховете му. Самомнението. Амбициите му. Даден му е шанс да унищожи онова, от което се страхува и което мрази. Предложи му се възможност да стане велик умиротворител. Сгода да подкрепи собствената си власт с влиятелни приятели. Ако в него има някаква нужда да стане предател, ние сме я засегнали.

Мъжът се усмихна. Спътниците му — също. После и осмината се заловиха да си стягат багажа. Водачът бе сигурен, че съвестта на магьосника ще го пришпори да докладва за тази първа среща.

Надяваше се, че съблазняването на самия магьосник няма да трае дълго. Сенчестият господар бе притиснат от липсата на време, а когато се чувстваше притеснен, той никак не беше приятен.