Глен Кук
Стоманени сънища (24)

XXIII

Ветрецът беше променил посоката си — сега идваше от североизток и довяваше пушека от другата страна на реката. Попитах Нараян:

— Можем ли да конфискуваме дървата им?

Самоубийствата продължаваха цяла сутрин.

— Няма да е разумно, Господарке. Намесата ни може да предизвика бунт. Хватката ви не е толкова здрава.

И най-вероятно никога нямаше да бъде, колкото и неприятна да ми беше тази истина.

— Само си мечтая на глас. Не ми е работа да се меся в обичаите.

Нито пък беше негова. Не бях го притискала за това, но се досещах. То бе заложено във вярата му. Той искаше да предизвика идването на Годината на черепите. Желаеше освобождението на Кина. Искаше да стане безсмъртен, Измамник-светец.

— Всичко е твърде далеч, Господарке. Какво ще правим днес?

— Приближаваме се до онзи етап, когато армията започна да нараства като снежна топка.

— Снежна топка?

Неволно бях използвала думата за „снежна топка“ на езика на Крепостта. Не знаех как е „сняг“ на талиански. Тук никога не вали. Нараян не беше виждал сняг.

— Започва да се разраства самопроизволно. След седмица или десетина дни предполагам, че желаещите да постъпят ще са повече, отколкото можем да приемем.

— Дори при положение, че Радишата е срещу нас? — Той беше убеден, че тази жена ни е враг.

— Можем да го използваме и в наша полза, ако призовем към бунт срещу настоящата власт.

Нараян разбра. Същата съпротива водеше хората и при Измамниците.

— По-слаба е, отколкото се надяваш. Тук не сме в твоята родина. Моят народ вярва, че всичко е предначертано.

Така си беше. Но си имаше начини да им въздействаш. Иначе сега нямаше да разполагам с цели две хиляди души под свое знаме.

— Точната искра ще ги възпламени. Нали?

— Това важи за всички ни, Господарке.

— Точно така. На теб и приятелите ти пуснах точната искра, нали? Но какъв ли заряд може да запали тълпите? Да ги накара да забравят страха си от Черния отряд и възраженията си към жена командир? — Сега разбирах защо се боят от Отряда. Може би беше по-добре, че Знахаря загина, без да го разбере — това би разбило сърцето му.

Нараян нямаше никакви предложения.

— Трябва ни възпламеняваща мълва, която твоето братство да подеме и да разнесе навсякъде — казах.

— Вестта трябва вече да е стигнала до всички джамадари, Господарке.

— Прекрасно, Нараян. Значи всеки капитан на банда е чул, че вашият месия-Удушвач е дошъл. Да предположим, че са повярвали, защото новината идва от теб, прочутият и почитан майстор Удушвач. — Тонът ми започваше да става жлъчен. — Колцина ще доведе той под знамето, което има нужда от хилядна войска? Бих предпочела приятелите ти да си останат, където са — като наши помощници и тайни убийци. Има ли други легенди, от които да мога да се Възползвам? Други страхове?

— Господарите на сенките са си достатъчно страшни — поне в провинцията, където помнят миналата година.

Вярно беше. При нас вече идваха доброволци от другия бряг — мъже, които са нямали възможност да постъпят при нас преди похода към Деджагор. Тези, които отведохме там, идваха от града или бяха роби, които освободихме, след като превзехме Годжа. Селяните, отблизо познаващи ужаса от Сенчестите господари, представляваха богат източник на сила. И щяха да са по-корави от гражданите. Но може би трябваше да побързам с прибирането на реколтата.

По тези краища властта се държеше от двореца и храмовете на Трого Талиос. Неколцина уплашени мъже там можеха да издадат вули и диктати, с които да забранят на вярващите да ме подкрепят.

— Имаш ли приятели в града?

— Не са много. Никого не познавам лично. Синдху може да познава този-онзи.

— Рам идва от града.

— Да, и още неколцина. Какво сте намислили?

— Може би ще е умно засега да се установим там, преди Радишата и най-вече онова дребно мрънкало, Пушека, да настроят хората срещу нас. — Винаги говорех в множествено число, но имах предвид единствено себе си. Нараян обаче не се хвана.

— Не можем да напуснем Годжа. Тук ще дойдат още хиляди хора. Трябва да ги съберем.

Усмихнах се.

— Ами ако си поделим тези, с които разполагаме? Ти вземаш половината и оставаш тук да ги събираш, а аз отвеждам останалите в града.

Той реагира точно както очаквах — едва ли не панически. Не искаше да ме изтърва от поглед.

— Или пък да оставя Кинжала. Той се ползва с уважение и с много добро име по тези краища.

— Отлична идея, Господарке.

Зачудих се кой кого манипулира.

— Мислиш ли, че Синдху го уважават достатъчно, че да го оставя да му помага?

— Повече от достатъчно, Господарке.

— Добре. Кинжала ще трябва да понаучи нещо за него. И за вашето братство също.

— Господарке?

— Щом смяташ да използваш дадено оръжие, трябва да си наясно с възможностите му. Само жреците изискват от нас да приемаме всичко на вяра.

— Жреците и чиновниците — поправи ме Нараян. — Права сте. Кинжала не се доверява ей-така.

Той бе последният човек, който би приел нещо на вяра. Това някой ден можеше да застане помежду ни.

— Има ли сред твоето братство достатъчно цинични хора, които биха се крили сред свещениците на други култове?

— Господарке? — Той като че се обиди.

— Разполагам с няколко източника на сведения. Ако имаме приятели сред свещениците…

— Не знам за Талиос, Господарке. Не ми изглежда вероятно.

Мъчно ми беше за старите времена, когато можех неограничено да използвам силите си, да призова сто демона да шпионират за мен, да възстановя спомените на мишка, крила се в стената на стая, в която се съвещават моите врагове.

Бях казала на Нараян, че съм изградила цяла империя от също толкова скромно начало. Вярно беше — но тогава разполагах с повече оръжия. Този път често се чувствах обезоръжена.

Оръжията се връщаха, но твърде, твърде бавно.

— Прати ми Кинжала.

 

 

Заведох Кинжала на разходка край реката, източно от крепостта. Изглеждаше доволен да ми прислужва. Проговори само веднъж, загадъчно, щом наближихме едно дърво на брега, на което бе подпряна въдица:

— Май Лебеда така и не се е върнал.

Накарах го да ми обясни. Нищо работа. Огледах крепостта. Лебеда и Корди бяха там, вътре — на думи те бяха командири на цялата талианска войска отвъд реката. Зачудих се доколко вземат това насериозно. Не излизаха много навън. Чудех се и дали Кинжала поддържа връзка с тях. Надали имаше време — той работеше с часове повече от мен и докато обучаваше войниците си, сам се учеше. Чудех се защо ли полага тези усилия — усещах вътре в него натрупана дълбока ирационална омраза.

Подозирах, че е от хората, които искат да променят света.

Такива екземпляри са лесни за манипулиране — по-лесни от тези като Лебеда, които искат най-вече да ги оставят на мира.

— Мисля да те повиша — казах му.

Той отвърна жлъчно:

— В какво? Освен и ако вие не се повишите.

— Разбира се. Ти ще станеш легат на легиона Годжа. Аз — армейски генерал.

— Вие отивате на север.

Той не си хабеше думите и умееше от малкото да извлече много информация.

— Сега би трябвало да съм в Талиос, за да защитавам интересите си.

— Лошо място. В устата на крокодила.

— Не разбирам.

— Трябва да бъдете тук, за да събирате войници, да трупате сила. Трябва да бъдете и там, за да контролирате свещениците, които могат да попречат на мъжете да се записват.

— Да.

— Имате нужда от верни лейтенанти. Но сте сама.

— Дали?

— Може би не. Вероятно тълкувам погрешно интереса на Нараян и Синдху.

— Най-вероятно не. Техните цели са различни, от моите. Какво знаеш за тях?

— Нищо. Те не са това, на което се преструват.

Замислих се върху думите му и реших, че говори за преструвките им пред света.

— Чувал ли си за Измамниците, Кинжал? Понякога наричани и Удушвачи?

— Култ към смъртта. Вероятно легендарен. Радишата спомена за тях и за богинята им. Магьосникът изпитва ужас от тях. Войниците твърдят, че са измрели. Това не е вярно, нали?

— Не е. Неколцина все още съществуват. Заради свои собствени основания те ме подкрепят. Няма да те отегчавам с догмите им — твърде отвратителни са и не съм убедена, че са споделили с мен цялата истина…

Той изсумтя. Зачудих се какво ли ставаше вътре в черепа му. Той се прикриваше добре.

Срещала съм и други като него. Ще се изумя в деня, когато се сблъскам с нещо напълно ново.

— Върви на север и не се страхувай. Аз ще се оправя с Годжа.

Повярвах му.

Свърнах обратно и поехме към лагера. Опитвах се да не обръщам внимание на вонята, която се носеше откъм другия бряг на реката.

— Какво искаш, Кинжал? Защо правиш това?

Той сви рамене — жест, твърде нехарактерен за него.

— Има много злини по света. Избрал съм една, срещу която да поведа поход.

— Защо мразиш толкова свещениците?

Този път не повдигна рамене, но и не ми отговори прямо:

— Ако всеки човек избере по една злина и я напада безмилостно, докога ще издържи злото?

Въпросът никак не беше лесен. И никога не е бил. В името на справедливостта се вършат повече злини от всичко на света. Малцина злодеи се смятат за злодеи. Но му оставих тази илюзия. Ако изобщо съществуваха, в което се съмнявах. Имаше ги не повече от острието на меч.

Отначало ми се струваше, че и той се вълнува, когато ме погледне — както очевидно Лебеда. Но Кинжала дори не намекваше, че ме смята за нещо по-различно от боен другар.

Объркваше ме.

— Ще поговорите ли с Уилоу и Корди? Или аз да го сторя? — попита той.

— Ти как смяташ?

— Зависи. За какво искаш да говорим? Как? Поразкършите ли снага, Лебеда би ви последвал навсякъде.

— Не ме интересува.

— Тогава аз ще поговоря с тях. А вие вървете да си вършите работата.

Призори на другата сутрин вече бях потеглила на път — на север, с два некадърни и непълни батальона, Нараян, Рам и всички трофеи, пленени от конниците на Господарите на сенките.