Глен Кук
Стоманени сънища (21)

XX

Шум и грак събудиха Знахаря. Той стана и се запъти към портата на храма. Призрачната светлина на зората просмукваше мъгливата гора.

Ловеца на души се бе завърнала. Пяна излизаше от устата на черните жребци след дългото и тежко препускане. Гарваните, обсадили магьосницата, шумно грачеха. Тя ругаеше и се мъчеше да ги отблъсне. Кимна му.

— Къде беше? Тук се случиха разни неща.

— Разбрах. Ходих да прибера доспехите ти. — Тя посочи коня, който беше яздила.

— Ходила си чак до Деджагор? Заради това? Защо?

— Ще ни потрябват. Разкажи ми какво се случи.

— Как са те? Моите войници.

— Държат се. По-добре, отколкото очаквах. Доста може да издържат. Тъкача на сенки не е на висотата си. — Гласът, който бе избрала, стържеше от раздразнение. Но когато заговори отново, имитираше умилкващо се дете. — Кажи ми. Ако трябва да изслушам тях, това би отнело цяла вечност. Всичките се опитват да ми разказват наведнъж.

— Вчера Оплаквача мина оттук.

Тя вдигна дървеното сандъче срещу очите му, макар и да не го накара да погледне лицето вътре.

— Оплаквача ли? Разкажи ми.

И той й разказа.

— Играта става все по-интересна. Как ли Дълга сянка го е подмамила да излезе от блатото?

— Не знам.

— Въпросът ми бе реторичен, Знахарю. Прибирай се вътре. Уморена съм. И без това съм в лошо настроение.

Той влезе — не искаше да я ядосва още повече. Навън Ловеца на души се разбъбри с ято гарвани — толкова многобройно, че тя се изгуби сред тях. Някак си успяваше дори сред хаоса да предизвика объркване. Минути по-късно храмът затрепери от пляскането на безброй крила и черен облак отлетя на юг.

Ловеца на души влезе вътре. Знахаря се държеше сдържано и не се обаждаше. Малко неща можеха да го уплашат — ала не беше от хората, които биха пъхнали ръката си в устата на кобра.

 

 

Дойде утрото. Знахаря се събуди. Ловеца на души като че спеше дълбоко. Устоя на изкушението — мисълта само трепна в ума му… Нямаше толкова лесно да я излови неподготвена. По-вероятно беше тя изобщо да не спи. Да си почива — да. Може би го изпитваше. Не си спомняше изобщо да я е виждал да спи.

Направи си закуска.

Докато я приготвяше, Ловеца на души се събуди. Знахаря не забеляза. Ярък проблясък в розово го стресна и той рязко се обърна. Около магьосницата се виеше розов дим. Някакво създание с ръст на дете изскочи, отдаде чест на жената и се приближи до него.

— Как е, шефе, виси ли? Откога не сме се виждали!

— Честен отговор ли искаш, или такъв, който ще ти хареса, Жабешко лице?

— Ей, ама ти никак не си изненадан, че ме виждаш!

— Не — досетих се, че си копой. На Едноокия не му е по силите да озапти демон.

— Хей, хей! Капитане, внимавай как се изразяваш! Не съм демон, имп съм.

— Извинявай, че ти сбърках народността. Но успя да ме подведеш малко. Мислех си, че принадлежиш на Видоменителя.

— На тоя дръвник ли? Че какво ли би могъл да ми предложи?

Знахаря сви рамене.

— В Деджагор ли беше? — Сдържаше стария си гняв. Импът, който уж помагаше на Черния отряд, бе изчезнал някъде по време на последната битка. — Какво ново?

Импът беше висок само две стъпки, макар и да имаше пропорциите на възрастен. Той погледна Ловеца на души и получи някакво неуловимо разрешение от нея.

— Онзи, Могаба, е страшна работа, шефе. Направо ги сбърква момчетата на Сенчестите господари — ама и те си го просят. Прави ги на глупаци. Хруска ги за закуска. Разбира се, това не може да продължи дълго. Постоянно се бърка на старите ти другарчета Едноокия, Гоблин и Мъргън. На тях начинът, по който действа той, не им изнася. А на него не му се нрави те през цялото време да му нареждат. Накрая ще се разцепят, или пък Тъкача на сенки ще се развилнее — и ето ти съвсем нова игра. Знахаря се настани и започна да яде.

— Тъкача на сенки ще се развилнее?

— Да. Нали знаеш, раниха го по време на битката. Обаче старото му другарче от далечния юг, Дълга сянка, го прецакал, докато бил зле. Пречи му да си използва дарбите. Тия Господари на сенките са много мила тайфица, все гледат да си забият нож в гърба, дори и ако са затънали до гъза сред алигатори. Дълга сянка си е наумил да пусне Тъкача на сенки колкото да помете Деджагор, а после да смаже тоя смешник и да стане цар на света.

Почти шепнешком, магьосницата се намеси:

— Сега ще трябва да се съобразява с Оплаквача. А и с мен. Усмивката на импа угасна.

— Не си толкова потайна, колкото си мислиш, шефке. Те знаят, че си тука. Всичките са наясно от самото начало.

— По дяволите! — Тя закрачи из стаята. — Мислех си, че съм действала по-внимателно.

— Хей! Я по-спокойно. Никой от тях няма и най-малка представа къде си в момента. А може би като приключим с тях, ще им се прииска да се държали с тебе по-добре от едно време. Нали така? — И той се разсмя по детски.

Знахаря бе срещнал за пръв път Жабешко лице в Геа-Ксле, далеч на север. Едноокия — единият от магьосниците на Отряда — го купи там. Всички освен магьосника се съмняваха в произхода и верността на импа, макар той наистина да бе им свършил работа.

Знахаря попита Ловеца на души:

— Имаш ли нещо предвид?

— Да. Стани. — Той се подчини. Тя сложи обвитата си в ръкавица длан на гърдите му. — Хммм… Достатъчно си оздравял. А аз нямам много време.

Изпълни го нервна възбуда. Той знаеше какво иска тя и не желаеше да го извърши.

— Така си и помислих — той е тук затова. Достатъчно доверие ли му имаш, че да го оставяш да ме пази?

— Хей, шефе, обиждаш ме! — възкликна импът. — Много ясно, че ми има! Верен съм на моята звезда!

— Една дума да кажа, и той ще прекара цяла вечност в мъки. — Говореше с глас на весело момиченце. Понякога от нейния избор го побиваха тръпки.

— И това е вярно — изведнъж се нацупи импът. — Тежък е животът, капитане — никой ми няма доверие. Никой не ми хваща вяра. Една грешчица, и се пържиш цяла вечност. Или още по-зле. Вие, смъртните, сте се уредили, човече.

Знахаря изсумтя.

— Какво, според теб, ще ми навлече една грешчица?

— Вас само ви боли известно време.

— Стига сте се препирали — отсече Ловеца на души. — Знахар, успокой се и се подготви за операцията. Ние с импа ще оправим останалото.

 

 

Гола и безглава, магьосницата се носеше на четири стъпки от пода с гордо изправена стойка. Сандъчето с главата й стоеше върху една каменна маса наблизо — очите бяха нащрек. Знахаря огледа тялото й. Изглеждаше идеално, макар бледо и омекнало. Виждал бе само едно, с което можеше да го сравни — това на сестра й.

Погледна импа, кацнал на главата на каменно чудовище, стърчаща от стената. Импът му намигна.

— Я да те видим сега, капитане.

Но това не вдъхна никаква увереност на Знахаря.

Той погледна дланите си. Не трепваха — наследство от операциите, които бе извършвал на десетина бойни полета в ужасяващи условия.

Пристъпи към масата. Магьосницата бе събрала най-хубавите хирургически инструменти, които можеше да предложи светът.

— Това ще се проточи доста, имп. Щом ти наредя нещо, правиш го веднага. Ясно?

— Ясно, шефе. Но май би ме улеснило да знам какво все пак смяташ да правиш.

— Ще започна с премахване на белезите — това е деликатна работа. Ще трябва да ми помагаш да овладявам кървенето. — Не знаеше дали ще кърви или не. Никога не бе рязал човек, който би трябвало да е мъртъв от петнайсет години. Не можеше да повярва, че тази операция е възможна. Но това, че Ловеца бе жива, също бе невероятно.

Доколко тя щеше да направлява нещата и да участва? Неговата намеса тук бе най-малката — физическото подготвяне на съчленяването на главата и тялото. Останалото — свързването на нерв с нерв и кръвоносен съд с кръвоносен съд, трябваше да свърши тя.

Нямаше да се получи. Беше невъзможно.

Той пристъпи към работа. Скоро бе толкова съсредоточен, че забрави цената на провала.