Глен Кук
Стоманени сънища (20)

XIX

Безследното изчезване на върховния жрец Джахамарадж Джах — толкова безличен противник, че си го спомням само смътно, като карикатура на мъж, стресна хилядите, стълпили се около брода Годжа. Носеше се мълва, че кроял планове срещу Радишата и мен и точно това го обрекло на подобна участ. За този слух не бях отговорна аз. Нараян отричаше да е казвал нещо на когото и да било. Два дни след погребването на Джах всички бяха убедени, че аз съм го ликвидирала. Никой не знаеше как.

Страхуваха се.

Тази вероятност повлия много силно на Кинжала. Имам чувството, че според него аз бях минала през някакъв ритуал на посвещение и сега той може да се отдаде на моята кауза. Останах доволна, но що за човек бе този мъж, такъв предан противник на свещениците?

Накарах Нараян да разпространи вестта, че имам нужда от още попълнения, най-вече умели ездачи. Още двеста Шадари постъпиха в моята армия. Също така и близо петстотин оцелели от битката при Деджагор, макар мнозина просто да искаха редовна храна или удобството на познатото място в йерархията. Талианската кастова система насърчаваше зависимостта от йерархията. Хаосът край брода не предоставяше нито една от ползите на строгия обществен порядък — само недостатъците.

Наредих на Нараян да помисли как да разширим лагера. Той вече беше твърде гъсто населен. Казах на Кинжала да се огледа за подходящи командири. Те никога не достигаха.

Талианците продължаваха да ме изумяват. Оставаха си миролюбиви по умонастроение, но се възхищаваха от прямотата и лекотата — според тях — с които се отървавах от враговете си. И колкото по-голямо бе насилието, толкова по-силно ръкопляскаха. Стига да не са застрашени лично.

Радишата изпрати да ме повикат на третата сутрин след смъртта на Джах. Разпитът беше кратък и нямаше последици освен тази, че си тръгнах убедена, че Пушека е нещо повече от факир. Той бе проникнал през воала на времето достатъчно дълбоко, за да се увери, че аз имам пръст в изчезването на Джах. Изглеждаше по-скапан отвсякога, а Радишата — потресена.

Усещаше се как властта й се изплъзва.

Същата нощ тя, Пушека и още неколцина се промъкнаха през Главната река и поеха на север. Остави Лебеда и Бесния Корди да се преструват, че се е затворила в крепостта. Нямаше смисъл да мами. Нараян ми съобщи какво става още преди Радишата да прекоси брода.

Денят си струваше да се отбележи също и заради това, че при нас постъпиха първите мъже, които не бяха ветерани. Само трима, двама от тях — близки на приятели на Нараян. Но пристигането им бе знак, че вестта се разпространява и има талианци, склонни да подкрепят каузата.

Ученията и подготовката продължаваха с възможно най-интензивно темпо — бях решена докрай да освободя всеки войник от каква да е вярност освен тази към другарите си и командира.

Бившите роби бяха най-многобройни и най-добри ученици сред доброволците. Друго не им оставаше — Господарите на сенките бяха унищожили техния свят. Хрумна ми, че може би е добра идея да изпратим верни хора да обикалят земите надолу по Голямата река и да издирват още мъже, които нямат силна връзка с Талиос.

 

 

Нараян и Синдху ми съобщиха, че Радишата се е измъкнала. Изслушах ги и им казах:

— Седнете. Времето дойде.

Разбраха. Не изглеждаха толкова стреснати, колкото очаквах. Бяха го обсъждали, явно договаряйки се да се разкрият.

— Кои сте вие и с какво се занимавате?

Нараян пое дълбоко дъх. Не ме поглеждаше в очите.

— Господарке, ние сме Измамници. Кланяме се на богинята Кина, която има много имена и превъплъщения, ала нейната единствена истина е смъртта. — Той се впусна в пространни обяснения за богинята и за това какви са нейните връзки с боговете на Талиос и ближните й. Беше си невероятен миш-маш, подобен на онзи, свързан с произхода и атрибутите на повечето богове на мрака. Нараян просто не се бе замислял особено върху доктрината. От обяснението му не научих много, освен това, че двамата със Синдху са предани на своята богиня.

Наложи се да ги попритисна, но признаха, че почитат Кина в частност с извършване на убийства.

Синдху призна:

— Нараян, джамадар на бандата Чанглор, е прочут сред нас, Господарке. — Очевидно наруши мълчанието, защото не се считаше за възпитано мъж да се хвали със собствените си постижения. — Той е дарил рая на повече от сто грешни души.

— Сто петдесет и три — уточни Нараян. Очевидно това не се смяташе за самохвалство.

— Рай ли? Бихте ли ми обяснили?

— Тези, чийто живот е отнет в чест на богинята, се освобождават от Колелото на живота и мигом се възнасят в рая.

Колелото на живота бе идея от култа на Гуни. Въртиш се и се въртиш, прераждане след прераждане, докато стореното от теб добро не натежи чувствително над злото. Тогава ти е позволено да избягаш, но не в рая. Гуни не вярваха в рая. Слезлите от Колелото се сливаха в едно със съзидателната сила, сътворила Властелините на Светлината — боговете, нейни застъпници в безкрайната борба със Сянката, която щеше да бъде победена едва след като в съзидателната сила се влеят толкова много добри души, че тя да изпълни вселената. Сянката, разбира се, се противопоставяше, като подмамваше хората към злото.

Раят е идея на Ведна — нещо, първоначално измислено от голобради юноши и старци мръсници. Пълен е с всичките утехи, за които би ламтял мъж, идващ от един жесток свят. В частност, направо бъка от сладострастни девственици и от двата пола, та възвисеният да си има занимавка, с която да изпълва вечността.

Раят на Ведна не пропуска жени през портите си. Поддръжниците й твърдят, че жените нямали душа. Боговете ги били създали да раждат деца, да утоляват мъжката похот и с непосилен труд да се вкарват рано-рано в гроба.

Доктрината на Ведна е най-отявлено антиженската сред култовете на Талиос, но е и най-гъвкавата. Имат си жени светици и героини. Последователите на Ведна сред моите войници свикваха по-лесно с моето командуване от Шадар и Гуни. Само че ми приписаха ролята на техните светици-воини Есмала (три с едно и също име и от един и същи род, разпределени в рамките на един век отпреди около осемстотин години) — и после си гледаха работата.

Религията по моите краища не беше особено по-умна. Не критикувам талианските вярвания. Но задавах въпроси — разбирането е важен инструмент.

Нараян настояваше, че неговата вяра не била вторична. Твърдеше, че култът към Кина е по-стар от всички други религии, а това, което виждам, било отглас от първоначалното му влияние.

— Господарке, твърди се, че Книгите разказват истории за Децата на Кина още от най-древни времена, когато човеците за първи път са получили дара на азбуката. Говори се, че някои от тях са на езици, на които човек не е проговарял от десет хиляди години.

— Що за книги са това? Къде са те?

— Книгите на мъртвите, както понякога ги наричат. Мисля, че вече са изгубени. Някога, много отдавна, децата на Кина са преживели тежки времена. Един велик воин, Радрейнак, основал огромна империя. Той обидил Кина. Тя пратила отмъщение на дома му, но по случайност той бил пощаден и подел безмилостен поход срещу нея. Пазителите на Книгите побягнали и се скрили на тайно място. Всички, които знаели къде се намират те, били пометени от гнева на Радрейнак, преди свети Матнахан дан Якел да строши врата му със своя сребърен румел.

Синдху произнесе нещо напевно — тихичко, както мъже от друга вяра биха прошепнали „Слава на Бога!“ или „Да се слави името Му!“.

— Какво е това? — попитах.

— Матнахан е единственият мъж, въоръжен със сребърен румел, живял някога. Единственият Измамник, изпратил повече от хиляда души в рая.

Синдху додаде, все така тихо:

— Всеки мъж, използвал румела си за първи път и познал екстаза на Кина, се стреми към висините, покорени от Матнахан.

Нараян се оживи и пусна онази си усмивка.

— И към късмета му. Матнахан не само ни е освободил от най-великия ни преследвач, а и оцелял след убийството и живял още четирийсет години.

Поведох ги през легендите и устните разкази — бяха ми интересни по онзи начин, по който щяха да заинтригуват Знахаря. Мрачните истории ме привличаха. Отново и отново Нараян повтаряше, че някъде имало действителни летописи и че най-великата мечта на всеки джамадар от кое да е поколение била да ги открие.

— Днешният свят е немощен, Господарке. Най-великите действащи сили са тези Господари на сенките, и те изобщо не знаят какво правят. Книгите… Ах, какви тайни разправят, че се криели по страниците им! Изгубените изкуства.

Разговаряхме отново за тези Книги. Не хванах съвсем вяра на историята им. Чувала съм и преди подобни легенди за писания, изпълнени със земетръсни тайни. Но Нараян много ме стресна с описанието на мястото, където били скрити.

Това можеше да са и пещерите, в които влизах насън. Такива, каквито си ги представяха след хиляда години история, предавана от уста на уста.

Историята на култа към Кина може би някой ден заслужаваше да се изучи. След като си укрепя позициите в днешния свят.

Не бях прекарала цялото си време в очакване Нараян да реши, че е назрял моментът да ми сподели няколко тайни. През тези седмици аз слушах какво говорят мъжете, подхвърлях тук-там по някой въпрос на стотици отделни хора и си бях съставила доста добра представа за култа към Кина, погледнат отстрани.

Всеки жив талианец бе чувал името на Кина и вярваше в съществуването й. Всеки талианец бе чувал за Удушвачите. Смятаха ги по-скоро за бандити и разбойници, отколкото за религиозни фанатици. По-малко от един на сто души вярваха, че Удушвачите съществуват и днес. Те бяха нещо от миналото, изкоренено през последния век.

Споменах го на Нараян. Той се усмихна.

— Това е най-сериозното ни оръжие, Господарке. Никой не вярва в нашето съществуване. Видяхте как двамата със Синдху почти не полагаме усилия да се крием от хората. Отиваме сред тях и ги предупреждаваме, че сме прочутите страшни Удушвачи и е по-добре да не ни ядосват. А те не ни вярват. Но въпреки това се страхуват от нас, защото знаят легендите и мислят, че може да ни хрумне да подражаваме на Измамниците от старо време.

— Има и такива, които вярват. — Подозирах, че сред тях са Пушека, Радишата и други високопоставени лица.

— Винаги. Колкото трябва.

Наистина злокобно човече. И сигурно наистина бе зеленчукопродавач, почитан от своята общност като добър Гуни, грижовен баща и дядо. Но през сухия сезон, когато големи части от талианското население пътуваха заради търговията, той вероятно също бродеше. Със своята банда — преструваха се на пътници като всички останали и избиваха тези, другите, когато им се удаде възможност. Очевидно си го биваше в това. Точно затова Синдху имаше дотолкова високо мнение за него.

Вече проумявах кастовата им система. Тя се основаваше върху броя на успешните убийства.

Нараян най-вероятно беше таен богаташ. Последователите на Кина не пропускат да оберат жертвите си.

Сред тях равенството бе по-застъпено, отколкото в другите култове. Според Синдху Нараян, произхождащ от ниска каста и носещ проклятието на шадарското си име, бе станал джамадар на своята банда, защото бе брилянтен тактик и любимец на Кина — което според мен означаваше, че е късметлия. Той бе прочут сред Удушвачите. Жива легенда.

— Нараян няма нужда от оръженосци — рече Синдху. — Само най-добрите „черни кърпи“ действат толкова бързо и сръчно, че да не прибягват до помощник.

Жива легенда и мой лейтенант. Интересно.

— Оръженосци ли? — В устата му думата не прозвуча просто като наименование на професия.

— Бандата се състои от много специалисти, Господарке. Новоприсъединилите се започват като гробокопачи и костотрошачи. Мнозина никога не надхвърлят това ниво, защото не успяват да овладеят румела. Мъжете с жълт румел са с най-нисък ранг сред Удушвачите. Чираци. Рядко имат възможност да убиват и в повечето случаи са прикрепени като оръженосци към мъжете с червени румели, или са разузнавачи и търсачи на жертви. Мъжете с червени румели душат най-много. Малцина се сдобиват с черен румел. Те почти винаги стават джамадари или жреци. Жреците изпълняват обредите и разгадават поличбите, общуват с Кина и водят хрониките и сметките на отряда. При нужда се проявяват и като съдии.

— Никога не съм бил — обясни Нараян. — Жрецът трябва да е образован.

Не е бил жрец, обаче роб. И е успял да опази румела си по време на своя плен. Зачудих се дали се е съпротивлявал, дали тихомълком не е сеел смърт.

— Понякога. Когато моментът беше сгоден — призна той. — Но Кина ни учи да не погубваме хора безразборно, нито от гняв — само в нейна прослава. Не убиваме по политически причини, освен когато става дума за безопасността на братството.

Интересно.

— Колко последователи предполагаш, че има Кина?

— Няма начин да се определи, Господарке. — Нараян едва ли не си отдъхна при този въпрос. — Ние сме извън закона. В мига, в който положим клетвата си пред Кина, ние подписваме смъртната си присъда. Един джамадар знае колко души има в бандата му и общува с неколцина други джамадари, но няма представа колко групи съществуват и колко силни са те. Имаме си начини да се разпознаваме, да общуваме, но рядко дръзваме да се събираме мнозина на едно място. Рисковете са твърде големи.

— Празникът на светлините е най-големият ни събор — додаде Синдху. — Тогава всяка банда изпраща хора да участват в обредите в Пещерата на гибелта.

Нараян му махна да замълчи.

— Велик и свещен ден — ала не се различава особено от шадарския празник със същото име. Идват мнозина от капитаните на бандите, но довеждат със себе си малцина от следовниците си. Жреците също присъстват, разбира се. Вземат се решения, отсъждат се дела, но според мен присъстват по-малко от един на двайсет вярващи. Предполагам, че днес наброяваме между хиляда и две хиляди, и повече от половината живеят на талианска територия.

Значи, никак не са много. И сред тях истинските майстори-убийци са малцинство. Но… каква сила, която мога да отприщя в мрака, ако успея да ги направя свое оръдие!

— А сега — същественият въпрос, Нараян. Сърцевината на всичко. Къде е моето място във всичко това? Защо избрахте мен? И с каква цел?